- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Messenger, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвана Миланова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- cherrycrush
- Корекция и форматиране
- Стаси 5 (2019)
Издание:
Автор: Маркъс Зюсак
Заглавие: Аз съм пратеникът
Преводач: Силвана Миланова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Пергамент Прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: Роман
Националност: Австралийска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Силвия Йотова
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-027-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308
7. Тайният Марв
Той работи. Пие. Играе карти. Чака Коледния мач всяка година. Това е животът на Марв.
Да, и четирийсетте бона.
Във вторник се отбивам при Мила да видя как е. Никога не ми омръзва да съм Джими, макар че „Брулени хълмове“ понякога ме дразнят. Проблемът е, че Хийтклиф е противно копеле, а Катрин ми лази по нервите. Най-люто обаче мразя Джоузеф, отвратителния слуга. Не стига, че през цялото време поучава и досажда, но и нищо не му се разбира.
Най-хубавото в цялата история е Мила. За мен това е нейната история. Когато мисля за тази книга, си представям Мила. Представям си как старите й сълзящи очи ме гледат, докато чета, а тя слуша. Приятно ми е да затворя книгата и да видя старата жена заспала в креслото си. Мисля, че тя е любимото ми послание.
Но освен нея имам още и Софи, отец О’Райли и семейство Татупу. Та дори и братята Роуз.
Добре де.
Това с братята Роуз беше малко прекадено.
Напоследък разхождам Портиер доста често и си припомням досегашните послания. Донякъде имам чувството, че съм измамник. Подобни равносметки се правят накрая, а аз още не съм свършил. Имам да изпълня още две задачи. За двама от най-добрите ми приятели.
Може би затова си позволявам да мисля за предишните.
Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.
Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.
Страх ме е.
Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от „Едгар стрийт“ до Ричи.
Страх ме е.
Посланията ми дават кураж.
— Очертава ли се някаква работа на хоризонта? — питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.
— Още не — клати глава той.
— Ти? — възкликва Марв. — Работа?
И избухва в истеричен смях.
— Какво лошо има? — сопва му се Одри.
Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля и казва:
— Извинявай, Рич.
Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.
— Няма проблем.
Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.
— Аз раздавам — казва Одри.
Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми причини.
— Защо не? — настоява Марв.
— По-бързо ще стигна пеша, Марв — опитва се да го убеди Одри. — Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. — И посочва към древното возило.
— Много благодаря! — нацупва се Марв.
— Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?
Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.
— Накрая бутахме чак до вас.
В този миг й хрумва идея.
— Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.
— Защо?
Става интересно. Почти забавно.
— Стига, Марв — казва тя. — Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.
Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.
— Довиждане, Одри — прошепвам след нея.
Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.
Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.
Марв ме поглежда озадачен.
— Какво правиш, Ед?
Тихо изричам:
— Искам да ми помогнеш, Марв.
Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.
— Как? — пита и пробва отново. — Да не си решил да правиш ремонт?
— Не, Марв.
— Или да очистя Портиер вместо теб?
— Да очистиш ли?
— Ами така де. Да му светя маслото.
— Ти за Ал Капоне ли се мислиш?
Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.
— Марв — казвам, — спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?
Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.
— Марв! — прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. — Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.
Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.
Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.
Само споменаването на думата „пари“ е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.
Накрая казва:
— Колко, Ед?
И аз избухвам.
Отварям вратата на колата и изскачам.
И пак я затръшвам с все сила.
Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.
— Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! — заявявам безмилостно. — Не мога да повярвам!
Мълчание.
Тиха улица и мълчание.
Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.
— Ед!
— Съжалявам.
Дотук добре, мисля си.
— Нищо подобно — казва той.
— Просто си помислих…
Марв ме прекъсва:
— Ед, аз нямам…
Думите му заглъхват.
— Помислих си, че би могъл…
— Нямам пари, Ед.
Това вече е пълен потрес.
— Как така, Марв? — правя крачка напред и се вглеждам в него. — Къде са?
— Похарчих ги.
Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.
— За какво, Марв?
Започвам да се ядосвам.
— За нищо определено. — Гласът му започва да се връща. — Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. — Това го казва много сериозно и замислено. — Не мога да тегля.
— Изобщо?
— Изобщо.
— Дори животът ти да зависи от това?
— Предполагам.
Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.
— Марв, и защо го направи, по дяволите?
В този миг Марв се пречупва.
Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче.
Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.
Отивам при него.
— Марв! — Изчаквам. — Марв, какво става?
Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.
— Качвай се — казва. — Ще ти покажа нещо.
Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.
Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам след него.
— Помниш ли? — пита той.
Помня.
— Сюзан Бойд — казвам.
Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.
— Когато семейството й напусна града — казва той, — си имаше причина…
— Господи — опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.
Марв заговаря за последен път.
Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.
— Детето трябва да е на две и половина.
Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.
Вече си обяснявам всичко.
Виждам го, сякаш е написано на челото му.
Жигосано.
Черно на бяло.
Да, сега си обяснявам всичко.
Жалката кола.
Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.
Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на „Брулени хълмове“. Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.
— Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.
— Имаш ли представа дали е момче, или момиче?
— Не.
Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.
Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.
„Кабрамата роуд“ 77, Обърн.
— Една от приятелките й ми го даде — казва безизразно Марв. — Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишъп! — Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. — Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! — От устата му се изтръгва саркастичен смях. — Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. — Сега почти се усмихва. — Носехме си одеяло и го правехме на него… Тя беше невероятна, Ед.
Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.
— Обичах вкуса й. — В усмивката му улавям отчаяние. — Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето…
— Звучи красиво, Марв.
Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин — обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.
— Оранжевото небе — продължава Марв — и мократа трева… Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й…
Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.
— Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.
Момичето е забременяло.
Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.
И са се махнали от града.
Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.
— Предполагам, че баща й се е срамувал — казва Марв след малко, — че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне…
Не знам какво да кажа.
— Те се махнаха от града. Без да кажат дума. — Усещам погледа му върху себе си. — А аз от три години се тормозя.
Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.
По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.
Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:
— Ходи ли на този адрес?
Той застива още повече.
— Не. Опитах се, но не мога.
И ми разказва.
— Около седмица след като бях при Сара Бишъп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: „Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.“ И още: „Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея.“. И си замина. — Лицето му отново става празно. — Помня, че валеше проливен дъжд.
— Сара — казвам. — Онази високата, мургава хубавелка?
— Същата — потвърждава Марв. — После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба — да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.
— Вярвам ти.
— Знам — тържествено изрича той. — Благодаря ти.
— Значи не си виждал детето?
— Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. — И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: — Жалък, жалък!
Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.
— Ето така… — Той целият се тресе. — Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче — бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.
Чувам го.
Представям си го.
Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.
Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие…
То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.
— Петдесет бона — казва Марв. — На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.
— Да изкупваш вината си.
— Точно така.
Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.
— Но не са парите, които ще ми решат проблема. — Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. — Искам да докосна това дете…
— Трябва.
— Начините да го направя са много.
— Но всъщност е само един — казвам.
Марв кима.
Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.
— Ей, Марв! — казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. — Ще дойда с теб.
Марв затваря очи.
Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.