Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
cherrycrush
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Аз съм пратеникът

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-027-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308


2. Целувката, гробът, огънят

Купил съм всичко, което трябва да купя. Повече алкохол, отколкото храна, разбира се. Когато всички пристигат за Бъдни вечер, съборетината ми мирише на пуйка, зелева салата и естествено на Портиер. За известно време миризмата на пуйката е по-силна, но вонята на това куче е способна да победи всичко. Първа пристига Одри.

— Извинявай, Ед — казва тя още с влизането. — Не мога да остана дълго.

И ме целува по бузата.

— Саймън се събира с приятели и иска и аз да отида.

— А ти искаш ли? — питам, макар да знам, че иска. Кой ще предпочете да седи цяла вечер с трима загубеняци и едно смрадливо куче? Трябва да е луда да остане с нас.

— Разбира се — отвръща тя. — Знаеш, че ако не искам нещо, не го правя.

— Така е — съгласявам се. Това си е самата истина.

Вече сме седнали да пием, когато се появява Ричи. Чуваме отдалеч мотора му. Той спира и се провиква да му отворим. Донесъл е голяма хладилна чанта, пълна със скариди, сьомга и нарязани лимони.

— Не е зле, а? — казва и стоварва чантата на пода. — Поне това можах.

— Как я докара дотук? — питам.

— Кое?

— Чантата. Имам предвид, с мотора.

— Ами, закрепих я отзад. На практика през целия път стоях прав. Тя заема половината седалка. Ама си струваше! — доволно ни смига той.

Сигурно е дал половината от помощите си за съдържанието на тази чанта.

Започваме да чакаме.

Марв.

— Бас държа, че няма да дойде — заявява Ричи още щом се настанява. Ръката му по навик посяга да почеше бакенбардите. Косата му е както винаги мръсна и невчесана. Затова пък на лицето му е изписано очакване. Това, което предстои да се случи, го забавлява. Той се е изтегнал небрежно на дивана, мързелив и дългучест, и пие бира, опрял крака в Портиер. Но все пак изглежда някак грациозен.

— Ще дойде, бъди сигурен — уверявам го. — Ако не дойде, ще замъкна Портиер до вратата му и ще го накарам да го целуне там. — Оставям чашата си. — Не съм чакал така Коледа от години!

— И аз — съгласява се Ричи. Личи си, че няма търпение.

— Става дума за безплатна манджа — продължавам. — Марв може да има четирийсет бона в банката, но види ли аванта, е пръв. Ще дойде, повярвай ми.

— Така си е, рядка циция е — потвърждава Ричи.

Коледното настроение определено ни прави по-добри.

— Дали да не му се обадим? — предлага Одри.

— Не, нека сам да дойде — подхилва се Ричи. Надушвам злорадството му почти физически. Страхотна сцена се очертава. Той поглежда надолу към кучето и казва:

— Точиш ли вече лиги, Портиер?

Портиер му отвръща с въпросителен поглед: За какво говориш, приятел? Никой още не му е обяснил какво го чака тази вечер. Горкото куче. Него никой не го пита дали е съгласно.

Най-сетне пристига Марв. С празни ръце.

— Честита Коледа! — казва.

— Да, да, и на теб — кимам и соча празните му ръце. — Като гледам, много нещо си надонесъл.

Знам какво си мисли. Решил е, че щом така и така ще целува Портиер, за тази година му стига. Освен това още таи някаква слаба надежда, че може да сме забравили.

Ричи обаче много бързо разбива илюзиите му.

— Е, Марв? — ухилва се той.

— Какво „е“?

— Ти си знаеш — подмята Одри.

— Не, не знам — упорства Марв.

— Не се прави на ударен — срязва го Ричи. — Много добре знаеш. Ние също.

Личи си, че се забавлява от сърце. Едва се удържа да не потрие ръце от възторг.

— Марв! — заявява той. — Сега ще целунеш кучето. И не само ще го целунеш, но и ще го направиш с доволна мазна усмивка, иначе ще те накараме да повториш, ако трябва и да потретиш…

— Добре де! — изпръхтява Марв и ми прилича на малко дете, на което са скършили хатъра. — По главата, нали?

— А, не! — отсича Ричи и се изправя сияещ. — Уговорката беше да го целунеш право по устата — той насочва пръст към Марв — и точно това ще направиш!

Портиер вдига глава.

Изглежда притеснен, докато всички го гледаме.

— Горкичкият! — казва Ричи.

— И още как! — нацупено изрича Марв.

— Не ти, той! — кима Ричи към кучето.

— Хубаво — намесва се Одри. — Стига сме се размотавали. — И ми подава фотоапарата. — Действай, Марв. Твой е.

Марв се навежда тежко, сякаш светът внезапно се е стоварил върху плещите му, и с ужас се приближава до муцуната на Портиер. Той пък от своя страна излъчва безпокойство от черно-златистата козина до воднистите си очи.

— Ама защо езикът му виси така? — пита ме Марв.

— Защото е куче — казвам. — Ти какво очакваш?

В крайна сметка Марв го прави, макар и с видимо отвращение. Навежда се и целува Портиер по муцуната — достатъчно дълго да мога аз да направя снимката, а Одри и Ричи да изръкопляскат с радостни възгласи.

— Не било толкова трудно, а? — казва Ричи, но Марв се изправя и тръгва направо към банята. Горкият Портиер.

Аз самият го целувам, но по челото, и му давам солидно парче от пуйката. Благодаря, Ед, усмихва се той. Хубава усмивка има Портиер.

По-късно успяваме да развеселим Марв и дори да го накараме да се засмее, макар все още да се оплаква, че усеща вкуса на Портиер. Хапваме, пийваме и играем карти, докато тропане по вратата възвестява идването на приятеля й. Той сяда за малко с нас, пие и хапва скариди. Свястно момче, решавам аз, макар да се вижда от километър, че Одри не го обича.

Там е цялата работа.

Когато Одри си тръгва, ние решаваме, че няма да роним сълзи. С Ричи и Марв хапваме, пийваме и тръгваме да се шляем из града. На главната улица гори огън и ние се насочваме нататък.

Известно време ни е трудно да вървим по права линия, но докато стигнем, вече сме напълно трезви.

Хубава нощ.

Хората танцуват.

Говорят си на висок глас.

Няколко души се бият.

Така е на Коледа. Напрежението, трупано през цялата година, си намира отдушник.

Край огъня виждам Анджи Карузо и децата й. Или по-скоро те идват при мен.

Някой ме дърпа за крачола. Поглеждам надолу. Едно от момчетата — онова, дето постоянно плаче.

— Ей, господине! — казва то.

Обръщам се и виждам Анджи Карузо да държи сладолед. Тя ми го подава и казва:

— Честита Коледа, Ед.

Вземам го.

— Благодаря. Точно от това имах нужда.

— Всеки понякога има нужда.

Радостта й, че може да ми върне малкия жест, е очевидна.

Отхапвам и питам:

— Как я караш, Анджи?

— Ами… — Тя поглежда към децата и отново към мен. — Оцелявам някак, Ед. Понякога и това стига.

И като че си спомня нещо.

— Между другото, благодаря за картичката.

И бавно се отдалечава.

— Няма защо — извиквам след нея. — Приятно прекарване!

— Приятно ядене на сладолед! — отвръща тя и тръгва край огъня.

— Това пък какво беше? — пита Марв.

— Една позната — отвръщам.

Никой не ми е подарявал за Коледа сладолед. Загледан в огъня, потапям устни в сладката му прохлада.

Зад гърба си чувам как някакъв баща говори на сина си.

— Направи го още веднъж и ще ти тегля такъв шут, че ще отхвърчиш в огъня. — Гласът му става сладникаво саркастичен. — А точно сега не е моментът, нали? Дядо Коледа няма да е очарован, това ти го гарантирам.

Затова пък ние с Марв и Ричи сме очаровани.

— Е-ех! — щастливо въздъхва Ричи. — Коледа е!

И тримата сме го чували това от бащите си. Поне веднъж в живота. Мисля си за моя баща, мъртъв и погребан. Това е първата ми Коледа без него.

— Честита Коледа, татко — казвам и извръщам поглед от огъня.

Сладоледът се стича по пръстите ми.

Нощта напредва и избледнява, превръща се в утро. С Марв и Ричи се разделяме. Тълпата е гъста и щом веднъж сме се изгубили, всичко приключва.

 

 

Връщам се през града и се отбивам на гроба на баща ми. Оставам там доста дълго. От гробището се вижда сиянието на огъня. Седя и се взирам в камъка с името на баща ми.

На погребението му плаках.

Сълзите се стичаха по лицето ми безмълвно, сякаш се срамуваха, че не мога да събера кураж да заговоря за него. Знаех, че всички си мислеха какъв пияница е бил, докато аз помнех и други неща.

— Той беше джентълмен — прошепвам сега и си мисля: „Само да се бях решил да го кажа тогава“.

Баща ми никога не беше казал лоша дума за никого, никому не беше сторил зло в живота си. Вярно, не беше постигнал кой знае какво и беше разочаровал майка ми с неспазените си обещания, но мисля, че не беше заслужил никой от семейството му да не каже добра дума за него.

— Съжалявам — казвам му, когато ставам да си вървя. — Извинявай, татко.

И си тръгвам уплашен.

Уплашен, защото не искам моето погребение да бъде толкова окаяно и празно.

Искам на погребението ми да се говори.

Но това означава най-напред да живея.

Тръгвам си.

Просто вървя.

 

 

Когато стигам у дома, намирам Марв заспал на задната седалка на колата, а Ричи седи на верандата с протегнати крака, облегнат на стената. Вглеждам се по-внимателно и установявам, че и той спи. Дърпам го за ръкава.

— Ричи — прошепвам, — събуди се!

Той се сепва и отваря очи.

— Какво? — пита уплашено. — Какво става?

— Нищо, заспал си на верандата ми — казвам. — По-добре си върви вкъщи.

Той се разбужда окончателно, поглежда към сърпа на луната и казва:

— Забравих си ключовете на масата в кухнята ти.

— Ставай.

Протягам му ръка и му помагам да стане. Вътре установявам, че часът е малко след три. Ричи си взема ключовете.

— Искаш ли нещо? — питам го. — Пиене, ядене, кафе?

— Не, благодаря — казва той, но не си тръгва.

Няколко мига стоим в неловко мълчание. Накрая Ричи казва, загледан някъде покрай мен:

— Не ми се прибира вкъщи тая нощ, Ед.

Улавям в очите му някаква тъга, но той бърза да я изтрие. Гледа в ключовете и аз се чудя какво ли се таи под спокойната, безметежна външност на приятеля ми. Уморено се питам какво би могло да тревожи един толкова безгрижен тип.

Той отново ме поглежда.

— Хубаво — казвам. — Остани тогава.

Ричи сяда до масата.

— Благодаря, Ед. Здрасти, Портиер.

Портиер влиза в кухнята, а аз отивам да доведа Марв.

За момент си мисля да го оставя навън в колата, но коледното настроение действа дори на такива като мен.

Понечвам да почукам по стъклото, но ръката ми влиза вътре.

Много ясно. Няма стъкло.

Марв още не го е поправил след оня нескопосен банков обир. Мисля, че направи някакъв опит, но майсторът каза, че стъклото ще струва повече от самата кола.

Той спи, покрил главата си с ръце, и комарите се редят на опашка да пият от кръвта му.

Предната врата е отключена. Отварям я и натискам клаксона.

— По дяволите! — подскача той.

— Влез вътре — казвам му.

След малко чувам вратата да се отваря и стъпките му се затътрят зад гърба ми.

Ричи заема дивана, Марв се просва на леглото ми, а аз оставам в кухнята. Казвам на Марв, че така или иначе нямам намерение да спя, и той великодушно се съгласява да си легне.

— Благодаря, Ед.

Преди да влезе в стаята, използвам момента и вадя всички карти от нощното шкафче. Камъкът на Татупу също е там.

Сядам в кухнята и ги разглеждам, чета отново съобщенията, макар че от умора думите се разбъркват и подскачат пред очите ми. Чувствам се смазан.

В състояние на полусън си спомням карите, съживявам в паметта си спатиите, дори се усмихвам на пиките. Купите ме притесняват. Не искам да заспивам, за да не ги сънувам.