Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
cherrycrush
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Аз съм пратеникът

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-027-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308


10. Лесна работа и сладолед

През следващите няколко дни ръцете и раменете ме болят зверски, но си мисля, че си струваше.

Междувременно откривам Анджи Карузо. В указателя има само няколко души с тази фамилия и аз ги отхвърлям един по един, докато попадам на нея.

Тя има три деца и, изглежда, е една от младите самотни майки, с каквито е пълен градът ни. Две момчета и момиче. И работи на половин ден в аптека. Косата й е къса и тъмнокестенява. Много е сладка в бялата си униформа — една от онези болнични престилки до коляното, които всички аптекари носят. Харесвам ги.

Всяка сутрин тя приготвя децата си и ги води до училище. Три пъти седмично ходи на работа. Другите два си остава у дома.

Наблюдавам я отдалеч и забелязвам, че й плащат в четвъртък. Този ден тя прибира децата от училище и ги води в същия парк, в който седях с Портиер и разговарях със Софи. Купува им сладолед и те го излапват с невъобразима скорост. И веднага искат още.

— Не, нали знаете правилото — казва им тя. — Ще ви купя пак другата седмица.

— Моля те, мамо!

— Моля те!

Едно от децата започва да се тръшка и за миг ми се иска да мога да го вкарам в ред. Слава богу, бързо престава, защото му се ходи на пързалката.

Анджи ги наблюдава известно време, докато й писва, и ги помъква към къщи.

Вече знам.

Този път работата е лесна, мисля си.

Като да изядеш един сладолед.

 

 

Гледам я как се отдалечава и краката й ме натъжават. Не знам защо, може би защото се движат по-бавно, отколкото им е присъщо. Тя обича тези деца, но те я спъват. Върви малко изкривена на една страна, защото е хванала дъщеря си за ръка.

— Какво ще вечеряме, мамо? — пита едно от момчетата.

— Още не знам.

Тя отмята с леко движение кичур тъмна коса от очите си и продължава да върви, докато слуша дъщеря си, която й разказва как някакво момче в училище я тормозело.

А аз продължавам да гледам ситните стъпки на уморените й крака.

И ми е тъжно.

 

 

Карам много първи смени и вечер се разхождам с часове. Първата ми спирка е „Едгар стрийт“, където лампите светят и майката и дъщерята вечерят. Хрумва ми, че като го няма мъжа, може да не им стигат парите да си платят сметките. Но от друга страна, той може би е пропивал голяма част от парите и съм сигурен, че тя би предпочела да е малко по-бедна, но него да го няма.

Минавам и покрай Мила, а по-късно се отбивам до отец О’Райли, който още е под въздействието на „Деня на свещеника“. Седмица след празненството в църквата има значително по-малко хора, но пак е по-пълно отпреди.

И накрая посещавам всички адреси, на които живеят хора с фамилията Роуз. Те са около осем и едва при петия опит попадам на онзи, когото търся.

Гевин Роуз.

Той е около четиринайсетгодишен, зле облечен и с постоянна презрителна усмивка, лепната на лицето му. Косата му е доста дълга, а карираните му ризи приличат на дрипи и сякаш се стичат по гърба му.

Той ходи на училище.

Пуши като комин.

Има сини очи с цвета на водата в тоалетната чиния и дузина лунички, разпилени по лицето. А, и още нещо. Гевин е рядък гадняр.

 

 

Например ходи из малките магазинчета и се държи отвратително със собствениците, които не говорят добре английски. Краде от тях всичко, което може да скрие под мишница или в панталоните си. Блъска по-слабите деца или ги плюе всеки път, когато му се удаде възможност.

Докато го наблюдавам, гледам да не ме забележи Софи. Пробуждат се предишните ми страхове и никак не ми се иска тя да ме види как обикалям около училищните дворове и дебна.

Най-често виждам Гевин в дома му.

Той живее с майка си и с по-големия си брат.

Майка му ходи с ботуши от овча кожа, пали цигарите една от друга и обича да си пийва, а брат му е същата стока като него. Никак не е лесно да решиш кой от двамата е по-лош.

Семейството живее в самия край на града, близо до мръсна, задръстена вада, която се процежда от реката. Най-характерното за това място са ежедневните скандали между братята Роуз. Отида ли сутрин, те се карат. Вечер се бият. И постоянно си разменят обиди.

Майка им не може да ги контролира.

И за да се справи, пие.

И заспива на дивана, докато от екрана се излива поредната доза сапун.

За една седмица виждам тези момчета да се бият поне дузина пъти, но една вечер, във вторник, боят е по-ожесточен от всякога. Той се пренася навън и Даниел, по-големият брат, направо смазва Гевин. След като го е повалил, го вдига за яката и му изнася лекция, като в същото време разтърсва главата му напред-назад.

— Казах да не ми пипаш нещата, ясно ли е?

И го тръшва на земята, после ядосано влиза в къщата.

Гевин остава отвън. След няколко минути се надига на ръце и колене. Аз го гледам от отсрещната страна на улицата.

Той проверява лицето си за кръв, изругава и подтичвайки, тръгва по улицата. През целия път сипе ругатни и заплахи да убие брат си. Накрая спира и сяда в канавката в самото подножие на хълма, под надвесените клони на храстите.

Това е моят миг.

Приближавам се и заставам пред него. Да си призная, напрегнат съм. Хлапето е жилаво и няма да ми даде нищо даром.

Над нас се е оцъклила една улична лампа и ни гледа. Лекият ветрец разхлажда потното ми лице и виждам сянката си да се приближава бавно към Гевин Роуз. Той вдига поглед.

— Ти пък какво искаш, по дяволите?

По бузите му се стичат горещи сълзи, очите му сякаш хапят.

— Нищо — клатя глава.

— Тогава се разкарай оттук, че ще ти пръсна задника!

Той е на четиринайсет, мисля си. Помниш ли „Едгар стрийт“? Това сега е фасулска работа.

— Давай тогава, аз не мърдам оттук — казвам му.

Сега сянката ми е надвиснала над него и го покрива, но той не помръдва. Явно само си приказва. Изскубва снопче трева и го хвърля на пътя. Сякаш е кичур коса. Цялата злоба се е стекла в ръцете му.

След известно време сядам и аз в канавката на няколко метра от него и отпъждам тишината, увиснала между нас след празната му заплаха.

— Какво стана? — питам, без да го поглеждам. Ако го гледам, нищо няма да се получи.

Отговорът му е ясен и лаконичен:

— Брат ми е пълен гадняр и искам да го убия.

— Правилно.

— Бъзикаш ли ме? — подскача той.

Клатя глава, без да го погледна.

— Не те бъзикам.

„Малко копеленце!“, мисля си.

Той започва да повтаря:

— Искам да го убия! Искам да го убия! Искам! Искам да го убия!

Косата му пада гневно върху очите. Луничките му греят в светлината на лампата.

Гледам го и си мисля какво трябва да направя. Чудя се дали тези две момчета някога са били подлагани на изпитание. Изглежда времето е дошло.