Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
cherrycrush
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Аз съм пратеникът

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-027-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308


8. Да бъдеш Джими

Минало е доста време, откакто закарах масичката на майка ми. Не съм й се мяркал пред очите близо две седмици, та да може да се поуспокои. Когато най-сетне се появявам, тя ме посреща на нож. Това става в събота сутринта.

— Виж ти, кой благоволил да дойде! — сухо изрича тя, когато влизам. — Как я караш, Ед?

— Добре, а ти?

— Скъсвам се от работа, както обикновено.

Майка ми работи на бензиностанция, на касата. Изобщо не си дава зор, но когато и да я попиташ, все се скъсва от работа. Сега прави някаква торта, която няма да даде и да помириша, защото е предназначена за някой по-важен. Може би някой от „Лайънс клуб“.

Приближавам се да погледна.

— Не я пипай! — изревава тя, макар че не бих и могъл от такова разстояние.

— Какво е това?

— Чийзкейк.

— Кой ще идва?

— Семейство Маршал.

Както и очаквах, селяндурите от съседната улица — но не казвам нищо. По-добре да си мълча.

— Как е масичката? — питам.

Тя се изкикотва някак коварно.

— Добре е, иди я виж.

Подчинявам се. Влизам в хола и не вярвам на очите си. Масичката е подменена!

— Ей! — виквам към кухнята. — Това не е същата, която ти докарах!

Тя влиза в стаята.

— Да, реших, че онази не ми харесва.

Това съвсем ме вкисва. Спасил съм се от работа цял час по-рано, за да й я докарам, а сега не била достатъчно хубава за нея!

— Защо, по дяволите?

— Говорих с Томи по телефона и той каза, че всичките тези чамови боклуци са ширпотреба и не изкарват дълго. — Докато говори, тя се подпира на масата, сякаш да я пробва на здравина. — А брат ти ги разбира тези неща, бъди сигурен. Той си е купил стара кедрова маса там, в града. Спазарил я е за триста, а столовете са му на половин цена.

— И какво?

— Това, че знае какво прави. За разлика от някои.

— Не ми се обади да ти я докарам.

— А за какво да ти се обаждам, извинявай?

— Предния път ме накара да ти докарам масата.

— Така е, но дай да си говорим истината, Ед. Хич те няма като превозвач.

Иронията в гласа й не ми убягва.

— Всичко наред ли е, мамо? — питам малко по-късно. — Отивам на пазар. Нещо да ти трябва?

Тя се замисля.

— Другата седмица ще идва Лий, та искам да направя шоколадова торта с лешници за нея и за децата. Можеш да ми вземеш счукани лешници.

— Няма проблем.

А сега се разкарай, Ед, мисля си вече на вратата. Сигурен съм, че в този момент точно това й се върти в главата.

Харесва ми да бъда Джими.

 

 

— Помниш ли, като ми четеше, Джими?

— Помня — отговарям.

Едва ли е нужно да споменавам, че вечерта отново съм у Мила.

Тя посяга и хваща ръката ми.

— Искаш ли да избереш някоя книга и да ми почетеш? Обичам да слушам гласа ти.

— Коя книга да взема? — питам, застанал пред етажерката.

— Любимата ми.

По дяволите… Тършувам из книгите пред мен. Коя ли й е любимата?

Но няма значение.

Която и да избера, все ще й е любима.

— „Брулени хълмове“? — предлагам.

— Как позна?

— Интуиция — отвръщам и започвам да чета.

Тя заспива в креслото след няколко страници. Събуждам я и й помагам да стигне до леглото.

— Лека нощ, Джими.

— Лека нощ, Мила.

Докато вървя към къщи, в някакво ъгълче на съзнанието ми изниква нещо. Късчето хартия, с което се отбелязват страниците. Съвсем обикновено листче от бележник, пожълтяло от старост. Датата е 1.5.1941. С небрежен мъжки почерк, приличащ на моя, е написано:

Скъпа Мила,

Душата ми се нуждае от твоята.

С обич,

Джими

При следващото ми посещение тя вади старите си албуми и ги разглеждаме заедно. През цялото време ми показва някакъв мъж, който я прегръща или целува, а на някои от снимките е сам.

— Винаги си бил толкова хубав — казва ми. Дори докосва лицето на Джими на снимките и аз разбирам какво е да обичаш някого така, както Мила обича този мъж. Връхчетата на пръстите й са изтъкани от любов. Когато говори, гласът й е изтъкан от любов. — Малко си се променил, но все още изглеждаш добре. Винаги си бил най-хубавото момче в града. Всички момичета смятаха така. Мама дори ми казваше, че си невероятен, толкова любящ и силен, и че трябва да съм на висота. — Тя ме поглежда с нещо подобно на паника. — Аз бях на висота, нали, Джими? И те гледах като писано яйце?

Разтапям се. Вглеждам се в старите й, но красиви очи.

— Да, Мила, ти ме гледаше като писано яйце. Беше най-добрата жена, която човек може да си представи…

В този миг тя губи самообладание и се разридава на рамото ми. Плаче и се смее едновременно. Трепери от отчаяние и радост, а сълзите й, добри и топли, мокрят ръкава ми.

След известно време ми предлага шоколадова торта. Същата, която съм й донесъл преди няколко дни.

— Не помня кой ми я донесе — казва тя, — но е много хубава. Искаш ли торта, Джими?

— С най-голямо удоволствие — отвръщам.

Тортата вече не е така прясна.

Въпреки това вкусът й е чудесен.

 

 

Няколко вечери по-късно седим на верандата на моята съборетина и играем карти. Играта ми върви, но изведнъж в нея се вклинява внезапна тишина, последвана от звук отвътре.

— Телефонът — казва Одри.

Нещо не е наред. Усещам как ме обзема смътно безпокойство.

— Няма ли да вдигнеш? — пита Марв.

Ставам и прескачам със свито сърце Портиер.

Телефонът ме вика настойчиво.

Вдигам слушалката.

Тишина. Не се чува нито звук.

— Ало!

И още веднъж.

— Ало!

Гласът търси най-съкровеното място у мен. И го намира. Изрича четири думи:

— Как я караш, Джими?

Нещо у мен се скъсва.

— Какво? — питам. — Какво казахте?

— Чу ме.

Телефонът замлъква и оставам сам.

Довличам се обратно на верандата.

— Загуби — осведомява ме Марв, но аз подминавам репликата му без внимание. Играта на карти ми е последната грижа.

— На нищо не приличаш — казва Ричи. — Сядай, човече.

Следвам съвета му и заемам мястото си на масата.

Одри ме поглежда и ме пита дали съм добре само с изражението си. Кимам и когато по-късно остава след другите, едва не й казвам за Мила и Джими. Почти съм на път да я питам какво мисли за всичко това, но вече знам отговора. Нейното мнение не би могло да промени нищо и се налага да си призная, че е време да продължа нататък. Дал съм на Мила човешката близост, от която се нуждае, но сега трябва или да продължа към следващия адрес, или да се върна на „Едгар стрийт“. Разбира се, мога пак да я навестявам, но вече е време…

Време е да продължа.

 

 

Късно същата вечер излизам да се разходя с Портиер. Отиваме на гробището и навестяваме баща ми, после бродим между гробовете.

Внезапно блясва светлина.

Пазачът.

— Знаете ли колко е часът? — пита едрият мустакат мъж.

— Нямам представа — казвам.

— Единадесет минути след полунощ. Гробището е затворено, приятел.

Готов съм да си тръгна, но тази нощ нещо ме спира. Отварям уста и казвам:

— Чудех се, господине… Търся един гроб.

Той ме гледа и се двоуми.

Накрая решава да ми помогне.

— Как се казва?

— Джонсън.

Той се смее и клати глава. Като че долавям укор.

— Имаш ли представа колко Джонсъновци имаме тук?

— Не.

— Много.

Той шава с мустаци, сякаш се опитва да прогони сърбеж. Мустаците му са рижи, както и косата.

— Все пак да опитаме?

— Това куче каква порода е?

— Мелез между ротвайлер и овчарка.

— Ама смърди ужасно, приятел. Не го ли къпеш?

— Къпя го, разбира се.

— Уф! — Той сгърчва лице и се извръща. — Дяволска работа!

— Кое, гробът ли?

Това му връща паметта.

— Ами да. Какво пък, да опитаме. Имаш ли представа кога е умрял дъртият?

— Този тон е излишен.

Той спира.

— Виж какво. — Усещам, че започва да се ядосва. — Искаш ли да ти помогна, или не искаш?

— Добре де, извинявайте.

— Насам.

Минаваме почти половината гробище и откриваме няколко Джонсъновци, но не и този, когото търся.

— Като те гледам, си доста капризно копеле — казва по някое време пазачът. — Този не ти ли върши работа?

— Но тук пише Гертруд Джонсън.

— А на теб кой ти трябваше?

— Джими… — Този път обаче добавям още нещо. — Жена му се казва Мила.

Той спира внезапно, поглежда ме и казва:

— Мила? Я чакай, май го знам! Запомнил съм името, защото го пише на паметника.

Той продължава да си мърмори, докато вървим към другия край на гробището:

— Мила, Мила…

Светлината на фенерчето опира в някакъв надгробен камък и виждам, че е този, който ми трябва.

Джеймс Джонсън

1917–1942

Загинал в служба на родината

От любящата му съпруга Мила Джонсън

Близо десет минути стоим там и светлината на фенерчето озарява гроба. През цялото време се опитвам да си представя къде и как точно може да е загинал. И по-важното, бавно проумявам, че горката стара Мила е живяла шестдесет години без него. Сигурен съм, че в живота й не е имало друг мъж. Не и по същия начин.

Шестдесет години тя е чакала Джими да се върне. И го дочака.