Валентин Попов - Вотан
Къщата на изгубените лица

Изгуби се в гората, точно когато бе решил, че е намерил верния път. То май винаги така ставаше. Когато решиш, че си излязъл от блатото и потъваш пак.

Беше тръгнал с колата до съседния град, когато спукана гума го застави да отбие встрани. На мястото, където закъса, гората бе гъста и стара, а дърветата преплитаха клони над старото, неизползвано вече шосе и дори през деня трудно пробиваше слънчев лъч. Уханието на мокра земя, зеленина и смола, гарнирани със сумрака създаваше усещане, че се движи през магическо блато.

Грешката му бе, че реши да не следва напукания асфалт, а да мине напряко през леса. Вървя може би час и вместо да излезе на големия междуградски път, се озова на брега на река. Странното бе, че не знаеше коя е реката и накъде отива. А мислеше, че познава целия район. Зад реката се издигаха ридове, чиито върхове бяха побелели от сняг.

Стъмваше се и започваше да става хладно. Чу се бухал. Крейг загърна ризата около тялото си и реши да тръгне по брега по посока на течението. Забърза покрай реката. Искрено се надяваше, че скоро ще излезе на пътя и ще може да стопира кола. Не му се искаше да нощува в гората, за която бе чувал и страшни истории.

Вървеше леко прегърбен и сгушен в яката на ризата си, за да ограничи горския хлад, който се промъква под дрехата. Камъчета се търкаляха под кубинките му и цопваха във водата. Край реката хор от жаби сякаш го поздравяваше.

Изведнъж реката зави надясно, а пред него се оказа огромна канара, която можеше да заобиколи само отляво. Изпсува тихо и тръгна. Знаеше, че се е изгубил, както знаеше, че жълтата луна го гледа от небосвода. Заобиколи огромния скален къс и се закова на място. Пред него лежеше човек.

— Хей!

Тишина.

— Хей, човече?

Тишина. Крейг се приближи.

— Хей, приятел, какво ти е?

Бутна тялото пред себе си. Усети отпуснатостта му и още преди да го обърне знаеше, че си има работа с труп. С глух звук трупът падна по гръб и в същия миг Крейг се извърна и повърна обяда си от сандвич с шунка, полят с кутийка пепси.

Цялото лице на човека липсваше. Сякаш бе отхапано. Тук-там висеше кожа и покрити с кръв кости. Крейг избърса с ръка устата си и се насили да погледне тялото отново.

Освен липсващото лице, видя, че гърлото бе сякаш разкъсано. Дали не бяха диви животни? И ако бяха, защо нямаше повече следи от ухапвания? Тялото бе вкочанено, явно лежеше тук от доста време. Изправи се и понечи да изтупа колене, когато видя в далечината светлинка между дърветата. Зарадва се и хукна презглава натам.

След първите дървета на започналата отново гора се издигна снагата на двуетажна каменна къща. Крейг не я огледа. Стрелна се към дебелата дъбова врата и почука с направеното от ковано желязо чукче. То представляваше дяволска глава с отворена уста, от която излизаше дълъг език, който стигаше до металната плоча и така възпроизвеждаше звука. Мъжът не забеляза тези детайли. Пристъпваше от крак на крак нервно и се оглеждаше. Стори му се, че въздухът стана по-тежък за дишане. Главата му се замая. Почука нервно пак и извика:

— Хей, има ли някой? Отворете!

Иззад вратата се чу шум и той отново похлопа.

— Сега, сега… — чу се глух глас.

Последва кратко тропане и дъбовата врата, обрамчена с ковано желязо се отвори. През пролуката Крейг видя малката глава на дребна старица. Тя намести очилата си с дебели рамки, които се бяха смъкнали на върха на гърбавия нос и попита:

— С какво да ви помогна, млади човече?

— Изгубих се, госпожо. Дали бих могъл да проведа един телефонен разговор?

Жената се усмихна и отвори широко вратата.

— Заповядай. Аз съм госпожа Шулц. Влез. Влез.

Крейг влезе и се огледа. Попадна в огромна стая, която май заемаше целия първи етаж. В единия й край бумтеше камина. Пред нея имаше ниска масичка, около която бяха разположени два фотьойла, достойни да мебелират Овалния кабинет. От единия ъгъл започваше огромна библиотека, която стигаше до входната врата, а в другия край на стаята гостът видя голяма готварска печка, която работеше както на газ, така и на дърва, маса за хранене с шест стола, бюфет със съдове, а в дъното подобна врата, като тази, през която влезе.

— Ела, господине. Седни край огъня да се сгрееш — усмихна се дребната жена, разкривайки пожълтели зъби. — Синът ми ще се прибере скоро и ще седнем да хапнем — не спираше да бъбри жената: — Той излезе на лов, но скоро ще дойде. Откакто жена му го напусна, е станал особняк, но не е лош човек, а пък да знаете, телефон нямаме. Хич не стигнахме до първа вноска дори. То и кой да ни търси, тук сме сами двамата с него, нямаме родни…

— Госпожо, госпожо — прекъсна я Крейг, — навън, на пътеката има тяло. Не искам да ви притеснявам, но трябва да отидем да видим и да проверим.

Старицата го погледна и се засуети около печката за готвене.

— Ще отидете като дойде сина ми, аз така не излизам сама. Пък и с непознати в гората… — На мъжа му се стори, че старицата сякаш стана по-предпазлива и по-затворена.

В това време вратата се отвори и през нея влезе едър мъж с ниско нахлупена кожена шапка. На рамото му висяха два заека.

— Виж, майко — изръмжа мъжа, — капаните работят.

Тогава видя непознатия. Приближи се към него.

— Това е Крейг — каза старицата, — загубил се е. Търси телефон.

— Нямаме телефон!

— Да, и аз така разбрах — намеси се гостът. — Отвън има труп. На пътеката до канарата.

Току-що влезлият го погледна и изръмжа:

— Няма. Сега идвам от там.

— Преди минути тялото бе там.

— Сега няма нищо — ядно изстреля синът на домакинята и тръсна двата заека на масата за хранене.

— Хайде да отидем да погледнем!

— Никъде не ви пускам гладни — намеси се г-жа Шулц. — Седнете да хапнете и тогава вървете където искате.

Крейг замълча. Младият Шулц седна тежко на стол, с гръб към огъня. Никаква светлина не огряваше лицето му, а шапката хвърляше още по-тъмна сянка.

Гостът също седна, но срещу него. Старицата сложи два комата хляб и по една паница, пълна с варено месо и зеленчуци. Двамата мълчаливо започнаха да се хранят, докато госпожа Шулц говореше за чужденците, хората в гората, телефоните и събитията по света, които според Крейг, бяха отпреди поне двадесет години. Един-единствен път Шулц младши наруши мълчанието като каза:

— Имаш хубаво лице!

Крейг не намери какво да отговори на това изказване. Беше твърде педерастко. Предпочете да коментира войната във Виетнам, която бе новост за Шулц. След като се нахрани, клепачите му натежаха и той се отпусна. Главата му взе да се люшка.

— Как сте, господине? — усмихна се госпожа Шулц.

Крейг понечи да отговори, но усещаше езика си тежък, тромав и дебел. От гърлото му излезе глухо хъркане. Пред очите му притъмня.

Крейг се събуди и усети пареща болка по цялото си лице. Опита се да се надигне от леглото, но нещо го дръпна обратно. Огледа се, но в стаята бе тъмно. Вратата се отвори. Видя едрата фигура на Шулц, който носеше свещ. Домакинът се приближи и седна. Вдигна глава и приближи свещта. Този път не носеше шапка и Крейг изпищя от ужас. Срещу себе си видя собственото си лице!