Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (47)

7. Тайният Марв

Той работи. Пие. Играе карти. Чака Коледния мач всяка година. Това е животът на Марв.

Да, и четирийсетте бона.

Във вторник се отбивам при Мила да видя как е. Никога не ми омръзва да съм Джими, макар че „Брулени хълмове“ понякога ме дразнят. Проблемът е, че Хийтклиф е противно копеле, а Катрин ми лази по нервите. Най-люто обаче мразя Джоузеф, отвратителния слуга. Не стига, че през цялото време поучава и досажда, но и нищо не му се разбира.

Най-хубавото в цялата история е Мила. За мен това е нейната история. Когато мисля за тази книга, си представям Мила. Представям си как старите й сълзящи очи ме гледат, докато чета, а тя слуша. Приятно ми е да затворя книгата и да видя старата жена заспала в креслото си. Мисля, че тя е любимото ми послание.

Но освен нея имам още и Софи, отец О’Райли и семейство Татупу. Та дори и братята Роуз.

Добре де.

Това с братята Роуз беше малко прекадено.

 

 

Напоследък разхождам Портиер доста често и си припомням досегашните послания. Донякъде имам чувството, че съм измамник. Подобни равносметки се правят накрая, а аз още не съм свършил. Имам да изпълня още две задачи. За двама от най-добрите ми приятели.

Може би затова си позволявам да мисля за предишните.

Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.

Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.

Страх ме е.

Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от „Едгар стрийт“ до Ричи.

Страх ме е.

Посланията ми дават кураж.

 

 

— Очертава ли се някаква работа на хоризонта? — питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.

— Още не — клати глава той.

— Ти? — възкликва Марв. — Работа?

И избухва в истеричен смях.

— Какво лошо има? — сопва му се Одри.

Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля и казва:

— Извинявай, Рич.

Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.

— Няма проблем.

Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.

— Аз раздавам — казва Одри.

Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми причини.

— Защо не? — настоява Марв.

— По-бързо ще стигна пеша, Марв — опитва се да го убеди Одри. — Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. — И посочва към древното возило.

— Много благодаря! — нацупва се Марв.

— Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?

Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.

— Накрая бутахме чак до вас.

В този миг й хрумва идея.

— Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.

— Защо?

Става интересно. Почти забавно.

— Стига, Марв — казва тя. — Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.

Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.

— Довиждане, Одри — прошепвам след нея.

Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.

Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.

Марв ме поглежда озадачен.

— Какво правиш, Ед?

Тихо изричам:

— Искам да ми помогнеш, Марв.

Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.

— Как? — пита и пробва отново. — Да не си решил да правиш ремонт?

— Не, Марв.

— Или да очистя Портиер вместо теб?

— Да очистиш ли?

— Ами така де. Да му светя маслото.

— Ти за Ал Капоне ли се мислиш?

Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.

— Марв — казвам, — спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?

Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.

— Марв! — прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. — Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.

Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.

Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.

Само споменаването на думата „пари“ е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.

Накрая казва:

— Колко, Ед?

И аз избухвам.

Отварям вратата на колата и изскачам.

И пак я затръшвам с все сила.

Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.

— Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! — заявявам безмилостно. — Не мога да повярвам!

Мълчание.

Тиха улица и мълчание.

Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.

— Ед!

— Съжалявам.

Дотук добре, мисля си.

— Нищо подобно — казва той.

— Просто си помислих…

Марв ме прекъсва:

— Ед, аз нямам…

Думите му заглъхват.

— Помислих си, че би могъл…

— Нямам пари, Ед.

Това вече е пълен потрес.

— Как така, Марв? — правя крачка напред и се вглеждам в него. — Къде са?

— Похарчих ги.

Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.

— За какво, Марв?

Започвам да се ядосвам.

— За нищо определено. — Гласът му започва да се връща. — Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. — Това го казва много сериозно и замислено. — Не мога да тегля.

— Изобщо?

— Изобщо.

— Дори животът ти да зависи от това?

— Предполагам.

Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.

— Марв, и защо го направи, по дяволите?

В този миг Марв се пречупва.

Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче.

Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.

Отивам при него.

— Марв! — Изчаквам. — Марв, какво става?

Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.

— Качвай се — казва. — Ще ти покажа нещо.

Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.

Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам след него.

— Помниш ли? — пита той.

Помня.

— Сюзан Бойд — казвам.

Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.

— Когато семейството й напусна града — казва той, — си имаше причина…

— Господи — опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.

Марв заговаря за последен път.

Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.

— Детето трябва да е на две и половина.

Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.

Вече си обяснявам всичко.

Виждам го, сякаш е написано на челото му.

Жигосано.

Черно на бяло.

Да, сега си обяснявам всичко.

Жалката кола.

Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.

Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на „Брулени хълмове“. Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.

— Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.

— Имаш ли представа дали е момче, или момиче?

— Не.

Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.

Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.

„Кабрамата роуд“ 77, Обърн.

— Една от приятелките й ми го даде — казва безизразно Марв. — Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишъп! — Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. — Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! — От устата му се изтръгва саркастичен смях. — Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. — Сега почти се усмихва. — Носехме си одеяло и го правехме на него… Тя беше невероятна, Ед.

Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.

— Обичах вкуса й. — В усмивката му улавям отчаяние. — Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето…

— Звучи красиво, Марв.

Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин — обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.

— Оранжевото небе — продължава Марв — и мократа трева… Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й…

Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.

— Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.

Момичето е забременяло.

Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.

И са се махнали от града.

Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.

— Предполагам, че баща й се е срамувал — казва Марв след малко, — че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне…

Не знам какво да кажа.

— Те се махнаха от града. Без да кажат дума. — Усещам погледа му върху себе си. — А аз от три години се тормозя.

Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.

По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.

Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:

— Ходи ли на този адрес?

Той застива още повече.

— Не. Опитах се, но не мога.

И ми разказва.

— Около седмица след като бях при Сара Бишъп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: „Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.“ И още: „Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея.“. И си замина. — Лицето му отново става празно. — Помня, че валеше проливен дъжд.

— Сара — казвам. — Онази високата, мургава хубавелка?

— Същата — потвърждава Марв. — После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба — да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.

— Вярвам ти.

— Знам — тържествено изрича той. — Благодаря ти.

— Значи не си виждал детето?

— Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. — И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: — Жалък, жалък!

Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.

— Ето така… — Той целият се тресе. — Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче — бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.

Чувам го.

Представям си го.

Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.

Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие…

То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.

— Петдесет бона — казва Марв. — На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.

— Да изкупваш вината си.

— Точно така.

Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.

— Но не са парите, които ще ми решат проблема. — Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. — Искам да докосна това дете…

— Трябва.

— Начините да го направя са много.

— Но всъщност е само един — казвам.

Марв кима.

Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.

— Ей, Марв! — казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. — Ще дойда с теб.

Марв затваря очи.

Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.