Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (25)

J. Цветът на устните

Четвъртък следобед като че всичко върви добре.

Анджи Карузо отива както обикновено на работа, после прибира децата от училище. Завежда ги в парка и обсъждат какъв сладолед ще купят. Едно от децата предлага примамливия вариант да вземат за него по-евтин, та да изяде два. Анджи му отговаря, че при всички положения ще изяде един и малкият избира по-скъпия.

Те влизат в магазина, а аз чакам в парка. Сядам на една отдалечена пейка и ги чакам да излязат. После и аз отивам в магазина и се опитвам да отгатна какъв ли сладолед обича Анджи Карузо.

Побързай, мисля си, защото ще си тръгнат, преди да си се върнал! В крайна сметка избирам двуцветен сладолед.

Мента с парченца шоколад и маракуя във вафлена фунийка.

Когато излизам, децата още седят на пейката и си ядат сладоледа.

Приближавам се.

Търся точните думи и съм изненадан, когато ги намирам.

— Извинете, аз…

Анджи и децата се обръщат да ме погледнат. Отблизо Анджи Карузо е красива и стеснителна.

— Виждал съм ви няколко пъти тук и ми направи впечатление, че никога не купувате сладолед за себе си. — Тя ме гледа, сякаш съм избягал от лудницата. — Помислих си, че и вие заслужавате.

Подавам й непохватно сладоледа. Той вече се стича на жълто-зелени вадички по фунийката.

Тя плахо посяга и го взема, а изражението й е малко уплашено и объркано. Няколко секунди го гледа, после облизва жълтите и зелени струйки.

Когато фунийката е облизана, тя се опитва предпазливо да отхапе, сякаш се кани да стори първородния грях. Да отхапя ли, или не? Отново ме поглежда колебливо и опитва ментата с шоколадови парченца. Устните й стават бледозелени. Момчетата вече са на пързалката, но момиченцето остава.

— Днес май има сладолед и за теб, мамо — казва то.

Анджи ласкаво отмахва косата от очите му.

— Така изглежда, Кейси. Хайде, върви да играеш с братята си.

Кейси отива и на пейката оставаме само двамата. Денят е топъл и влажен.

Анджи Карузо си яде сладоледа, а аз се чудя какво да правя с ръцете си. Сега тя опитва маракуята, деликатно и бавно, като избутва с език сладоледа надолу, сякаш не може да понесе мисълта фунийката да е празна.

Докато яде, следи с поглед децата си. Те почти не забелязват присъствието ми, а през цялото време викат към майка си и спорят кое се люлее по-високо на люлката.

— Прекрасни са — казва Анджи на фунийката. — През повечето време. — И клати глава: — Като малка аз бях най-доброто дете. Сега имам три деца и съм сама.

Тя гледа люлката и аз виждам как си представя какво би било, ако ги няма децата й. Вината я сграбчва мигновено. Изглежда и никога не я напуска. Загнездила се е у нея, независимо от любовта й към тях.

Разбирам, че вече нищо не й принадлежи — тя самата изцяло принадлежи на други.

Очите й се насълзяват. Поне това си позволява. По бузите й има сълзи, а по устните — сладолед.

Вкусът му вече не е на сладолед.

И все пак Анджи Карузо ми благодари, когато става от пейката. Пита ме за името ми, но аз й казвам, че то няма значение.

— Не — възразява тя, — има.

Предавам се.

— Казвам се Ед.

— Благодаря, Ед — казва тя. — Много ти благодаря.

Благодари ми още няколко пъти, но най-хубавите думи идват, когато си мисля, че всичко вече е приключило. Кейси, момиченцето, увисва на ръката на Анджи и казва:

— Другата седмица ще ти дам да си хапнеш от моя, мамо.

Чувствам се малко тъжен и празен, но в същото време знам, че съм направил каквото е трябвало. Един сладолед за Анджи Карузо. Само веднъж.

Винаги ще помня цвета му на устните й.