Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (5)

4. Съдията и огледалото

Следващата изненада е една хубава призовка. Трябва да отида в градския съд и да разкажа версията си за случилото се в банката. Доста по-рано, отколкото съм очаквал.

Делото е определено за два и половина следобед. Ще поискам почивка по време на смяната си и ще отида в съда.

 

 

В уреченото време се явявам, облечен в униформата си, и чакам пред залата. Когато влизам, за да дам показания, първият, който се изпречва пред погледа ми, е онзи с пищова. Без маска е дори още по-грозен. Единствената разлика е, че сега изглежда по-ядосан. Предполагам, че седмицата, прекарана в килията, му се отразява по този начин. Вече го няма жалкото безпомощно изражение.

Облечен е в костюм.

Евтин костюм. Няма как да е другояче.

Щом ме вижда, отмествам очи, защото онзи се опитва да ме убие с поглед.

Позакъснял си, мисля си, но само защото той е долу под мен, а аз съм на сигурно място високо на свидетелската скамейка.

Съдията ме посреща радушно.

— Виждам, че сте се облекли за случая, господин Кенеди.

Поглеждам надолу да се уверя.

— Благодаря.

— Това беше ирония.

— Знам.

— Не се прави на умен.

— Няма, сър.

Вече ми е ясно, че съдията с удоволствие би ме изправил и мен пред съда.

Адвокатите ми задават въпроси и аз отговарям най-чистосърдечно.

— Значи това е човекът, който ограби банката? — ме питат.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Кажете, господин Кенеди, откъде сте толкова сигурен?

— Ще го позная тоя грозен копелдак и с вързани очи. Освен това е същият, на когото надянаха белезниците тогава.

Адвокатът ме измерва с презрителен поглед и обяснява:

— Съжалявам, господин Кенеди, но се налага да ви зададем тези въпроси, за да спазим процедурата.

— Ясно — съгласявам се.

Тук се намесва и съдията.

— Колкото до грозния копелдак… Ще ви помоля, господин Кенеди, да се въздържате от подобни квалификации. Вие самият не сте идеалът за красота, между нас казано.

— Много благодаря.

— Моля — усмихва се той. — А сега отговорете на въпросите.

— Да, Ваша чест.

— Благодаря.

Когато приключваме, минавам покрай онзи с пистолета и чувам:

— Ей, Кенеди!

Не му обръщай внимание, казвам си, но не се получава.

Спирам и го поглеждам. Адвокатът му изсъсква да си затваря устата, но той не слуша, а изрича тихо:

— Мъртъв си! Само почакай… — Нещо ме бодва под лъжичката. — Запомни какво ти казвам. Спомняй си го всеки път, когато се погледнеш в огледалото. — Той почти се усмихва. — Мъртъв си.

Придавам си хладнокръвен вид.

— Добре — кимам и продължавам.

Господи, моля се, дай му дълъг живот.

 

 

Вратата на залата се затваря зад мен и се озовавам във фоайето, окъпано в слънчева светлина.

Чувам зад гърба си гласа на една от полицайките, която ме вика, и се обръщам.

— Не се притеснявай, Ед.

Лесно й е да го каже.

— Иска ми се да се махна от града — казвам.

— Слушай какво ще ти кажа…

Харесва ми — ниска, набита и изглежда свястна жена.

— Докато тоя умник излезе от затвора, ще му се е отщяло да се връща тук. — Това е изречено с доста голяма доза увереност. — Някои хора зад решетките закоравяват. Той не е от тях — Тя кима към залата. — Цяла сутрин е плакал. Съмнявам се, че ще тръгне да ти отмъщава.

— Благодаря — казвам и усещам известно облекчение, но се съмнявам, че ще е задълго.

Мъртъв си. Гласът продължава да кънти в ушите ми, виждам думите изписани на лицето ми, когато се връщам в таксито и се поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Това ме кара да се замисля за живота си, за несъществуващите (и постижения и обширните си незнания и неумения.

Мъртъв си, мисля си. Никак не е далеч от истината.

Потеглям и излизам от паркинга.