Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
cherrycrush
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Аз съм пратеникът

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-027-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3308


2. Посещението

Минава и третият ден, но все още няма нищо.

Отскачам до „Едгар стрийт“. Къщата е тъмна. Жената и момиченцето спят, а мъжът още не се мярка никакъв. Замислям се за момент дали да не се върна при Катедралата да видя — ами ако е скочил или му се е случило нещо?

Но се сепвам.

Може ли да съм такъв смешник?

От мен се очакваше да го убия, а аз съм седнал да се тревожа за здравето му. Чувствам се виновен за всичко, което му сторих, но от друга страна ме мъчи чувство за вина, че не го убих. Все пак нали затова бях пратен! Мисля, че пистолетът в пощенската ми кутия беше недвусмислен знак.

Може би се е добрал до магистралата и е продължил пеша.

А може да се е хвърлил от скалата.

Налагам си да спра, преди да съм изредил всички възможни сценарии. Скоро няма да имам време да се притеснявам. Още няколко дни.

 

 

Една вечер се връщам, след като сме играли карти, и къщата мирише различно. Освен миризмата на Портиер се долавя и още нещо. В носа ме удря ароматът на пекарна. На пай.

Пристъпвам колебливо към кухнята и виждам, че лампата е запалена. Някой седи в моята кухня и яде пай, който е извадил от камерата ми и е опекъл. Усещам миризмата на колбаси и сос. Няма как да не надушиш соса.

С нищо неоправдан оптимизъм се оглеждам за нещо тежко, което да използвам като оръжие, но откривам само дивана.

Когато влизам в кухнята, виждам само една самотна фигура. Не вярвам на очите си.

На масата ми седи мъж с бандитска маска на главата и яде пай с месо и сос. Връхлитат ме рояк въпроси, но нито един не е на място. Човек не може всеки ден да види такова нещо. Докато се чудя какво да правя, с внезапна паника осъзнавам, че още един стои зад мен. Не!

 

 

Събужда ме сочно облизване.

Портиер.

Слава богу, добре си, казвам му. Не с думи — просто затварям очи с облекчение.

Той ме облизва отново, а езикът му е червен от кръвта, която се стича по лицето ми. Усмихва ми се.

— И аз те обичам — казвам му с призрачен глас. Не съм сигурен дали наистина излиза от гърлото ми и дали е истински. Осъзнавам, че не чувам нищо извън мен. Всичко е вътре и някак застинало.

Мърдай, казвам си, но не мога. Сякаш съм зазидан за пода на кухнята. Дори правя грешката да се опитам да си спомня какво е станало. В резултат на това около мен се надигат неясни шумове и лицето на Портиер, надвесено отгоре, се размива. Виждам го като предвестник на смъртта. Това може би е прологът.

Съзнанието ми се свива на кълбо.

И се приготвя да заспи.

Пропадам вътре в себе си и се чувствам в капан. Сгромолясвам се през няколко пласта мрак и почти съм стигнал дъното, когато нечия ръка сякаш ме сграбчва за гърлото и ме измъква в реалността, при болката. Този някой буквално ме влачи през кухнята. Флуоресцентната светлина ме реже през очите, а от миризмата на пай със сос ми се гади.

Подпират ме в седнало положение на пода и аз оставам там почти без съзнание, стиснал главата си с ръце.

Скоро от мъглата изникват двете фигури и вече ги различавам в бялата светлина на кухненската лампа.

Те се усмихват.

Мятат към мен усмивки от дълбините на две много плътни маски. И двамата са малко над среден ръст, мускулести и силни, особено в сравнение с мен.

— Здравей, Ед.

— Как се чувстваш, Ед?

Без капчица мисъл в главата си.

— Кучето ми… — изстенвам. Главата ми се процежда през пръстите и думите ми бързо потъват. Вече съм забравил, че Портиер ми помогна да дойда в съзнание.

— Трябва му едно хубаво къпане — казва единият.

— Добре ли е?

Тихи, плашливи думи, които се накъсват и треперят в усилието си да се задържат във въздуха.

— И каишка против бълхи.

— Бълхи? — повтарям. Гласът ми се пръсва по пода. — Той няма бълхи…

— А това какво е?

Един от мъжете ме хваща за косата и повдига главата ми. Показва ми ръката си, изпъстрена е ухапвания от насекоми.

— Не са от Портиер — казвам и не мога да се начудя на ината си в положение като моето.

— Портиер ли?

Също като Софи неканените гости се чудят на името му.

Потвърждавам с кимане, което за моя изненада успява донякъде да ме събуди.

— Добре де, с бълхи или без, той добре ли е?

Двамата се споглеждат и единият отхапва от пая си.

— Дарил — казва той, — не съм сигурен, че тонът на Ед ми харесва. Някак е… — Явно подходящата дума му убягва. — Как да го кажа…

— Неприятен?

— Не.

— Заядлив?

— Не. — Думата най-сетне му идва. — По-лошо, непочтителен.

Той я изрича с тихо, убийствено презрение и ме гледа настойчиво. Очите му ме предупреждават по-красноречиво от думите. Това ми подсказва, че трябва да избухна в плач и да моля коленопреклонно да не закачат моето обичащо кафе куче.

— Моля ви — казвам най-сетне, — нали няма да му направите нищо?

Суровият поглед се смекчава.

— Няма.

Това е най-хубавата дума, която съм чувал някога.

— Но хич не го бива за пазач — добавя другият, докато си довършва пая и топи последните залъци в соса. — Знаеш ли, че когато влязохме, спеше?

— Не се съмнявам.

— А когато се събуди, дойде да проси храна.

— И какво?

— Дадохме му пай.

— Печен или замразен?

— Печен, Ед! — засяга се той. — Все пак не сме диваци. Дори сме доста цивилизовани, може да се каже.

— А за мен остана ли?

— Съжалявам, кучето изяде последното парче.

Ненаситен гладник, казвам си аз, но не мога да му се сърдя. Кучетата ядат каквото им падне. С природата не се спори. Както и да е, не е зле да ги хвана натясно.

Изстрелвам светкавично:

— Кой ви прати?

Изречен, въпросът ми губи скорост и увисва безпомощно във въздуха. Изправям се и предпазливо сядам на един от свободните столове. Чувствам се малко по-уверено, защото вече осъзнавам, че ставащото е част от онова, което предстои да се случи.

— Кой ни е пратил ли? — повтаря онзи с пая. — Добър въпрос, Ед, но знаеш, че не можем да ти кажем. За нас ще бъде огромно удоволствие, но и ние самите не знаем. Просто си вършим работата, за която ни плащат.

Тук избухвам.

— Какво? — Това не е въпрос, а обвинение. — На мен никой не ми плаща! Никой не ми дава…

И получавам шамар. Солиден.

Мъжът сяда и продължава да яде, потапяйки последния залък в локвичката сос в чинията си.

Това ми дойде в повече, мисля си. Хиляди благодарности.

Той спокойно дояжда коричката, преглъща и казва:

— Я стига си хленчил, Ед! Всички имаме задължения. Всички страдаме. Всички търпим разочарования в името на общото благо.

Приятелят му е впечатлен, както и той самият.

Двамата си кимат.

— Хубаво го каза — заявява вторият. — Опитай се да го запомниш.

— Да, трябва. Как беше, в името на…

Той се замисля, но не успява да го повтори.

— Общото благо — подсказвам тихичко.

— Какво, Ед?

— Общото благо.

— Да, разбира се! Ще ми дадеш ли нещо за писане, Ед?

— Не.

— Защо?

— Тук не е книжарница.

— Пак този тон!

Той се изправя, удря ми нов шамар, по-силен от предишния, и небрежно се отпуска на стола.

— Хубав шамар — казвам. — Заболя ме.

— Благодаря. — Той поглежда ръката си, омазана с кръв и мръсотия. — Много си зле, Ед, да знаеш.

— Знам.

— Какво ти става?

— Искам пай.

Честна дума, понякога съм същинско дете. Сигурно вече сте го разбрали от досегашните ми постъпки. Голямо досадно дете. Марв не е единственият.

Онзи, който ме шамароса, ме имитира с тъничко гласче:

— Искам пай… — И добавя с въздишка: — Ти чуваш ли се? Трябва да пораснеш, да знаеш.

— Знам.

— Е, първата стъпка е направена.

— Благодаря.

— Та докъде бяхме стигнали?

Всички се замисляме.

Безмълвно.

Портиер гузно се вмъква в кухнята.

Предполагам, че моментът не е подходящ за кафе, пита все пак. Ама че наглост!

Само го поглеждам кръвнишки и той дава на заден ход. Ясно му е, че е сгазил лука.

Тримата го гледаме как се измъква.

— Надушва се отдалече, а? — казва единият.

— И още как!

Онзи, който е приключил последен с яденето, става и тръгва да мие чиниите.

— Няма нужда — казвам му.

— А, не, нали ти казах, че сме цивилизовани!

— Да, така беше.

Той си изтръсква ръцете и се обръща.

— Имам ли някъде сос по маската?

— Нищо не виждам — отговаря другият. — А аз?

Онзи се навежда да го огледа.

— Не, чиста е.

— Хубаво.

Партньорът му чегърта известно време физиономията си и казва:

— Ама че гадост! Зверски сърби.

— Наистина ли, Кийт?

— Теб не те ли сърби?

— Разбира се, че ме сърби! — Дарил е изумен, че му се налага да води такъв разговор. — Но не се оплаквам на всеки пет минути, пали?

— Тук сме от един час.

— И така да е, спомни си, че трябва да изтърпим всичко това в името на… — Той щраква с пръсти към мен.

— На общото благо.

— Точно така. Благодаря, Ед. Браво, хубаво се сети.

— Пак заповядай.

Вече сме почти приятели, усещам го.

— Слушай, Дарил, не можем ли просто да приключим с това, та да сваля най-сетне тая вълнена маска?

— Къде ти е дисциплината, Кийт? Всички уважаващи себе си ликвидатори имат безупречна дисциплина, така ли е?

— Ликвидатори ли? — повтарям.

— Ами така си викаме ние — свива рамене Дарил.

— Звучи доста точно — признавам.

— И на мен така ми се струва.

Той се замисля дълбоко. Накрая проговаря.

— Прав си, Кийт, най-добре е да се омитаме. Взе патлака, нали?

— Да, беше в чекмеджето.

— Добре.

Дарил се изправя и вади от джоба на якето си плик. На него пише Ед Кенеди.

— Трябва да ти предам нещо, Ед. Стани, синко.

Подчинявам се.

— Извинявай — казва той с нотка на оправдание, — но имам заповед. Трябва да ти кажа нещо — досега се справяш добре. — След което понижава глас. — И между нас да си остане, че ако разберат, ще ми отрежат главата… Знаем, че не си убил онзи тип.

Той се извинява още веднъж и ми вкарва един десен прав под ребрата.

Превивам се.

Подът на кухнята е мръсен.

Навсякъде е пълно с косми от Портиер.

Следващият пестник се стоварва върху тила ми.

Опитвам пода на вкус.

Устните ми се сливат в целувка с него.

Усещам как пликът каца плавно на гърба ми.

Някъде отдалеч до мен за последен път долита гласът на Дарил:

— Извинявай, Ед. Късмет!

Стъпките им отекват в къщата и чувам гласа на Кийт.

— Мога ли вече да сваля маската?

— След малко — отговаря Дарил.

Светлината в кухнята помръква и отново потъвам.