Серия
Адски устройства (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Clockwork Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Касандра Клеър. Принцеса с часовников механизъм

Американска. Първо издание

Редактор: Елена Георгиева

Коректор: Росица Симеонова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник на корицата: Cliff Nielsen, 2013 г.

ИК „Ибис“, 2013 г.

ISBN: 978–619–157–050–8

 

Предпечатна подготовка: „Ибис“

Печатница: „Симолини“


На семейство Луис:

Мелани, Джонатан и Хелън

„И вярвах, с оногова, който пее

под съпровод на яснозвучна арфа в тонове различни,

че стъпвайки на мъртвото си «аз» да се издигне

до нови висоти могъл би да успее.“

Алфред, лорд Тенисън, „In Memoriam A.H.H.“

Пролог

Йорк, 1847 г.

— Страх ме е — каза момиченцето, приседнало на леглото. — Дядо, ще останеш ли с мен?

Алойзиъс Старкуедър издаде нетърпелив звук, докато си придърпваше стол до леглото и сядаше. В действителност нетърпението му беше малко престорено. Приятно му бе, че неговата внучка му имаше такова доверие и често само той бе в състояние да я успокои. Грубоватото му държание никога не я беше смущавало, въпреки деликатната й природа.

— Няма от какво да се страхуваш, Адел — каза той. — Ще видиш.

Тя го погледна с широко отворени очи. Всъщност церемонията по полагането на първата руна би трябвало да се състои в просторния Институт, ала заради крехкото здраве на Адел беше решено да се проведе в безопасността на нейната спалня. Тя седеше на ръба на леглото си с изпънат гръб. Беше облечена в червена церемониална рокля, алена панделка придържаше фината й руса коса. Очите й изглеждаха огромни насред слабичкото й лице, ръцете й бяха съвсем тънички. Всичко у нея беше крехко като порцеланова чаша.

— Какво ще ми направят Мълчаливите братя? — попита тя.

— Дай ми ръката си — рече Алойзиъс в отговор и тя доверчиво му протегна дясната си ръка. Той я завъртя и видя бледосинята плетеница на вените под кожата й. — Ще използват стилитата си — знаеш какво е стили — за да нарисуват един Знак върху теб. Обикновено започват с руната с отвореното око, която вече познаваш от обучението си, но в твоя случай ще започнат с руна за сила.

— Защото аз не съм много силна.

— За да укрепи организма ти.

— Като говежди бульон. — Адел сбърчи нос.

Той се засмя.

— Да се надяваме, че няма да е чак толкова неприятно. Ще усетиш леко убождане, така че трябва да бъдеш смела и да не извикаш. Ловците на сенки не викат от болка. След това убождането ще премине, а ти ще се почувстваш много по-добре и много по-силна. С това церемонията ще приключи и всички ще слезем долу, където ще ни очакват торти с глазура, за да празнуваме.

Адел тропна с пети.

— Тържество!

— Да, тържество. И подаръци. — Той потупа джоба си, където бе скрита малка кутийка, опакована в тънка синя хартия, в която почиваше изящен семеен пръстен. — Тук имам един. Ще го получиш веднага щом приключи церемонията по белязването.

— Никога досега не е имало празненство в моя чест.

— То е, защото ставаш ловец на сенки — каза Алойзиъс. — Знаеш защо това е важно, нали? Първите ти знаци означават, че си нефилим, също като мен, майка ти и баща ти. Означават, че си част от Клейва. Част от воинското ни семейство. Че си различна от всички други и че ги превъзхождаш.

— Че ги превъзхождам — бавно повтори тя.

В този миг вратата на стаята се отвори и двама Мълчаливи братя прекрачиха прага. Алойзиъс видя как в очите на Адел се прокрадна страх. Тя издърпа ръката си от неговата, а той се намръщи — не му беше приятно да вижда боязън у който и да било свой потомък, макар да не можеше да отрече, че братята бяха доста зловещи със своето мълчание и особения начин, по който се движеха, сякаш се рееха над земята. Докато те се приближаваха към леглото на Адел, вратата отново се отвори и родителите й влязоха в стаята: баща й, синът на Алойзиъс, беше облечен в алено бойно облекло; майка й носеше червена рокля, разширяваща се като камбана в кръста, и златна огърлица, на която висеше руна енкели. Те се усмихнаха на дъщеря си, която им отвърна с колеблива усмивка, докато Мълчаливите братя я наобикаляха.

Адел Лусинда Старкуедър — прозвуча в съзнанието й гласът на един от тях, брат Симон. — Вече си пълнолетна. Време е върху теб да бъде положен първият от знаците на Ангела. Осъзнаваш ли каква чест ти се оказва и ще сториш ли всичко по силите си, за да бъдеш достойна за нея?

Момичето кимна покорно.

— Да.

И приемаш ли тези знаци на Ангела, които завинаги ще останат върху тялото ти, като напомняне за всичко, което дължиш на Ангела, и за свещения ти дълг към света?

Тя отново кимна покорно. Сърцето на Алойзиъс преливаше от гордост.

— Приемам ги — каза тя.

Тогава да започваме.

Едно стили проблесна в дългата, бяла длан на Мълчаливия брат. Той улови треперещата ръка на Адел, допря върха на стилито до кожата й и започна да чертае.

Черни линии се подадоха изпод острия връх и пред удивените очи на момичето руната за сила започна да придобива очертания върху бледата кожа от вътрешната страна на ръката й — деликатна плетеница от линии, които се кръстосваха, пресичаха се върху вените й, увиваха се около ръката й. Тялото й беше напрегнато, тя прехапваше горната си устна с малките си зъбки. Адел вдигна поглед и Алойзиъс се сепна при вида на онова, което откри в него.

Болка. Известна болка бе нещо нормално при полагането на Знаци, но той видя в очите на внучката си истинска агония.

Изправи се рязко и столът му отхвръкна назад.

— Спрете! — извика, ала беше твърде късно. Руната беше завършена.

Мълчаливият брат се дръпна назад с разширени очи. Върху стилито имаше кръв. Адел издаваше тихичък, подобен на скимтене звук, опитвайки се да послуша предупреждението на дядо си, че не бива да вика… но после окървавената й, порязана кожа започна да се отделя от костите, почернявайки бързо, сякаш руната я изгаряше. Момичето повече не можеше да се сдържа. Отметна глава назад и запищя…

 

 

Лондон, 1873 г.

— Уил! — Шарлот Феърчайлд открехна вратата на тренировъчната зала в Института. — Уил, тук ли си?

Единственият отговор беше приглушено изсумтяване. Тя отвори вратата докрай, разкривайки просторна стая с висок таван. Самата Шарлот бе израснала, тренирайки тук, и познаваше всяка извивка на дъските на пода, древната мишена, начертана върху северната стена, квадратните стъкла на прозорците, толкова стари, че долната им част беше по-дебела от горната. В средата на стаята, стиснал нож в десницата си, стоеше Уил Херондейл.

Той обърна глава към Шарлот и тя отново си помисли какво странно дете беше… макар че на дванайсет вече едва ли можеше да се нарече дете. Беше наистина красиво момче, с гъста тъмна коса, която се накъдряше лекичко там, където докосваше яката му, и която сега беше влажна от пот и бе залепнала за челото му. Когато бе пристигнал в Института, кожата му беше загоряла от слънцето и провинциалния въздух, ала шест месеца в града бяха изцедили цвета от нея, така че алените петна, избили на скулите му сега, изпъкваха. Очите му имаха необикновено светъл син цвят. Един ден щеше да се превърне в красив мъж, стига да се отървеше от сърдитата гримаса, която постоянно изкривяваше чертите му.

— Какво има, Шарлот? — сопна се той.

Все още имаше лек уелски акцент, леко проточване на гласните, което би било приятно, ако тонът му не беше толкова кисел. Прокара ръкав по челото си, докато Шарлот прекрачи прага наполовина и спря.

— Търся те от часове — каза тя леко троснато, макар че това нямаше особен ефект върху него. Малко неща можеха да му въздействат, когато беше в лошо настроение, а той почти винаги беше в такова. — Забрави ли какво ти казах вчера? Че днес очакваме ново попълнение в Института?

— О, не съм забравил. — Уил хвърли ножа, но не уцели кръга на мишената и още повече се намръщи. — Просто не ме интересува.

Въпросното попълнение, застанало зад Шарлот, издаде приглушен звук. Тя би могла да го сметне за смях, но това не беше възможно, нали? Бяха я предупредили, че момчето, пристигащо в Института от Шанхай, не е добре със здравето, ала въпреки това се бе сепнала, когато го видя да слиза от каретата. Беше блед и се полюшваше като тръстика на вятъра, с чуплива тъмна коса, прошарена със сребристи нишки, сякаш беше осемдесетгодишен старец, а не дванайсетгодишно момче. Имаше големи, сребристочерни очи, странно красиви, ала едновременно с това някак смущаващи насред едно толкова крехко лице.

— Уил, дръж се възпитано! — каза Шарлот и като издърпа момчето иззад себе си, го побутна в стаята. — Не обръщай внимание на Уил, той си е такъв — кисел. Уил Херондейл, позволи ми да те представя на Джеймс Карстерс от Института в Шанхай.

— Джем — обади се момчето. — Всички ме наричат Джем. — Направи още една крачка навътре в стаята, оглеждайки Уил с дружелюбно любопитство. За изненада на Шарлот, говореше без следа от акцент, но пък нали покойният му баща беше британец. — Ти също може да ми викаш така.

— Е, ако всички те наричат така, не ми оказваш кой знае каква чест, нали? — язвително подхвърли Уил. За някой толкова млад, страшно го биваше да се държи като грубиян. — Ще откриеш, Джеймс Карстерс, че ако си гледаш своята работа и не ми се бъркаш, ще бъде най-добре и за двама ни.

Шарлот въздъхна наум. Беше се надявала, че като негов връстник, това момче ще им помогне да се справят с гнева и озлоблението на Уил, но той очевидно не я беше излъгал, когато й беше заявил, че не го е грижа дали в Института ще дойде друг ловец на сенки на неговата възраст. Не искаше приятели и не си търсеше такива. Жената погледна към Джем, като очакваше да го види как примигва изненадано или засегнато. Вместо това той се усмихваше лекичко, сякаш Уил беше коте, опитало се да го ухапе.

— Не съм тренирал, откакто напуснах Шанхай — каза той. — Един спаринг-партньор би ми се отразил добре.

— Както и на мен — отвърна Уил. — Само че се нуждая от равностоен партньор, а не от хилаво създание, което изглежда така, сякаш вече е с единия крак в гроба. Макар че би могъл да свършиш работа като мишена.

Тъй като знаеше за Джеймс Карстерс нещо, което не беше споделила с Уил, Шарлот усети, че й прилошава от ужас.

„С единия крак в гроба! О, господи!“

Какво беше казал баща й? Че животът на Джем зависел от някакво лекарство, което можело да го удължи, но не и спаси.

„О, Уил!“

Тя понечи да пристъпи между двете момчета, сякаш за да защити Джем от жестокостта на малкия грубиян — в този случай — по-ужасяващо точна, отколкото той самият предполагаше — но после спря.

Лицето на Джем изобщо не беше променило изражението си.

— Ако с „единия крак в гроба“ визираш, че умирам, в такъв случай си прав — заяви той. — Остават ми около две години живот. Три, ако имам късмет. Така поне ми казаха.

Дори Уил не можа да скрие шока си, бузите му пламнаха.

— Аз…

Ала Джем вече се бе отправил към мишената, нарисувана на стената. Извади ножа от дървото, след това се върна и застана пред своя връстник. Макар и деликатен на външен вид, по ръст беше равен на другото момче. Застанали само на сантиметри, те се спогледаха, като впиха предизвикателно и продължително очи един в друг.

— Можеш да ме използваш като мишена, ако искаш — заяви Джем така нехайно, сякаш говореха за времето. — Струва ми се, че няма от какво да се боя, тъй като не те бива особено. — При тези думи се завъртя, прицели се и метна ножа, който се заби в самия център на мишената, потрепервайки леко. — Или пък — продължи, обръщайки се отново към Уил, — би могъл да ми позволиш да те обуча. Защото мен страшно ме бива.

Шарлот се взираше в тях. В продължение на половин година бе гледала как Уил отблъсква грубо всеки, опитал да се доближи до него (учители, баща й, годеника й Хенри, двамата братя Лайтууд) и всеки път — със смесица от неприязън и добре премерена жестокост. Ако тя не бе единственият човек, видял го да плаче, сигурно отдавна щеше да е изгубила надежда, че би могъл да се държи добре с когото и да било. А ето че сега, докато Уил наблюдаваше Джем Карстерс — момче с толкова крехък вид, сякаш беше от стъкло — суровото му изражение постепенно отстъпи място на предпазлива несигурност.

— Нали не е вярно, че наистина умираш? — попита той със странен глас.

Джем кимна.

— Така казват.

— Съжалявам — рече Уил.

— Недей — меко отвърна Джем и като отметна якето си, извади нож от колана си. — Не бъди толкова обикновен. Не казвай, че съжаляваш. Кажи, че ще тренираш с мен.

И той му протегна ножа, с дръжката напред. Затаила дъх, Шарлот не смееше да помръдне. Имаше чувството, че пред очите й се разиграва нещо много важно, макар и сама да не знаеше какво.

Уил посегна и пое ножа, без нито за миг да откъсва поглед от лицето на Джем. Докато вземаше оръжието от него, пръстите му докоснаха тези на другото момче и Шарлот си помисли, че за първи път го вижда да докосва някого доброволно.

— Ще тренирам с теб — съгласи се той.