Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
cherrycrush
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Аз съм пратеникът

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-027-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308


J. Краят не е край

Най-сетне.

Още някой тропа по вратата ми и знам, че е онзи, когото чакам. Късно е и ръката е груба. Обувам се, преди да отида да отворя. Дишай дълбоко, Ед.

Така и правя.

— Стой тук — казвам на Портиер, който ме посреща в коридора, но той идва с мен до вратата.

Отварям. Отвън стои мъж в костюм.

— Ед Кенеди?

Плешив, с дълги мустаци.

— Да — казвам.

Той пристъпва към вратата.

— Имам нещо за вас. Може ли да вляза?

Достатъчно приветлив е и решавам, че щом иска да влезе, трябва да го пусна. Отстъпвам крачка назад. Човекът е висок, на средна възраст, а гласът му е учтив и внушава доверие.

— Кафе? — питам, но той отказва.

— Не, благодаря.

Чак тогава виждам куфарчето в ръката му. Той сяда и го отваря. Вътре има увит сандвич, ябълка и плик.

— Сандвич? — предлага ми.

— Не, благодаря.

— И правилно. Жена ми прави ужасни сандвичи — днес не можах да го изям.

Той бързо си връща деловия вид и ми подава плика.

— Благодаря — казвам разтреперан.

— Ще го отворите ли?

— Кой ви изпраща?

Пронизвам го с поглед и явно за момент го хващам неподготвен.

— Отворете го.

— Кой ви праща?

Но вече не мога да се сдържам. Бъркам в плика и познатият почерк ме приветства.

Скъпи Ед,

Краят е близо.

Мисля, че е най-добре да тръгваш за гробището.

— Гробището ли? — питам аз и се сещам, че утре се навършва точно една година от смъртта на баща ми.

Моят баща.

— Баща ми — казвам на мъжа. — Кажете ми, той ли е?

— Не знам за какво говорите.

— Защо? — почти го сграбчвам.

— Аз… — понечва да каже той.

— Какво?

— Мен ме пратиха тук.

— Кой ви прати?

Но мъжът само навежда глава и изрича натъртено:

— Не знам. Не знам кой е.

— Баща ми ли стои зад всичко това? — питам. — Той ли го е организирал, преди да умре? Той ли…

Чувам думите на майка ми.

Ти си точно като него.

Баща ми ли е този, който е оставил инструкции на някого да организира всичко това? Помня, че съм го виждал да се разхожда по улиците нощем, докато карам таксито. Правеше го, за да изтрезнее. От време на време го качвах, когато се прибираше от кръчмата.

— Оттам е знаел адресите — изричам на глас.

— Моля?

— Нищо — отговарям и това е последното, което си казваме, защото вече съм навън. Тичам по улицата към гробището. Нощта е обагрена в синьо и черно. Небето е застлано с циментови облаци.

Гробището изниква пред мен и аз се насочвам към алеята, където е гробът на баща ми. Наблизо стоят някакви пазачи.

Такива ли са наистина?

Не.

Дарил и Кийт са. Забавям крачка и спирам, а те ме наблюдават. Дарил се обажда:

— Поздравления, Ед.

Поемам си дъх.

— Баща ми? — питам.

— Наистина си като него — съобщава ми Кийт. — И имаше голяма вероятност да умреш точно като него — едва частица от онова, което можеш да бъдеш…

— Значи той ви е пратил да направите това? Организирал го е, преди да умре?

Дарил приближава.

— Знаеш ли, Ед, винаги си бил безнадежден случай, точно като твоя старец. Не се засягай.

— Не се засягам.

— Наеха ни да те изпитаме — да видим дали можеш да избегнеш този живот.

Той небрежно сочи гроба.

Сега и Кийт приближава.

— Единственият проблем е — казва той, — че не баща ти ни изпраща.

Трябва ми малко време да осъзная чутото.

Не е Одри. Не е и баща ми.

Хиляди въпроси се тълпят в мен като гъмжило от хора, които излизат от мач или концерт. Бутат се, напират, спъват се. Някои успяват да се промъкнат през навалицата. Други остават по местата си и чакат да се отвори пролука.

— Тогава какво правите тук? — питам ги. — Откъде знаехте, че точно сега ще дойда?

— Работодателят ни изпрати — отвръща Дарил.

— Каза, че ще си тук — намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. — И ние дойдохме. — Той ми се усмихва почти съчувствено. — Досега не е грешил.

Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.

— Хубаво… — започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. — За кого работите?

Дарил клати глава.

— Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. — И се опитва да обобщи: — Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?

Кимам утвърдително.

— Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.

Наострям уши.

— Какво е то?

Те вече си тръгват.

— Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?

И аз стоя и чакам.

Какво друго ми остава?

Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.

— Благодаря — казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.

 

 

Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.

Сяда отзад.

Както си му е редът.

Питам го накъде да карам.

Както си му е редът.

И чувам отговора.

„Шипинг стрийт“ 26.

Това вече не е в реда на нещата.

Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.

— Карай — казва той, без да ме погледне. — Накъдето ти казах, Ед. „Шипинг стрийт“ 26.

Потеглям.

Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам по моята улица и спирам пред моята врата.

Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Едва сега успявам да го видя в огледалото.

— Ти! — възкликвам.

— Да.

Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция — защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.

— Шестте месеца минаха — съобщава ми той. Този път звучи по-дружелюбно.

— Но…

— Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на „Едгар стрийт“ 45.

Карам го.

— Помниш ли това място? — пита той.

Помня го.

— А сега на „Харисън авеню“ 13.

С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.

— Помниш ли? — пита ме той всеки път.

В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.

— Да — казвам му. — Помня.

— Добре. Сега на „Глори роуд“.

— „Клоун стрийт“ и къщата на майка ти.

— „Бел стрийт“.

— Последните три ги знаеш.

Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето. Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къщата на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми се иска да спра и да остана. Завинаги.

С Ричи в реката.

С Марв на люлките.

Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.

— А сега накъде? — питам го, когато стигаме пред нас.

— Слизай — казва ми той и вече не мога да се сдържам.

— Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че…

— Млъкни, Ед!

Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.

— Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?

— Помня.

Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.

— Кажи ми.

— Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.

— Точно така.

Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.

— Сега мъртвец ли виждаш? — пита той.

Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.

Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.

Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути…

— Е? — пита той отново. — Още ли виждаш мъртвец?

— Не — отговарям този път.

— Значи си е струвало.

Той е отишъл в затвора заради тези хора.

Отишъл е в затвора заради мен.

И сега си тръгва с няколко последни думи.

— Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.

И изчезва.

Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.