Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546


Кой сега ще кара цялата трапеза да избухва в смях?[1]

Част първа

Първа глава

1

Той трябваше да го предусети.

Целият му живот беше низ от злощастия. Ето защо трябваше да е подготвен за това.

Той беше човек, който предусеща нещата. Не като смътни предчувствия при лягане и ставане, а като напълно реални опасности посред бял ден. Стълбове и дървета се сгромолясваха отгоре му, строшавайки пищялите му. Фучащи коли губеха управление и връхлитаха върху пешеходната пътека, оставяйки го да лежи на купчина от разкъсана плът и стърчащи кости. Остри предмети падаха от строителни скелета и пробиваха черепа му.

Най-лоши бяха жените. Когато жена от типа, който Джулиан Треслъв намираше за привлекателен, пресичаше неговия път, не тялото, а съзнанието му поемаше удара. Тя разбиваше спокойствието му.

Наистина, той нямаше спокойствие, но тя разбиваше всякакво спокойствие, което можеше да се очаква за в бъдеще. Тя беше това бъдеще.

Хората, които предусещат нещата, имат погрешна хронология, това е всичко. Часовникът на Треслъв беше изцяло объркан. Едва зърнал жената, той вече виждаше последствията от нея — как й предлага брак, а тя приема, домът, в който двамата заживяват, спуснатите тежки копринени завеси, процеждащи пурпурна светлина, чаршафите, издуващи се като морски вълни, струйката ароматен дим, виеща се от комина — и вещаеща поредното му срутване — покривът с ажурните алени керемиди, фронтоните, таванските прозорци, неговото щастие, неговото бъдеще — да се срутва върху главата му още в мига, в който тя минеше покрай него.

Тя не го напускаше заради друг мъж, нито му заявяваше, че е отегчена от него и от съвместния им живот, тя умираше в перфектен образ на трагичната любов — покосена от туберкулоза, с влажни ресници, най-често пееща своето сбогом във фрази, заети от популярна италианска опера.

Деца нямаше. Децата само разваляха историята.

Понякога, между сгромолясващите се стълбове и падащите от строежите предмети, той се улавяше, че репетира последните си думи към нея — също нерядко заимствани от популярни италиански опери — сякаш времето се беше свило като хармоника, сърцето му се бе разбило на парчета и тя умираше още преди да я беше срещнал.

За Треслъв имаше нещо изкусително в предчувствието за любимата жена, умираща в ръцете му. Понякога и той умираше в нейните, но обратното беше по-добре. По този начин той разбираше кога е влюбен — нямаше ли предчувствие за гибелта й, нямаше и предложение.

Това беше поезията на живота му. Реалността се състоеше само от жени, които го обвиняваха, че задушава индивидуалността им, и го напускаха.

В реалността имаше дори и деца.

Но отвъд реалността нещо го зовеше.

Веднъж, докато прекарваше училищната си ваканция в Барселона, той плати на една циганка да му гледа на ръка.

— Виждам жена — каза му тя.

Треслъв се развълнува.

— Красива ли е?

— За мен не — отвърна му циганката. — Но за теб… може би. Виждам също и опасност.

Треслъв се развълнува още повече.

— Как да разбера, когато я срещна?

— Ще разбереш.

— Тя има ли си име?

— По принцип имената се плащат допълнително — каза циганката, като огъна палеца му назад. — Но понеже си млад, ще направя изключение. Виждам Джуно. Познаваш ли някоя на име Джуно?

Тя го произнасяше „Хуно“ като на испански, но само когато се сетеше.

Треслъв присви око. Джуно? Дали познаваше жена на име Джуно? Изобщо някой познаваше ли такава жена? Не, не можеше да се сети. Но затова пък познаваше Джун.

— Не, не, това е нещо по-голямо от Джун. — Циганката изглеждаше подразнена от неспособността му да мисли по-мащабно от Джун. — Джуди… Джули… Джудит. Познаваш ли Джудит?

Худит.

Треслъв поклати глава. Но му се понрави как звучи — Джулиан и Джудит. Хулиан и Худит Треслъв.

— Е, тя те чака, тази Джули или Джудит, или Джуно… Все пак виждам Джуно.

Треслъв затвори и другото си око. Джуно, Джуно…

— Колко дълго ще ме чака? — попита.

— Толкова, колкото ти е нужно, за да я откриеш.

Треслъв си представи как я дири през планини и гори.

— Каза, че виждаш опасност. С какво е опасна?

Той си я представи как се навежда над него, опряла нож в гърлото му — Addio, mio bello, addio.

— Не съм казала, че тя е опасна, а само че виждам опасност. Възможно е ти да си този, който е опасен за нея. Или някой друг да е опасен и за двама ви.

— Тогава трябва ли да я избягвам?

Циганката сви фаталистично рамене.

— Не можеш да я избегнеш.

Самата тя също беше красива. Поне в очите на Треслъв. Изпито и трагично лице, с кръгли златни обеци и, както му се струваше, с лек бирмингамски акцент. Ако не беше акцентът, щеше вече да се е влюбил в нея.

Тя всъщност не му каза нищо ново. Той бездруго знаеше, че някой или нещо го чака.

Нещо по-значимо от обикновена злополука.

Той беше създаден за бедствия и гибел, но винаги се случваше на друго място, когато те връхлитаха. Веднъж едно дърво бе паднало и бе премазало човек, вървящ на половин метър след него по тротоара. Треслъв беше чул вика и се бе зачудил дали е неговият собствен. В лондонското метро се бе разминал със стрелец-психопат само на един вагон разстояние. Дори не беше разпитан от полицията. А едно момиче, което обичаше с безнадеждния копнеж на ученик — дъщеря на приятел на баща му, същински ангел с кожа, нежна като листенцата на късна лятна роза, и очи, които винаги изглеждаха влажни — бе умряло от левкемия още ненавършило и четиринайсет години, тъкмо докато той се намираше в Барселона и ходеше по врачки. Семейството му не го бе известило за последните й часове, нито дори за погребението й. По-късно му бяха казали, че не са искали да му развалят ваканцията, но истината беше, че нямаха особено доверие на твърдостта на духа му. Хората, които познаваха Треслъв, сериозно се замисляха, преди да го поканят на нечий смъртен одър или погребение.

Така че той все още разполагаше с целия си живот за губене. Беше на четиридесет и девет, в добро физическо здраве, не беше имал дори цицина, откакто като бебе се бе ударил в коляното на майка си, и все още не беше овдовявал. Доколкото му бе известно, нито една от жените, които бе обичал или познавал сексуално, не бе умряла, но пък и малко от тях се бяха задържали достатъчно дълго, та да може смъртта им да послужи за затрогващ финал на нещо, което да се нарече голяма любов. Това неконсумирано очакване на трагичното събитие му придаваше неестествено младолик вид — вида, който понякога придобиват преродилите се във вярата си хора.

Бележки

[1] Текстът към посвещението е заимстван от Пето действие, Първа сцена от „Хамлет“: „Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях?“ Тук и по-нататък в книгата за цитатите от Шекспир е ползван преводът на Валери Петров. — Б.пр.