Джефри Арчър
Низ от беди

Запознахме се с Патрик Травърс на ежегодната ни зимна почивка във Вербие. Бяхме се наредили на опашката за лифта онази първа съботна сутрин, когато един мъж, около четирийсетгодишен, отстъпи мястото си на Керълайн, за да можем да се качим заедно. Той обясни, че вече се е спуснал два пъти и не му пречи да почака. Благодарих му и забравих.

Щом стигнахме до върха, със съпругата ми се разделихме както обикновено. Тя отиде на най-стръмната писта при Марсел, инструктор на напреднали скиори (Керълайн кара ски от седемгодишна), а аз — на умерения наклон при първия свободен инструктор (захванах се със ските на четирийсет и една години), и честно казано, и той е твърде труден за мен, макар че никога не бих си го признал, особено пред нея. Винаги се срещахме на лифта, след като се бяхме спуснали поотделно.

Същата вечер отново видяхме Травърс в бара на хотела. И тъй като беше сам, поканихме го да вечеря с нас. Оказа се забавен събеседник и прекарахме приятна вечер заедно. Той флиртуваше кавалерски със съпругата ми, без да прекрачва границата, и тя явно бе поласкана от вниманието му. С годините бях свикнал с вниманието на мъжете към нея и нямах нужда от напомняне какъв щастливец съм. По време на вечерята научихме, че Травърс е търговски банкер с офис в Ситито и апартамент на Итън скуеър. Идваше във Вербие всяка година, откакто за първи път бе дошъл тук на училищна екскурзия в края на петдесетте. Гордееше се, че е пръв на лифта сутрин, и почти винаги биеше местните скиори по майсторство.

Травърс се оказа искрено заинтригуван от моята малка галерия в Ийст Енд; както се оказа, самият той беше нещо като колекционер — събираше картини на не толкова известните импресионисти. Обеща да се отбие, когато се върне в Лондон, за да разгледа следващата ни изложба.

Уверих го, че е добре дошъл, и забравих. Всъщност видях Травърс само още два пъти до края на почивката. Веднъж разговаряше със съпругата на един приятел, който имаше галерия за ориенталски килими, а по-късно го забелязах да следва майсторски Керълайн по коварната стръмна писта.

 

 

Чак след шест седмици и известно замисляне от моя страна успях да го разпозная онази вечер в галерията ми. Трябваше да напрегна тази част от паметта си, която съхраняваше имената — умение, на което политиците разчитат ежедневно.

— Радвам се да те видя, Едуард — каза той. — Видях възторжената рецензия в „Индипендънт“ и си спомних за любезната ти покана да разгледам експозицията.

— Хубаво, че си намерил време, Патрик. — Спомних си името точно навреме.

— Не се блазня от светските откривания и не обичам шампанско — сподели той, — но бих отишъл на другия край на света, за да видя Вилар.

— Харесваш ли го?

— О, да. Бих го сравнил с Писаро и Бонар. Той си остава един от най-подценяваните импресионисти.

— Съгласен съм. Галерията ми е на същото мнение за Вилар от доста време насам.

— Колко струва „Дамата на прозореца“? — поинтересува се той.

— Осемдесет хиляди паунда — тихо отговорих.

— Напомня ми на негова картина в Метрополитън — отбеляза, докато разглеждаше репродукцията в каталога.

Бях впечатлен и обясних на Травърс, че нюйоркският Вилар е рисуван по същото време. Той кимна.

— А малката актова картина?

— Четирийсет и седем хиляди.

— Госпожа Хенсел, съпругата на търговеца на картини и втора любовница на Вилар, ако не се лъжа. Французите са толкова по-цивилизовани в тези неща от нас. Но любимата ми картина в тази експозиция — продължи той — може да се сравни с най-добрите му платна. — Той се обърна към голямото маслено платно на момиче, свирещо на пиано, докато майка му прелиства нотите.

— Великолепна — изрече той. — Мога ли да попитам за цената?

— Триста и седемдесет хиляди — отговорих, чудейки се дали тази цена му беше по джоба.

— Какво превъзходно парти, Едуард — изрече един глас зад мен.

— Пърси! — извиках и се обърнах. — Нали каза, че няма да можеш да дойдеш?

— Да, стари ми приятелю, но реших, че не мога все да си стоя у дома сам, затова дойдох да удавя мъката си в шампанско.

— Правилно — съгласих се. — Чух за Даяна и съжалявам — добавих, преди той да продължи обиколката си. Когато се обърнах, за да продължа разговора си с Патрик Травърс, не го открих. Огледах помещението и го забелязах в ъгъла на галерията с шампанско в ръка, увлечен в разговор със съпругата ми. Тя носеше зелена рокля с голи рамене, твърде модерна за моя вкус. Очите на Травърс сякаш бяха залепени на няколко сантиметра под раменете й. Нямаше да ми направи впечатление, ако го бях видял да говори с друга.

Срещнах го отново след седмица на връщане от банката, където бях теглил малка сума пари. Пак стоеше до платното на Вилар с майката и дъщерята на пианото.

— Добро утро, Патрик.

— Не мога да изкарам тази картина от ума си — заяви той и продължи да гледа двете фигури.

— Разбираемо.

— Предполагам, че едва ли ще ми позволиш да я занеса вкъщи за седмица-две, докато взема решение. Естествено, с радост ще оставя депозит.

— Разбира се — отвърнах. — Ще ми трябва банкова гаранция и депозит от двайсет и пет хиляди паунда.

Той се съгласи и на двете условия без колебание, затова го попитах къде иска да му доставим картината. Даде ми визитка с адреса си на Итън скуеър. На следващата сутрин банкерите му потвърдиха, че сумата от триста и седемдесет хиляди не представлява проблем за клиента им.

За двайсет и четири часа платното на Вилар беше закарано в дома му и окачено в трапезарията на първия етаж. Той ми се обади следобед, за да ми благодари, и попита дали с Керълайн бихме желали да вечеряме с него. Искаше, както каза, второ мнение дали картината стои добре на мястото си.

Разумно беше да приема поканата, като се има предвид сумата, която щях да получа, а и Керълайн много искаше да приемем, тъй като била любопитна как изглежда къщата му.

Вечеряхме с Травърс следващия четвъртък. Оказа се, че сме единствените поканени, и помня как се изненадах, че няма госпожа Травърс или поне приятелка, която да живее с него. Той беше внимателен домакин и храната беше превъзходна. Все пак ми се струваше твърде погълнат от Керълайн, която не криеше, че се радва на пълното му внимание. По едно време започнах да се чудя дали някой от двамата щеше да забележи, ако внезапно се бях изпарил.

Когато си тръгвахме от Итън скуеър, Травърс сподели с мен, че почти е взел решение за картината, което ме успокои, че все пак вечерта не е била пропиляна напразно.

След шест дни донесоха обратно картината в галерията с бележка, в която пишеше, че вече не го интересувала. Травърс не посочваше причината, а само завършваше с думите, че се надявал да се отбие някой път и да огледа други платна на Вилар. Разочарован му върнах депозита, но знаех, че клиентите често се връщат след месеци, дори години.

Травърс обаче не се появи повече.

Месец по-късно разбрах защо. Обядвах на голямата централна маса, която в повечето мъжки клубове е запазена за членове, които наминават сами. Пърси Фелоус влезе в трапезарията и седна срещу мен. Не бяхме се виждали от изложбата на Вилар, където почти не можахме да си поговорим. Пърси беше един от най-уважаваните търговци на антики в Англия и веднъж бяхме направили добра размяна — писалище от времето на Чарлз Втори за холандски пейзаж от Утрильо.

Отново изказах съжалението си за раздялата му с Даяна.

— Все някога щях да се разведа — обясни той. — Тя скачаше от спалня в спалня из целия Лондон. Бях започнал да се чувствам пълен рогоносец, а онзи проклет Травърс беше последната капка.

— Травърс — повторих, без да разбирам.

— Патрик Травърс, мъжът, посочен в молбата ми за развод. Познаваш ли го?

— Само като име — колебливо отговорих. Исках да науча повече, преди да призная, че го познавам бегло.

— Интересно — каза той. — Можех да се закълна, че го видях онази вечер на изложбата.

— Какво искаше да кажеш с това, че е бил последната капка? — попитах, за да го отвлека от мисълта за изложбата.

— Запознахме се с мръсника в Аскът. Поканихме го на обяд, пи доволно от шампанското ми, яде от ягодите ми със сметана, а после, преди седмицата да беше изтекла, спа с жена ми. Това обаче беше само началото.

— Началото?

— Подлецът има смелостта да се появи в магазина ми и да депозира голяма сума за една масичка в стил крал Джордж. После покани мен и жена ми на вечеря, за да видим как стои в къщата му. След като се порадва достатъчно на Даяна и масичката, ги върна леко захабени. Не изглеждаш добре, приятелю — изведнъж рече Пърси. — Да не би нещо с храната? Не е същата, откакто Хари отиде в „Карлтън“. Няколко пъти писах до комисията по виното, но…

— Не, добре съм. Просто имам нужда от чист въздух. Моля да ме извиниш, Пърси.

Докато се връщах пеша от клуба до вкъщи, реших, че трябва да направя нещо относно господин Травърс.

 

 

На следващата сутрин изчаках пристигането на пощата и проверих всички писма, адресирани до Керълайн. Нямаше нищо подозрително, но после си помислих, че Травърс едва ли би бил толкова глупав, за да остави доказателство черно на бяло. Започнах да подслушвам телефонните й разговори, но той не беше сред хората, които я търсеха, поне не и докато си бях вкъщи. Дори проверих километража на нейния мини, за да видя дали не е карала на големи разстояния, но пък нали Итън скуеър не беше толкова далече. Често пъти те издава онова, което не правиш, реших аз. Не бяхме се любили от две седмици, а тя не казваше нищо.

През следващите две седмици продължих да наблюдавам внимателно Керълайн, но очевидно Травърс й се бе наситил още при връщането на картината. Това ме ядоса още повече.

Тогава замислих план за отмъщение, който ми се струваше доста необичаен по това време, и приех, че само след няколко дни ще ми мине и дори ще го забравя. Но не стана така. Нещо повече, идеята се превърна в мания. Започнах да убеждавам сам себе си, че мой неотменим дълг е да премахна Травърс, преди да е омърсил още някого от приятелите ми.

През живота си не съм нарушавал съзнателно закона. Глобите за паркиране ме дразнят, хвърлянето на боклук на улицата ми боде очите, плащам си данъците в деня, когато омразният жълтеникавокафяв плик тупне в пощенската ми кутия.

Въпреки това се заех със задачата педантично веднага щом взех решението. В началото обмислях дали да не застрелям Травърс, докато не разбрах колко трудно се взема разрешително за оръжие и че ако го направех както трябва, той почти нямаше да почувства болка, което не влизаше в плановете ми. После през ума ми мина да го отровя — но това изискваше рецепта и пак нямаше да мога да наблюдавам дългата мъчителна смърт, каквато му желаех. После удушаването, което изискваше твърде голяма смелост — а и той беше по-едър от мен и като нищо удушеният можеше да се окажа аз. Сетне удавяне, което можеше да отнеме години, за да го хвана близо до вода, а и вероятно нямаше да мога да издържа достатъчно във водата, за да се уверя, че наистина е потънал. Дори обмислих дали да не сгазя проклетника, но отхвърлих идеята, щом осъзнах, че шансовете ми са почти нулеви, а и нямаше да имам време да проверя дали е мъртъв. Бързо започна да ми се изяснява колко трудно е да убиеш някого — и да не те хванат.

По цели нощи стоях буден и четях биографиите на убийци, но фактът, че ги бяха хванали и осъдили, не ме изпълваше с увереност. Обърнах се към детективските романи, при които винаги имаше някакво случайно стечение на обстоятелствата, късмет и момент на изненада, с каквито аз не желаех да рискувам, докато не попаднах на благословената фраза на Конан Дойл: „Всяка набелязана жертва, която има строго установени навици, е много по-уязвима“. Тогава си спомних за една от привичките на Травърс, с която той особено много се гордееше. Трябваше да изчакам още шест месеца, но това пък ми даде възможност да усъвършенствам плана си. Използвах добре принудителното изчакване, защото винаги когато Керълайн отсъстваше за повече от едно денонощие, аз ходех на уроци по ски на изкуствената писта в Хароу.

Открих, че е учудващо лесно да разбера кога Травърс се връща във Вербие, и организирах зимната ни ваканция така, че пътищата ни да се пресекат само за три дни — предостатъчно време, за да извърша първото си престъпление.

 

 

Пристигнахме във Вербие в петък, през втората седмица от януари. През коледната ваканция Керълайн неведнъж бе коментирала колко съм изнервен и сега хранеше надежди, че почивката ще ми се отрази добре. Едва ли можех да й обясня, че именно мисълта за почивката опъваше нервите ми. А когато в самолета към Швейцария тя ме попита дали мисля, че Травърс може да е там, ми стана още по-зле.

Първата сутрин след пристигането ни се качихме на лифта около десет и половина и щом стигнахме горе, Керълайн надлежно се представи на Марсел. След като тръгнаха към стръмната писта, аз се върнах на по-умерената, за да се спусна сам. Разбрахме се, както винаги, да се видим при лифта или ако се разминехме, поне за обяд.

През следващите дни не спрях да премислям и най-малките подробности от плана, който бях отработил в ума си и упражнил старателно в Хароу, докато не придобих увереност, че е съвсем безопасен. До края на първата седмица вече чувствах, че съм готов.

 

 

Вечерта преди пристигането на Травърс си тръгнах от пистите последен. Дори Керълайн отбеляза колко много съм напреднал със ските и каза на Марсел, че съм готов за стръмния склон с острите му завои и вертикални наклони.

— Може би следващата година — отвърнах с лековат тон и се върнах на умерената писта.

Последната сутрин се спуснах безброй пъти по първата миля от склона и толкова се улисах в задачата си, че почти забравих за обяда ни с Керълайн.

Следобед проверих многократно мястото на всички червени знаменца, които маркираха пистата, и щом се уверих, че и последният скиор я е напуснал, събрах трийсетина от тях и ги поставих на разстояния, които внимателно бях изчислил. Последната ми задача беше да проверя подготвения участък, преди да натрупам голям куп сняг на около двайсет крачки над избраното място. Щом привърших с приготовленията, поех бавно надолу в угасващата светлина на отиващия си ден.

— Ти да не се готвиш за златен олимпийски медал? — ме попита Керълайн, когато се прибрах в стаята ни.

Затворих вратата на банята, така че нямаше как да очаква отговор.

Травърс се регистрира в хотела един час по-късно.

Изчаках да стане време за обичайното питие в бара, където го заварих. Изглеждаше малко нервен, когато ме видя, но аз бързо го накарах да се отпусне. Старата му самоувереност скоро се върна, което само затвърди у мен решимостта да изпълня плана си. Разделих се с него няколко минути преди Керълайн да слезе за вечеря, за да не ни види заедно. Неподправената изненада, щом приключеше замисленото, беше част от плана.

— Не е типично за теб да ядеш толкова малко, особено след като пропусна обяда — отбеляза Керълайн, след като излязохме от трапезарията.

Замълчах, когато минахме покрай Травърс, който седеше на бара с ръка върху коляното на поредната нищо неподозираща жена на средна възраст.

През нощта не можах да мигна и призори, малко преди шест, се измъкнах тихо от леглото, за да не събудя Керълайн. Всичко беше подредено на пода на банята, както го бях оставил предишната вечер. Облякох се бързо и слязох по задното стълбище на хотела, за да не ползвам асансьора, и се измъкнах през пожарния изход. За първи път разбрах какво изпитват крадците. Носех вълнена шапка, спусната над ушите, и скиорски очила — дори Керълайн не би ме познала.

Стигнах до лифта четирийсет минути преди да го пуснат. Докато стоях сам зад бараката, подслонила електрическия механизъм, който задвижваше лифта, осъзнах, че сега всичко зависеше от това дали Травърс ще остане верен на навиците си. Не бях сигурен дали щях да мога да изпълня плана си повторно, ако се наложеше да го оставя за следващия ден. Докато чаках, потропвах с крака в прясно навалелия сняг и се потупвах по гърдите, за да се стопля. Час по час поглеждах иззад ъгъла с надежда да го зърна, запътил се към мен. Най-накрая в подножието на хълма, отстрани на пътя се показа една точица, след което различих чифт ски на раменете на човека. Ами ако се окажеше друг, а не Травърс?

Излязох иззад бараката и отидох при топло облечения човек. Беше Травърс, който не можа да скрие изненадата си, че ме вижда там. Започнах неангажиращ разговор за безсънието си и как съм помислил, че мога да направя няколко спускания, преди да се събере навалицата. Малко след седем се появи инженерът и огромният смазан механизъм се задвижи.

Ние бяхме първите двама, които седнаха на малките седалки, преди лифтът да ни издигне над дълбоката клисура. Все се обръщах, за да се уверя, че няма хора.

— Обикновено успявам да се спусна, преди да се появи първият човек — каза ми Травърс, когато лифтът стигна най-високата точка.

Отново се обърнах назад, за да се уверя, че сме извън полезрението на инженера на лифта, после погледнах надолу към шейсетметровата бездна и се запитах какво ли е да се приземиш на главата си в клисурата. Зави ми се свят и съжалих, че погледнах.

Седалката се залюля бавно на заледената жица и най-сетне стигнахме мястото за слизане.

— По дяволите! — Изругах, след като скочихме долу. — Марсел го няма.

— Никога не е тук по това време — отбеляза Травърс и се запъти към пистата за напреднали. — За него е твърде рано.

— Няма да се спуснеш с мен, предполагам? — извиках след него.

Той се спря и погледна назад с подозрение.

— Керълайн смята, че съм готов за стръмната писта — обясних, — но аз не съм съвсем уверен и бих оценил още едно мнение. Няколко пъти вече счупих собствения си рекорд на умерената писта, но не бих искал да се изложа пред съпругата си.

— Ами аз…

— Щях да помоля Марсел, ако беше тук. А и ти си най-добрият скиор, когото познавам.

— Добре, ако ти… — започна той.

— Само веднъж, после те оставям да си караш на стръмната писта. Това спускане ще ти бъде нещо като загрявка.

— Бих могъл, за разнообразие — съгласи се той.

— Само този път — повторих. — Така ще може да ми кажеш дали съм достатъчно подготвен.

— Искаш ли да се състезаваме? — изненада ме Травърс тъкмо когато притягах ските. Не можех да се оплача. Всички книги за убийства ме бяха предупреждавали да очаквам неочакваното. — Само така ще разберем дали си подготвен — добави наперено.

— Щом настояваш. Не забравяй, аз съм по-стар и по-неопитен от теб. — Бързо проверих ските си, защото знаех, че трябва да потегля преди него.

— Ти обаче познаваш пистата като петте си пръста — възрази той. — А аз никога не съм я доближавал.

— Съгласен съм да се състезаваме, ако приемеш един облог.

За първи път усетих, че съм привлякъл вниманието му.

— Колко? — попита той.

— О, нищо просташко като пари, например. Победителят трябва да каже на Керълайн истината.

— Истината? — изглеждаше озадачен.

— Да — отвърнах и се оттласнах надолу по хълма, преди да каже нещо. Стартът ми беше добър, лавирах между червените знаменца, но като погледнах през рамо, той бързо се бе окопитил и набираше скорост. Разбирах, че за мен е жизненоважно да запазя преднина през първата трета от трасето, но вече усещах как Травърс скъсява водачеството ми.

След половин миля на слалом и бясно спускане той извика:

— Трябва да караш много по-бързо, ако искаш да ме победиш! — Арогантната му реплика ме амбицира да запазя преднината си, но водех само защото познавах всеки сантиметър от първата миля. Отдъхнах си, щом видях, че ще стигна преди него наново маркирания участък. Все пак бях тренирал по следващите двеста метра по петдесет пъти дневно през изминалите десет дни, но си давах сметка, че този път е единственият, който има значение.

Погледнах през рамо и видях, че Травърс вече е на трийсетина метра зад мен. Забавих едва-едва с наближаването на подготвения леден участък, като се надявах, че той няма да забележи или да си помисли, че съм загубил кураж. Когато достигнах до началото на участъка, намалих още повече и вече чувах дишането му. После, съвсем изненадващо, в мига преди да стигна леда, аз заорах със ските и се спрях в купа сняг, който бях натрупал предната вечер. Травърс профуча покрай мен с около шейсет километра в час и миг по-късно летеше високо във въздуха над клисурата с писък, който няма да забравя никога. Не можах да събера смелост да погледна от ръба, защото знаех, че по него не е останала здрава кост в мига, в който е паднал върху снега трийсет метра по-надолу.

Внимателно заравних купчината сняг, която спаси живота ми, а после се изкачих нагоре колкото се може по-бързо, като събрах всичките трийсет знаменца, които бяха очертали фалшивия ми маршрут. После слязох от единия край на склона до другия и ги подредих на старите им места, някои от които бяха на сто метра от грижливо подготвения от мен заледен участък. Спуснах се по хълма със самочувствието на олимпийски шампион. Вече долу, нахлупих ниско шапката и останах със скиорските си очила. Свалих ските и се запътих, без да бързам, към хотела. Влязох в сградата през задния вход и в осем без двайсет вече си бях в леглото.

Опитах да успокоя дишането си, но мина известно време, преди пулсът ми да се нормализира. Керълайн се събуди след малко, обърна се и ме прегърна.

— Уф, леден си! Да ни си спал върху завивките?

Засмях се.

— Сигурно си ги издърпала към себе си през нощта.

— Отивай да си вземеш гореща вана.

След едно бързо къпане се върнах в леглото и се любихме, а после се облякох за втори път и проверих да не съм оставил следи от по-ранното ми ставане, преди да сляза за закуска.

Докато Керълайн ми наливаше втора чаша с кафе, чух сирените на линейка да се задават откъм града, а после обратно.

— Надявам се, че не е станало нещо фатално — каза съпругата ми и продължи да налива кафето.

— Какво? — попитах малко по-високо от нормалното и вдигнах очи от вчерашния „Таймс“.

— Сирените, глупчо. Сигурно е станал инцидент в планината. Вероятно Травърс — добави.

— Травърс? — повторих след нея още по-високо.

— Патрик Травърс. Снощи го видях в бара. Не ти казах, защото не го харесваш.

— Но защо Травърс? — попитах притеснено.

— Нали винаги твърдеше, че е пръв на пистата сутрин? Дори преди инструкторите.

— Така ли?

— Не може да не си спомняш. Ние се качвахме за първи път в деня, когато го срещнахме, а той вече се спускаше за трети.

— Нима?

— Тази сутрин загряваш много бавно, Едуард. Да не си станал с дупето нагоре? — засмя се тя.

Не отговорих.

— Е, надявам се само да е Травърс — добави Керълайн и отпи от кафето си. — Никога не съм го харесвала.

— Защо? — попитах слисано.

— Веднъж се опита да ме сваля — изрече небрежно тя.

Зяпнах я онемял.

— Няма ли да ме попиташ какво стана?

— Не знам какво да кажа, толкова съм шокиран.

— Беше се залепил за мен онази вечер в галерията, а после ме покани на обяд, след като вечеряхме у тях. Казах му да се разкара — обясни Керълайн. Тя ме погали нежно по ръката. — Не съм го споменавала пред теб, защото мислех, че това е причината да върне платното на Вилар и се чувствах виновна.

— Аз трябва да се чувствам виновен — казах, докато въртях препечената филийка в ръцете си.

— О, не, скъпи, ти не си виновен за нищо. Така или иначе, ако искам да ти изневеря, няма да го направя с професионален жиголо като този. Бога ми! Даяна ме беше предупредила какво да очаквам от него. Не е в моя стил.

Седях и мислех как карат Травърс към моргата, или още по-лошо, лежи погребан под снега. Знаех, че няма какво да направя.

— Мисля, че е време да се заемеш със стръмната писта — каза Керълайн, когато привършихме със закуската. — Напреднал си невероятно.

— Добре — отвърнах малко разсеяно.

Почти не пророних дума, докато вървяхме към лифта.

— Добре ли си, скъпи? — попита Керълайн, докато пътувахме нагоре.

— Добре съм — отговорих, без да мога да погледна към клисурата, докато минавахме над нея. Дали Травърс все още беше долу, или вече пътуваше към моргата?

— Престани да гледаш като уплашено дете! След всички тренировки през тази седмица си повече от подготвен да караш с мен — даде ми кураж тя.

Усмихнах се насила. Когато стигнахме горе, аз скочих от лифта малко преждевременно и веднага щом пристъпих, разбрах, че съм си изкълчил глезена.

Керълайн не прояви никакво съчувствие. Беше убедена, че преигравам, за да избегна спускането по стръмната писта. Тя мина покрай мен и се спусна надолу, докато аз се върнах безславно с лифта. Вече долу, погледнах към инженера, но той не ми обърна внимание. Докуцуках до здравния пункт и влязох. Керълайн дойде малко след мен.

Обясних й, че дежурният медик се опасява от фрактура и ме е посъветвал веднага да отида в болницата.

Керълайн се намръщи, свали ските си и отиде да намери такси да ни закара в болницата. Пътуването не продължи дълго, но от начина, по който шофьорът вземаше хлъзгавите завои, личеше, че често минава по пътя.

— Това ще ни даде тема за цяла година разговори на вечеря — обеща ми Керълайн, когато минахме през двойните врати на болницата.

— Ще бъдете ли така любезна да изчакате отвън, мадам — помоли санитарят, когато ме вкараха в рентгена.

— Да, но ще видя ли някога бедния си съпруг? — рече тя театрално, преди вратата да се затвори пред нея.

Стаята беше пълна със сложна апаратура, над която царуваше лекар, облечен в скъпи дрехи. Казах му какво според мен ми има и той вдигна внимателно пострадалия крак, за да го нагласи в апарата. След малко вече разглеждаше големия негатив.

— Няма фрактура — увери ме той, като посочи костта. — Но ако все още имате болки, няма да е зле да бинтовам стегнато глезена. — После той закачи снимката ми до петте останали, които висяха на релсата.

— Да не би да съм шестият за днес? — попитах, загледан в редицата от снимки.

— Не, не — засмя се той. — Останалите пет са на един и същ човек. Мисля, че вероятно се е опитал да прелети над клисурата, глупакът.

— Над клисурата?

— Да, перчил се е, предполагам. — Лекарят започна да бинтова глезена ми. — Всяка година имаме по един такъв, но този нещастник си е счупил двата крака, ръката и ще му остане грозен белег на лицето, който да му напомня за глупостта му. Според мен е извадил късмет, че е жив.

— Извадил късмет, че е жив? — повторих немощно.

— Да, но само защото не е знаел какво прави. Четиринайсетгодишният ми син прескача клисурата и се приземява на ските като чайка на вода. Той обаче — лекарят посочи снимките — няма да се спуска повече през този сезон. Всъщност няма да може да ходи поне шест месеца.

— Нима?

— А що се отнася до вас — добави, след като ме бинтова, — дръжте глезена върху лед на всеки три часа и всеки ден сменяйте бинта. След два, най-много три дни ще можете да се върнете на пистите.

— Тази вечер летим обратно. — Внимателно се изправих.

Радостен, излязох куцукайки от рентгена и заварих Керълайн навела глава над „Ел“.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.

— Така е. Оказа се, че не е нещо по-лошо от два счупени крака, счупена ръка и белег на лицето.

— Колко глупаво от моя страна — каза Керълайн — да си помисля, че е просто изкълчване.

— Не аз. Травърс. Инцидентът тази сутрин, помниш ли? Линейката. Казаха ми, че ще оживее — добавих.

— Жалко — рече тя и ме хвана под ръка. — След целия труд, който си направи, надявах се поне да си успял.