Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (55)

J. Седмиците

Случвало ли ви се е дори едно протягане на краката да ви идва в повече? Ето така се чувствам тези дни и седмици, докато работя и чакам Жокерът да се разкрие.

Какво ще се случи в моята съборетина на „Шипинг стрийт“ 26?

Кой ще дойде?

На 7 февруари на вратата ми се чука и аз понечвам да хукна, но спирам насред пътя. Това ли е?

Влиза Одри.

— Напоследък зачезна някъде, Ед — казва тя. — Марв се е опитвал да ти се обади, но не те е намерил.

— Работех.

— И?

— Чаках.

Тя сяда на дивана и пита:

— Какво?

Бавно ставам, отивам до шкафчето в спалнята и изваждам четирите карти. Връщам се и й ги показвам една по една.

— Кари — казвам. — Отметнато.

Пускам картата и гледам как плавно се рее към пода.

— Спатии, отметнати. — Отново картата полита към килима. — Пики и купи — също отметнати.

— И сега какво? — Одри вече е забелязала колко съм блед и измъчен.

Вадя Жокера от джоба си.

— Ето това — казвам. И я моля. Почти със сълзи на очи. — Одри, кажи ми, моля те, че си била ти! Кажи, че ти си ми ги пращала! Кажи ми, че си искала да помагам на хората и…

— И какво, Ед?

Затварям очи.

— И аз самият да стана по-добър, да бъда нещо повече.

Думите падат на пода при картите и Одри се усмихва. Усмихва се, а аз я чакам да си признае.

— Кажи ми — настоявам. — Кажи, че…

Тя се предава.

Казва ми истината.

Думите се отронват почти несъзнателно от устните й.

— Не, Ед — бавно изрича Одри. — Не съм аз.

Тя поклаща глава и ме поглежда.

— Съжалявам, Ед. Наистина съжалявам. Иска ми се да беше така, но…

Думите й увисват във въздуха.