Данчо Господинов
Самураят и смъртта

Ямамото Цунетомо е роден на единадесетия ден от шестия месец на втората година от периода Манджи [11 юни 1659 г.] на улица „Йококоджи“ в град Кататае (днес част от град Сага в едноименната префектура). Той е най-малкото от седемте деца (има двама братя и четири сестри) в семейството на тогава вече 71-годишния Ямамото Джинемон Шигедзуми. Баща му Джинемон, когото той често споменава в Хагакуре, е по-малкият брат на Накано Джинемон Кийоаки, а името Ямамото получава след женитбата и осиновяването си по една тогавашна практика в семейството на Ямамото Сукебей Мунехару. Името Джинемон му е дадено по заповед на владетеля на областта, така че Накано Кийоаки е първият, Шигедзуми Ямамото — вторият, а Цунетомо — третият, който носи това име. За майка му знаем само фамилното й име Маеда и това, че е била още жива, когато той навършва петдесет и една години. Според един от преводачите и изследователите на Хагакуре У. Скот Уилсън баща му щял да го даде за осиновяване на някакъв търговец на сол, но се намесил предводителят на групата, който взел момчето и го отгледал в собственото си семейство. Според Юкио Мишима обаче Цунетомо загубва баща си, когато е бил 11-годишен, и след това учи и напредва в службата под настойничеството на своя братовчед Цунехару Городзаемон Ямамото. Тази версия изглежда по-вероятна — от текста на Хагакуре ясно се вижда уважението към Джинемон. Знае се също, че през 1707 г. Цунетомо съставя погодишна хроника на живота на своя баща, която предава на наследника на фамилията Ямамото — Кичисабуро, съпругът на втората му дъщеря Отаке. През 1714 г. пък съставя подобна хроника за живота на дядо си Накано Кийоаки и я предава на потомците на тази фамилия, което още веднъж потвърждава неговата родова обвързаност и опровергава тезата за осиновяването му в друго семейство.

Понеже е бил болнаво дете, Цунетомо започва обучението си на 9 години в подготовка за работа при владетеля на Сага — Набешима Мицушиге. На 14 години става прислужник, на 20 — младши секретар, а на 24 е вече пълноправен секретар с доста доброто заплащане от 125 коку ориз. Поради някакъв инцидент, в който са замесени негови родственици, бива отстранен от служба на 29-годишна възраст и възстановен на 33. Изучава конфуцианските класически книги при учителя Иттей (Ишида Ямауки) и будизма при дзен-учителя Таннен, които също често споменава в Хагакуре. Освен това е бил обучен във всички традиционни воински изкуства. На 24-годишна възраст той става помощник (кайшаку) при ритуалното самоубийство (сеппуку) на своя братовчед. Бил е също изкусен в съчиняването на стихове (хайку и вака) и по-късно неговият господар Мицушиге, който сам имал изявени поетични интереси, го изпраща през 1696 г. като представител на клана Набешима в императорския двор в Киото със задача да слуша и записва лекциите на майстора на класическата поезия Санджониши Саненори, от когото получава и свитъците с тайни поетични наставления Вака кокинденджу (Тайните на старата и новата вака), което се смята за голяма чест. Осем пъти той се връща, за да предаде записаното и своите разяснителни бележки на вече тежко болния си господар, който цял живот мечтаел да чуе лекциите-тълкувания на знаменитата поетична антология от X в. Кокин вакашу (Древни и съвременни японски стихотворения). За старанието и добрата си работа бива награден.

За последен път се връща в началото на май 1700 г., две седмици по-късно, на 16 май, Набешима Мицушиге умира. В израз на дълбока преданост Цунетомо решава да извърши ритуално самоубийство (наричано джунши, цуифуку, оибара), но тази практика била забранена от самия Мицушиге още през 1661 г., и на следващата година и от централното правителство. За да не пренебрегне волята на господаря си и да не навлече наказанията, които централното правителство би наложило на клана (понижаване на ранга и доходите). Цунетомо се обръща с молба до новия господар Набешима Цунашиге да му бъде разрешено да се замонаши. На другия ден получава разрешението и на 19 май — на 42-годишна възраст — обръсва главата си и приема посвещение в будистките обети от главния свещеник на храма Коденджи — Дзецугаку Рьои. Жена му по своя воля също става монахиня и приема името Хакуген Тейшо.

Самият Цунетомо изменя името си на Джочо Гьокудзан (Вечно утро, Планина на изгрева). Тази промяна следва традицията да се използва китайския изговор на името след замонашване — Цунетомо (японско) и Джочо (китайско) са различни изговаряния на все същите йероглифи. На 2 юли след последната заупокойна церемония за неговия господар той се оттегля от света в едно място, наречено Куроцучинару, на около 10 км северно от замъка Сага в подножието на планината Кинрю (всъщност съвсем ниско — 50 м н.в.). Там си прави сламена колиба, която нарича Чойокен (Стрехите на утринното слънце), а по-късно променя името й на Соджуан (Колибата на дългия религиозен живот). В нея живее в отшелничество. През 1713 г. умира вдовицата на Мицушиге — Рейджуин, която бива погребана в Куроцучинару, така че Джочо от уважение се премества в Дайшогума (1 км на запад). За оттеглянето му от света съвременните му изследователи са изписали доста страници, в които спорят дали и доколко то може да се приеме като своеобразна форма на сеппуку. Според местния историк от Сага — Кунитаки Куме — Джочо на практика е изпълнил джунши и затова е нарекъл книгата си Хагакуре („Скрит под листата“), защото подкрепя семейството на покойния си господар изпод листата и храстите, т.е. от гроба.

В отшелническата си колиба Джочо изучава тайните на дзен-будизма чрез ученията на свещеника Рьои, написва и няколко съчинения. Например през 1708 г. пише Гукеншу (което се превежда като Мненията на един глупав човек или Глупавите неща, които аз видях), предназначено за обучение на неговия зет Кичисабуро, когото той осиновява под името Гонноджо (защото освен него има само две дъщери, първата от които умира още млада). Съчинението му съдържа 36 правила за службата на самурая. На 16 май 1714 г., на годишнината от смъртта на Мицушиге, той изпраща писмо, озаглавено Дар с голямо уважение, до Кумаширо Шудзен Наоката, 15-ти син на Мицушиге и 5-ти даймьо на владението Сага под името Набешима Мунешиге. В 25-те точки на писмото си той излага основните принципи, които трябва да следва един господар при управлението си — каква нагласа на мислене (най-важното) трябва да има, как да приема съвети и да се грижи за здравето си. В отговор получава благодарности и специално стихотворение за случая. През 1715 г. написва Прощален дар за сина си Гонноджо, който отива на служба в Едо. В неговите 15 точки са изложени правилата, които той трябва да спазва, за да успее на новото си поприще.

В историята обаче никому неизвестният тогава дребен служител Ямамото Цунетомо остава с едно произведение, което 250 години по-късно е причислявано към 17-те най-добри класически творби на японската литература — Хагакуре. На десетата година от отшелничеството му, през все още мразовития пети ден на третия месец от седмата година на периода Хоей [5 март 1710 г. по японския, или 3 април по слънчевия календар], когато в областта Сага започва цъфтенето на сакурата, един млад 33-годишен самурай на име Цурамото Матадзаемон Таширо посещава Джочо. Той служи като писар при клана Набешима още от 18-годишен, но през май 1709 г. новият господар Йошишиге по някаква причина го уволнява. Това е и причината той да се обърне за напътствия към Джочо: „Аз дойдох тук, за да узная какво трябва да правя, когато ми бъде позволено да работя отново в бъдеще.“ Дълбоко впечатлен от неговата сериозна и искрена решимост да се подготви по-добре, за да бъде полезен на господаря си, Цунетомо му разрешава да го посещава. За седем години Таширо събира и подрежда в единадесет глави най-интересното от техните „Бавни разговори в късна доба“, продължили до 10 септември 1716 г. Три години по-късно, на единадесетия ден от десетия месец на четвъртата година от периода Кьохо [11 октомври 1719 г. по японския календар, а по слънчевия — 22 ноември] Ямамото Цунетомо умира. Погребан е в Рюунджи, където гробът му е запазен и до днес.

Между двамата събеседници е имало уговорка след смъртта на Джочо записките да бъдат изгорени, но Таширо не я спазва, защото разбира колко ценни са те: „Тази книга беше душата на Джочо. Мой неотменим дълг беше да я предам на хората от клана за ползване в бъдеще и за да спра упадъка на отношението към службата у самураите от Сага. Когато Джочо говореше тези неща така сериозно, той се просълзяваше и понякога трепереше. Съдържанието на тази книга е толкова важно. Аз трябва да се погрижа да не наранява други, да не причинява вреда чрез записаното в нея. Джочо ще разбере и одобри това, което възнамерявам да направя.“

След възстановяването му на служба през 1731 г. от новия, пети даймьо на Сага — Мунешиге, Таширо предоставя книгата на самураи от Сага и техни родственици от други места, които я преписват тайно. Оригиналният ръкопис отдавна е изгубен, днес са запазени четири различни преписа, които леко се различават. На широката публика Хагакуре става известна едва през 1906 г., когато Икуичи Накамура публикува първото издание с избрани фрагменти. Първото цялостно издание е осъществено през 1916 г. под заглавието Набешима Ронго Хагакуре Дзеншин (Събрани записки за делата на Набешима). Особено популярна става през 30-те години на XX в., когато е използвана от японските националистически кръгове в усилията им по утвърждаване на Ямато Дамашии (духът на Япония). Още по-търсена е тя по време на Втората световна война. Юкио Мишима си спомня: „По това време жадно се четеше един роман, озаглавен Смъртта, от френския писател Пол Бурже, а Хагакуре силно се препоръчваше като книга, която може да усили решимостта на младите хора да се бият във войната.“ Знае се, че всеки от пилотите от специалната авиационна част, сформирана по идея на вицеадмирал Ониши Токаджиро през октомври 1944 г. за противодействие срещу американците във Филипините, станали известни като камикадзе, носи в джоба си Записките на самурая. Много малко от тези екземпляри са оцелели, тъй като след войната е разпоредено те да бъдат унищожени. Не само препоръчваната неистова устременост към смъртта способства за тази популярност. Голяма част от тези пилоти са от Сага — родното място на Ямамото Цунетомо. Самата дума „камикадзе“ е местна — с нея е наречен тайфунът, помел монголите при нашествието им срещу Кюшу в 1274 и 1281 г. Освен това те са обучавани на близкото летище Метабару, откъдето след специална церемония отлитат за презареждане до Кагошима и оттам за Тихия океан, където атакуват на таран самолетоносачите. Или пък по същия начин се врязват в бомбардировачите B-29, които бомбардират Токио. Японските самолети са бавни и могат да достигнат бомбардировачите само след като бъдат олекотени чрез снемане на цялото им въоръжение. Но тогава не им остава друга възможност освен атаката с таран. За да подсили мотивацията им, военната пропаганда прибягва и до Хагакуре. Но това е само един случаен епизод в историята на книгата, който не трябва да скрива богатството от идеи и внушения в нея.

Хагакуре

Оригиналното заглавие на книгата е Хагакуре кикигаки, а по-късно е възприето съкратеното Хагакуре. Ха означава листо (листа), а куре идва от глагола какуреру — „крия, скривам“, оттук и Хагакуре означава „скрит в листата“. Кикигаки означава „записване на нещо чуто“, така че цялото заглавие може да се преведе като „Записки за онова, що чух скрит в листата“. Има обаче и други тълкувания, без някое от тях да се е наложило като окончателно и най-авторитетно. Йероглифът за Хагакуре има множество значения, сред които интоку (скрита добродетел), какуши боко (скрито служене, също скрита любов). Среща се и изразът Хагакуре муши и муга (себеотрицание, самоотверженост, самопожертвователност).

Според едно от предположенията заглавието е избрано, за да предаде атмосферата на едно стихотворение от поета-монах Сайгьо (1118–1190), включено в сборника Санка вакашу.

Само в няколкото бавно падащи цвята,

все още скрит в листата,

аз чувствам

присъствието на таз,

за която тайно копнея.

Но това е малко вероятно, като се има предвид, че самият Цунетомо се изказва доста критично за Сайгьо в един от фрагментите.

Второто предположение е, че заглавието е избрано, защото Хагакуре е по същество книга за самопожертвованието на самурая, за това, че той винаги трябва да остава в сянка, да служи незабележим, поради което и записаното в отшелническата хижа на Цунетомо е наречено „скрит в листата“.

Третото предположение е, че край отшелническата колиба на Цунетомо е имало едно сливово (по-точно персимоново) дърво, което давало толкова изобилен плод, че било наречено „Скриващо листата“ и оттук заглавието на книгата.

Четвъртата версия казва, че по земите на замъка Сага имало много дървета и затова той бил наричан „Скритият в листата замък“, а самураите от областта били наричани „скритите в листата самураи“. Сред местните хора обаче не е запазено подобно предание, така че това си е чисто спекулативно предположение.

Композиция

Въпреки разнообразното и наглед хаотично и случайно съдържание на близо 1385-те записки на Хагакуре, при по-внимателно вглеждане се разкрива тяхната премислена подредба и композиция. В първите две глави са ученията на самия Джочо, затова в някои издания те са обединявани под заглавието Наставления. В трета, четвърта и пета глава са записани съответно сведения за делата и думите на Наошиге Набешима (основателя на клана), Кацушиге (първият даймьо на Сага), Мицушиге (при когото служи Цунетомо) и Цунашиге (третият даймьо на Сага). В глави 6–8 са записани делата на самураите от клана. Глава десета съдържа записки за самураи от други кланове, а единадесета глава може да се разглежда като приложение — оттук и заглавието Събития, за които не се разказва в останалите десет глави.

Ядрото на книгата са първите две глави, които представят основните принципи на философията на живота и смъртта, изповядвана от Цунетомо.

Самураят — идеален и реален

Идеализираният образ на самурая в Хагакуре предизвиква и критики. Този образ е резюмиран така:

Самураят посвещава целия си живот на подготовката за един-единствен момент, в който ще прояви своята върховна вярност. Той е воин, който убива по забулени в мистериозност и мистичност древни начини, но в края на краищата обръща меча срещу себе си. Медитира върху самоотвержеността и самопожертвувателността, за да може да убива вътрешно спокоен и сам да умира с вътрешен покой. Той има само един господар, след чиято смърт трябва сам да умре чрез ритуално самоубийство. Тогава и само тогава самураят постига съвършенството на духа и тялото — триумфът на честта над тленността.

Според Дж. Камерън Хърст III това е един фалшив образ, който представя самурая като някаква духовна машина за убиване, изцяло потопен в мисли за верността и смъртта (не само на другите), ръководен в своето поведение от някакъв въображаем кодекс, наречен бушидо. Накратко, според него образът на самурая, представен в Хагакуре и Будо шошиншу от Дайдоджи Юдзан, е без историческо покритие и потвърждение, а самият термин бушидо е повече съвременна измислица.

Вярно е, че думата бушидо се употребява относително рядко в периода на най-големите битки, епохата на междуособните войни (сенгоку-джидай). Японският изследовател Фурукава Тесши открива думата бушидо за пръв път в няколко текста от XVI в., но смята хрониката Койогункан (съставена не по-рано от началото на XVII в.) за първото произведение, в което бушидо е описано като модел за поведение. В 60-те съчинения, събрани от Иноуе в Бушидо сошо (Събрани съчинения за бушидо), само десет използват термина, а от тях само четири — по-често.

Това не е толкова силен аргумент, защото тогава просто се използват и още няколко термина за обозначаване на един неписан свод от правила за поведението на самурая — например шико, будо и буши но мичи. Ред други официални закони (кахо) и предписания (какун) описват моралните ценности, към които трябва строго да се придържа самураят. Наистина в по-голямата си част това става при управлението на шогуните Токугава, когато в страната цари мир, но това не означава, че те са били измислени тогава. Има, естествено, неоконфуцианска идеализация и пожелателност, особено в шошиншу, но и Ямамото Цунетомо, и Дайдоджи Юдзан представят наред с образа на идеалния самурай и реалната историческа картина в техните многобройни критически забележки по отношение поведението на съвременните самураи. За чест и на двамата посочени автори трябва да се каже, че те самите стриктно се придържат в своето поведение към утвърждаваните в произведенията им морални ценности. В този смисъл обвинението на Камерън Хърст срещу Цунетомо, че преиграва в своята вярност и само привидно е изразил желание да завърши живота си с джунши, не ми изглеждат уместни. В Хагакуре има много крайности, ексцентрични мнения, екстремизъм и фанатизъм, но не и лицемерие. Ямамото Цунетомо наистина служи на своя господар Мицушиге толкова вярно и предано, както го изисква от всички самураи в Хагакуре. И след смъртта му той остава верен на неговата памет. На 16 число от всеки месец, в деня на смъртта на Мицушиге, посещава храма Коденджи, за да помене господаря си, а всяка година на 15 юни пише стихотворение, за да изрази дълбоката си скръб. Независимо как може да ни изглежда на нас подобно поведение, едва ли той го е правил от лицемерие и за да впечатли някого. Още по-малко могат да бъдат заподозрени в това 26-те самураи, които са завършили живота си с джунши след смъртта на Набешима Кацушиге.

Вярно е, че изложената в Хагакуре версия на бушидо е крайна, радикална, с ограничено влияние, защото се разминава още тогава с желаната и пропагандираната от неоконфуцианците насока. За Огю Сорай този вид бушидо е „лош обичай от епохата сенгоку“, а Сайто Сецуди в съчинението си Шидо йорон настоява, че тези идеи са непълни и несъвършени, защото не са съчетани с „Пътя на Мъдреците“, провъзгласен от Мъндзъ, затова трябва да бъдат изменени. Те определено не са съгласни с неистовата устременост към смъртта, утвърждавана в Хагакуре. И тук се вижда друго противоречие, в което изпада Камерън Хърст, като твърди, че няма защо добре известните конфуциански принципи да бъдат наричани бушидо. При това въпреки многократно изразяваните си подозрения, че описваната в различни писмени източници от тези времена вярност на васала към господаря е силно преувеличена, той все пак е принуден да признае, че е възможно „в една епоха, която очевидно създава повече харизматични личности, отколкото са виждани в Япония някога, едва ли е изненадващо, че някои самураи са могли да развият извънредно дълбоки, емоционално натоварени връзки с техните господари. Това е видът вярност, за който Цунетомо претендира в Хагакуре“. По-късно, в периода Токугава, когато няма битки и толкова изявени личности, се развива една трансформирана форма на вярност, която Алберт Крейг нарича „хан-национализъм“, в който верността се пренася от личността на господаря към управляваната от него област (хан). Този тип вярност виждаме в изявлението на вече будисткия монах Джочо, че не иска да достигне състоянието на Буда, а да се прероди още седем пъти като самурай от областта Сага, за да й служи. И преди смъртта си той се разпорежда при него да не идва будистки свещеник, който да преведе душата в други измерения или състояния, именно за да може отново да се прероди пак като самурай в Сага. Както и да тълкуваме тази му постъпка, пак трябва да признаем, че при него няма разминаване между думи и дела.

Най-впечатляващ в Хагакуре обаче не е акцентът върху верността, а формулираният самурайски идеал за смъртта, изразяван с термина шинигуруй — от шини (смърт или умиране) и гуруй (безумен, луд, умопобъркан, вманиачен), или неистово, безумно, безразсъдно устремен към смъртта. Най-известният фрагмент от Хагакуре е вторият, който обикновено е превеждан кратко и рязко: „Аз открих, че Бушидо означава смърт“ или „Пътят на самурая се разкрива в смъртта“.

Става дума за два вида смърт — завършването на живота със самоубийство след смъртта на господаря (джунши), или при някакво провинение и последваща присъда със сеппуку. Вторият е невъзмутимостта, с която самураят убива врага в битка или пък в мирно време представители на по-нисшите съсловия, които не са били достатъчно почтителни към него, т.нар. кирсуте гомен, или „налагане на авторитета чрез съсичане и захвърляне“.

Сеппуку има дълга история в Япония, датира поне от края на периода Хейан. Но този обичай е бил ограничен до ситуации, в които воинът трябва да срещне смъртта от ръцете на врага. Пред перспективата за мъчения и смърт в плен, той е предпочитал сам да сложи край на живота си. С времето сеппуку започва да се свързва с почетна, благородна смърт. Има и други форми на сеппуку. Например в знак на протест срещу някаква постъпка или цялостното поведение на господаря — тази форма е известна като канши. Другата е практиката да се следва господаря в смъртта му (джунши). Камерън Хърст иронично отбелязва, че обикновено това са били неколцина от най-близките васали, а „повечето са били доволни да продължават да живеят, иначе Япония скоро би се лишила от воини, ако на всички фанатици като Цунетомо им е било «разрешено» да последват господарите в смъртта си“. Но ако самураите като Цунетомо са били действително толкова малко, защо и местните, и централните власти налагат такива строги забрани върху джунши и предвиждат много сурови наказания при нарушаването им?

Оценките за Записките на самурая могат да бъдат резюмирани чрез две диаметрално противоположни интерпретации. На единия полюс е примерно Камерън Хърст, който многократно набляга, че „през най-дългия мирен период Токугава творби като Хагакуре изглеждат ужасно анахронични“ и „Цунетомо демонстрира атавизъм в много отношения“, защото неговите идеали тогава „не се споделят от доминиращата група във воинското съсловие“. Според него „тогава просто повече не е имало арени, върху които фанатици като Цунетомо, един уикенд-воин, който никога не е участвал в битка, да може да демонстрира своите воински умения, вярност или смелост“. След което признава: „Аз чета Цунетомо донякъде по-цинично. Имам подозрения както към разочарованието на Цунетомо от отказа да му бъде разрешено да извърши цуифуку, така и от неговите многобройни страстни демонстрации на вярност. Вярвам, че Цунетомо наистина е бил привързан към Мицушиге и е бил покрусен от неговата смърт, но подозирам, че неговите силни емоции, каквито ги е записал младият Таширо, са били предизвикани от угризенията, че той не може да бъде «реалният» самурай от епохата сенгоку, който тип той толкова възхвалява. Но ако той не е могъл да живее такъв, може би е щял да стане чрез една благородна смърт. Цунетомо е бил просто един служител от среден ранг, който е копнеел да бъде нещо повече.“ На другия полюс е японският изследовател Фурукава, който изразява възхищението си от думите на Джочо: „Интензивността и дълбочината на страстта, която ни впечатлява, когато четем тези изрази в оригинал на японски, не може да бъде предадена в никакъв превод и предизвиква в нас върховно удивление и възхищение. Каква всеотдайна вярност.“

Бихме могли да приключим с традиционното заключение, че истината е по средата, но това също няма да е точно. Истината не е по средата, а пулсира между тези две крайни оценки, с различни степени на интензивност в отделните сектори на диапазона от възможни тълкувания и преценки. Те обаче могат да бъдат уточнявани в обстойни научни анализи, при които в максимална степен да бъдат отчетени всички фактори. За обикновения читател днес Хагакуре е интересна не толкова като израз на една крайна версия на бушидо, колкото като една може би екзотична, ексцентрична, трудна за разбиране и възприемане, но притежаваща някакъв странен, макар и мрачен магнетизъм, житейска философия. При внимателно премисляне немалко неща от нея биха могли ако не да определят, то поне да коригират в някои отношения нашите цели в живота и мисловните ни нагласи при действията по постигането им.

Хагакуре е била сравнявана с Разговори с Гьоте, записани от Екерман, главно заради чувствителността и уменията на Таширо Цурамото да отсява и записва най-интересното. Но според мен е по-уместно тя да бъде съпоставяна с книги от ранга на Към себе си от Марк Аврелий, Джобен оракул, или изкуството на благоразумието от Балтасар Грасиан и Афоризми за житейската мъдрост от Артур Шопенхауер. Защото и в нея е събрана много житейска мъдрост — парадоксална и характерна за японския XVII в. смесица от шинто, конфуцианство и дзен, която обаче в много отношения се оказва валидна за всички страни и времена.