Любен Каравелов
Стоян

I

„Земи си жена из своето село, защото познаваш кой я е родил и кои пити са месени от ръцете й“ — казват нашите старци, а старостта е ум и разум…

Аз имах брат, който изпита през своят живот какво лошаво нещо е, когато човек пусне в къщата си чуждо чедо или когато се ожени за чуждо семе. Нека господ учува всякого!

Баща ни беше твърде добър човек. Той ни обичаше, радваше ни се и правеше всичко, щото и да поищехме. Живеехме ние богато и весело, защото баща ни имаше голямо имане. „Синко Стояне — казваше тато на брата ми, — ти си вече, синко, юнак за женене; а юнаците трябва да се поперчат пред момичетата! Искаш ли да ти купя враня коня и синьо седло?… Покажи се и ти малко на нашите момичета! Нека знаят чие си ти семе!… Аз когато бях на твойте години, то и керемидите потрошавах с конските подкови… Всичките момичета ме познаваха“. Тато говори; а Стоян стои пред него и суче мустаките си, чегато иска да каже: „И аз не съм от тебе по-долен!“

Ако извикваше на пътят някой чифутин: „Бугазия, бугазия!“ — то тато го викаше да влезе и казваше ми: „Избери си, Тоте, ново фустанче!“ Рядко се намират такива бащи — нека му е лека пръстта, под която той лежи!

Ходи тато веднъж на Узунджово, настина и разболя се. Една заран той повика брата ми и рече му: „Аз, мой синко, днес или утре ще да умра, слаб съм много… Не оставяй сестра си, намери й добър човек и дай я в добра къща. Ожени се и ти, ала не вземай мома от Тепето… Вземи си българка и въртокъщница, ако искаш да се радваш на дните си“. А в нашият град на Тепето живеят само погърчени българи и всякакви капсамуни. Аз говоря за Пловдив.

II

После смъртта на баща ми Стоян захвана да работи и къща да върти. Ние живеехме в Новата махала; а дюкян имахме в чаршията. Брат ми беше умен и работен човек и затова той можа за две години да увеличи татовото имане. Добро е!

Проживях аз с брата си цели две годинки и нарадвах се на моминството си. Захванах аз да ходя на хорото, захванах да се сбирам с момите и ергените и да се радвам на младостта си; а в Новата махала е весело и добро, защото между назе не живеят ни гърци, ни кръкомани, ни челебии, ни кокони. Избавил ни е господ от подобна шуга! Но ето, че захванаха да ме огледват, захванаха да дохождат в къщата ни сватове: трябва да се помисли и занапред — не може едно момиче да живее довека в бащината си къща! Прати ми господ мъж, какъвто искаше сърцето ми и какъвто желаеше душата ми. Хубавец, весел, песнопоец, добър и честен човек беше мой Павле — аз не желая да бъдат и децата ми по-добри от баща си! Заведе ме мой Павле в своята къщица и захванахме ние да живеем като два гълъба, като две ластавици. Никога аз не съм се загрижила за каквото и да е, никога не съм помислила, че има на светът зло и горчивини. Щом престана да се смея, то мой Павле запее:

Че що си са намусило,

мое пиле рано?

Стори добро, позасмей се,

мое пиле рано!

Засмея се, развеселя се и всичкият ден нищо повече се не чуе освен песни и кикотене. Такова е то, когато един петел пее на своето купище!

III

Настана пролет, замириса на зелено, повеяха беломорските ветрове, дойдоха щъркелите и ластавичките, зачуруликаха всякакви пиленца, разцъфтяха се сливите и кайсиите, почервеня полето с минзифар и хората захванаха да гледат някак си по-весело. Отидох и аз да се повидя със Стояна и да му побъбра малко нещо. Дойдох. Седи мой Стоян в градинката под сливата и гледа към небето жалостно и боязливо. „Добър ден, брате!“ — му рекох. Скокна мой Стоян уплашено, чегато съм го намерила да краде; после тръгна към мене, позасмя се малко и рече: „Добре дошла!“ Гледам аз, не е вече моят брат онзи, който беше по-преди: прикзва с мене, а гледа към друго място; смее се, а смехът му не е от сърце… Какво се е с него случило?

Помълчах аз, помълчах, па не можах вече да се утърпя и рекох: „Слушай, брате Стояне! Я кажи ми, защо се ти не ожениш? Аз мисля, че е вече време… Ти не си гръцки ергенин и не трябва да чакаш да ти чукнат четиресетте коледи на вратата. Ожени се, брате!“

— Не мога да намеря момиче, каквото аз искам; а да зема което и да е — не ща — каза Стоян.

— Ти само кажи, че искаш да се задомиш; а момичета ще да се намерят, колкото искаш… Аз мисля, че Рада Къльовичина е добро и хрисимо момиче — казах аз.

— Добра е и хрисима е — отговори Стоян.

— И Марийка Янкова не е за изхвъргане… Хубаво момиченце, работно момиченце! — казах аз.

— Марийка е хубаво момиченце, и работно момиченце — каза и Стоян.

— А Еленка Вельова? Аз мисля, че като Еленка и в Цариград няма.

— Няма — отговори Стоян.

Доядя ме да слушам такива отговори и аз захапах устната си и рекох: „Да би знаяла, че ще да ми отговориш така, както ми ти отговаряш сега, то не бих ти ни говорила“.

Стоян повдигна очите си, погледа ма невесело и рече: „Не сърди се, Тоте, прости ми!… Нещо ми е лошаво…“

— Аз се не сърда, брате; а жално ми е, като те гледам така замислен — казах аз и отидох си.

IV

Отиде мъжът ми по работата си; а аз седя пред вратата на пезулът и шия. Дойде ми на умът Стоян и на сърцето ми стана тежко и невесело. „Или търговските му работи не вървят добре, или друго някое зло се е случило в къщата му“ — си помислих аз и пак захванах да си ръбя… Някой почука на портата. Отворих — влезе Стоян… Обрадвах се аз и помолих го да влезе в къщи.

— Не, Тоте! Не мога аз дълго време да се мая у вас, защото имам работа… Седни и да си поговориме малко… Аз искам да те помоля за нещо си — каза той и погледа надоле като сираче.

— Каква молба? Аз не съм нито господ, нито протосингел, нито пък ага, та да ме молиш! Казвай по-скоро какво искаш да ти направя и аз ще да го направя. Ти знаеш, че аз съм готова и душата си да дам за тебе.

— Огледал съм едно момиче и ще да те пратя да го искаш — каза Стоян и почервеня като божур.

— Ето каква била работата; а аз мислех, че ти ще да ме помолиш да се хвърля в Марица или да стана калугерка. Ако е за такава работа, то аз, преди да я свърша, пристаям да постя четиресет дена и да се храня само с хляб и вода. Казвай кое е онова момиче, което си ти огледал, и аз съм готова да ида и да го искам пеша, ако би то било чак и в Едрене.

Стоян пак наведе главата си, помисли малко и рече: „Не е далече… близо е… Облечи се и иди“…

— Ала ти по-напред трябва да ми кажеш чие е онова момиче, което аз трябва да ида да искам, защото другояче аз твърде лесно мога да вляза в първата къща, на която вратата бъдат отворени.

— Аз искам да взема Теофану Пападати — каза Стоян и погледа ме така чудно, чегато искаше да каже: „Аз зная, че нито ти, нито покойният мой баща не би избрали за мене такава жена; но аз обичам Теофану и трябва да я взема… Дайте ми да поживея и аз по своята воля…“

Замълчах аз, нищо не проговорих… Когато си дойде мъжът ми, то се облякох, вземах елмазените пръстени, елмазеното кръстче и маргаретареният гердан и отидох да угодя на брата си. Тежко е човеку да прави онова, за което мисли, че не е добро; но какво аз можех да направя?

V

Киряк Пападати беше един от погърчените българи, които са готови по-напред да се потурчат, нежели да проговорят българска дума. Страшно ненавиждаше тоя човек българският род; сто пъти повече обичаше той турците и чифутите, нежели българите. Киряк беше вдовец; имаше две дъщери. Първата — Теофану й беше името — беше вече мома на осемнайсет години, хубавица, гиздосия, тънка и висока, но горделива като чорбаджийка — никому добра и сладка дума не казваше, на всякого гледаше с ненавист и със зло сърце; другата, Катинка, беше на четиринайсет години, луда, перната, щръклеста като дива коза. Да би била аз мъж, то не би ни погледала на тия две момичета — не бяха тия за домакини. Слънцето вече изгрее, хората отидат на работа, даже и пообядват, пчелите си наберат по няколко пъти мед, врабчетата се наядат; а дъщерите на Пападати още се търкалят под юрганите. Хората отиват по къщите си да обядват, слугините носят агнетата от фурните, работниците седнат да пладнуват, а Пападатиевите чеда още са решат, тоалетите си правят. Хората затварят дюкяните си, слънцето захваща да захожда и ходжите се провикват вече по минаретите, а Пападатиевите дъщери сядат на чакмата и гледат кой минува и кой в какво е облечен. За къща ли е такава жена? За пред хора ли е такава майка? Аз никак не мога да разбера как една жена може да седи от утринта до вечерта и да не взема работа в ръцете си! Ако тия кокони през всичкият свой живот ушият някоя тютюнова кесия или уплетат някой кьостек за сахатът на мъжът си, то окрякат всичката махала. Нашите българи казват: „Пловдивската кокона е като кокошка; едно яйце снесе и махалата окряка“ — а това е права истина. И на враговете си не желая такива домакини!

Не ми са харесваше моята бъдеща булка; но когато тя се харасваше на брата ми, когото аз обичах като очите си, то трябваше да се хареса и мене — такъв ти е светът.

„Да беше жив тато, то това нямаше да бъде“ — си помислих аз и потропах на Пападатиевият вратник.

VI

Влязох в одаята и намерих кир Киряка, че седи на кадифеният миндерлък и надува чубукът.

— Добър ден — рекох.

— Дал ти бог добро — ми отговори той гръцки. — Минете, та седнете. Що има, що няма? Какво прави Стоян?

— Добре е!

— Добър брат имате… Работи, пести и мисли за черен ден! Ние всеки ден се видваме с него и аз се радвам, като го гледам как се труди — каза Пападати и погледа ми в очите, чегато искаше да прочете в тях защо съм дошла. Усетил се беше.

В това време влезе Теофану, натруфена като кукла, и подаде ми сладко; а по-малката ми донесе каве. Когато момичетата излязоха пак, то Пападати ме погледа засмяно в очите и рече:

— Аз видя, че ти си дошла за някоя работа, и искам да ми я кажеш.

„Нашите българи не би направили това; тия са срамежливи хора“ — си помислих, па му я изтърсих:

— Аз съм дошла да искам вашето момиче за брата ми Стояна.

Пападати ме погледа пак засмеяно и рече ми полекичка:

— А много ли иска брат ти?

— За това нещо той ми нищо не рече — казах аз.

— E-e-e-e! Не харесва ми се такъв зет, който не пита много ли прикя има невестата му! Ала нищо, ще се оправи той. Да ти кажа право, аз нямам голямо богатство и затова не мога да дам на момичетата си повече от дванайсет хиляди гроша.

— Аз зная, че Стоян търси не пари, а жена и въртокъщница — казах аз.

— Когато е така, то аз ви давам дума и без да питам дъщеря си. Кажи Стояну, че аз пристаям; а когато пристаям аз, то ще да пристане и тя.

— А аз мисля, че е по-добре да попитам и нея — може тя да го не ще. Когато един човек се жени, то трябва добре да се премисли, защото женитбата не е играчка.

Пападати остави чубукът си и излезе.

VII

Боже, какво богатство имаше в къщата на тоя човек; а той ми каза, че няма голямо богатство! Богатите хора колкото повече богатеят, толкова и по-жадни стават! Не менявам аз мой Павле за всичките сарафи, ако той и да няма големи богатства. „Когато е малко, то е и сладко“ — казват нашите българи.

След малко време Пападати се върна, а след него влезе и Теофану.

— Аз ти вече казах, че дъщеря ми ще да вземе оногова, когото й избира аз сам — каза Пападати и взема пак чубукът си.

— Не ща аз Стояна — каза Теофану и заплака.

— За какво го не щеш? — извика Пападати и погледа към дъщеря си твърде сърдито.

— Във Фелибе има и по-добри от него — каза тя.

— Има по-добри; ала не са за твоите зъби! Аз искам да вземеш Стояна и ще да го вземеш.

— Баялдисала съм за един пльос-вулгарос.

— Мълчи — извика Пападати и тупна с кракът си. — Ако не вземеш Стояна, то ще те изгоня из къщата си и не ща вече и да те видя.

Разбира се, че всичкото това беше само детинска играчка, защото аз твърде добре знаех, че Теофану не само би вземала брата ми на драго сърце, а и краката ми би целунала; но тя искаше да ми докаже, че не обича българете и че ако Стоян иска да бъде щастлив, то той трябва да стане грък. Яд ме беше да гледам тия приструвки и аз извадих из джебът си пръстените и маргаретарът. Когато Теофану видя що й е пратил брат ми, то тя заборави, че той е пальос-вулгарос и захвана да ги разгледва от всяка една страна и да ги мери на пръстите си и на шията си.

— Кажи Стефану (прекръстиха Стояна на Стефан — гръцки работи) да дойде сам и да ме иска, защото у нас е така… Кажи му да дойде надвечер… Аз да ида да се облека…

— Младост! — каза Пападати и въздъхна.

VIII

Направихме богата сватба: но тая сватба беше гръцка; тя никак не приличаше на сватба. Ни калини, ни девери, ни годежи, ни запиви — гръцка работа! Но всичкото това още не е нищо…

Най-напред аз ходих у Стоянови почти всеки ден и радвах се, като гледах, че тия живеят мирно и съгласно. Може да са напразни моите страхове, си мислех аз и утешавах се.

И така вървеше след денят ден, след месецът месец; настана и есен; а между назе си стои всичко мирно, всичко отива добре. На свети Димитър Стоян ни повика да идеме у него на гости. Отидохме. Дошли бяха и няколко гръцки семейства, роднини на Пападати; а из Стояновите роднини само аз и мъжът ми. Забележих аз, че снаха ми ме посрещна студено и чегато й беше криво, че сме дошли и ние. Със своите роднини говори, смее се, приказва им; а мене не ще ни да погледа! „Може аз да съм я с нещо оскърбила?“ — си помислих аз. Захванаха да говорят за владишкият дякон и да го разхвалват, че той бил хубавец, образован, песнопоец и много друго; а аз казах, че владишките дякони трябва да си гледат черковите и да не ходят по махалите да закачат жените и момичетата.

Не зная от какво, но тия мои думи влязоха като остър нож в сърцето на моята снаха и тя ме изгледа така, както гледаш най-първият си душманин. Аз и сама чух как тя пошепна на друга една кокона: „Българската глава и в Атина ще да си остане празна. Иди ги и просвещавай тия хора!“ После това ние проседяхме у брата си цял ден; но нито снаха ми, нито другите кокони желаеха вече да говорят с мене и аз трябваше да седя и да мълча.

IX

Захванах рядко да ходя у Стоянови; а най-после и съвсем престанах да ходя. А и защо ще да ходя? За какви радости ще да ходя? Снаха ми из ден на ден ставаше към мене по-студена и по-сърдита! Нека я… По-добре да седя дома си и да си гледам своето огнище. Нека само Стояну бъде добре, а мене… По-добре би било да живеехме всички дружно и весело, по-добре би било да се радвахме един другиму и да живеехме душа с душа; но… Добро би било! Твоето сърце и твоята душа искат радости, искат братска любов, искат да се радват и на тревицата, и на дървенцата, и на пиленцата, и на божиите хорица; а хората мислят да те ухапят. По-добре е човеку да седи в градинката си и да се разговаря с дървенцата, защото само тия дървенца не му са неприятели! Расте си дървенцето и напоминава ти твоите млади годиници и твоите детински радости — и то е било едно време малко като тебе; но то зеленее и сега; а ти? Зеленей, мило дървенце, зеленей и расти още по-високо! Я погледайте как утешително шумят шумките му!

X

Най-напред снаха ми живееше съгласно барем с брата ми; но скоро и това съгласие се свърши. Захванали да дохождат в къщата им всякакви кокони, всякакви развалени кирии и размътили й умът. Захванала и тя да ходи по махалите и по цял ден да се не прибира дома. Всичкият ден по гости, по чаршията и по безистените за нови дрехи, всичкият ден без работа! А ако седи дома си, то се кити дори до пладне и маже се с всякакви помии: всичко, щото намери, и нужно, и ненужно, окачва на главата си, чегато главата й е бакалска кукерица. Всеки ден, всеки час, всяка минута иска пари от Стояна; а Стоян, като дете, изважда кесията си и брои й, колкото тя и да поиска.

— Дай ми от ония пари, които ти донесох от баща си — казваше тя всеки ден; а бащините й пари и за сватбата не стигнаха. — Аз ще да си ушия кадифен фустан, защото си е ушила и Тодарица — казваше тя.

— Уший си.

— Аз днес ще да ида на гости у Боюклийци.

— Ти би по-добре направила, ако да поседеше дома и ако да поразгледаше що правят слугините… Тъй се къща не върти! Хората ще да захванат да ни се смеят… Лулчовица ми рече завчера, че нашите слуги са станали бакали и продават по махалата и масло, и сирене — рекъл Стоян.

Като скокне моята снаха, като викне, като заплаче. „А що търсиш ти, казва, у Лулчовичини? Зная аз защо ти ходиш у тях… Лулчовица е твоята първа любовница… Боже, кой дявол ме е накарал да взема българин! Чуеш ли, аз не съм българка и не ще да живея като слугиня. Ако си искал слугиня, то би трябвало да вземеш жена из Паничерето. Не ща аз да работя. Боюклийката ми каза вече защо ти ходиш у Лулчевичини… Аз всичко зная.“

— Не ща аз да ходиш у Боюклийци — рекъл Стоян, — тия са развалени и развратни хора. Не ходи ти в тая къща!

— Ще ида, ще ходя, всеки ден ще ходя — казала снахата ми и отишла.

Боюклийката беше една такава развратна жена, каквито рядко се намират и на Фенер. В нейната къща пловдивските кокони си търсеха мъже; а владишките дякони — жени. Ходеха у нея и турци, и цигани.

XI

Из ден на ден снаха ми захвана да става по-лошава, по-развратна и по-непослушна. Щом Стоян излезе и иде по работата си, то тя се накити като царица и тръгне да ходи по махалите… До ушите ми дойдоха гласове, че тя се била запознала с владишкият дякон и правила с него всякакви маскаралъци. „А какво гледа Стоян? — си помислих аз. — Моят брат трябва или да е обезумял, или нищо да не види. Ослепила го е тая зъмя усойница“. Не можах вече да търпя и една неделя се събрах и отидох да видя брата си и да му разкажа що се говори за жената му. Влязох и гледам. Седи Стоян на мендерлъкът бледен, невесел и замислен.

— Добър ден, брате! — му рекох аз.

— Добре дошла, сестро! — ми каза той и погледа ме в очите така, чегато искаше от мене помощ.

— Отдавна не съм те видяла и дойдох да те видя здрав ли си.

— Не ти би трябвало да дойдеш при мене, а аз при тебе… Прости ме, Тоте, че съм заборавила и тебе заради нея… Всичко, всичко бях заборавил… Заборавил бях бащината си воля, заборавил бях роднините си, заборавил бях майчините си кости, заборавил бях и сам себе си; а тя… Тежко ми е, сестро, жално ми е! Аз съм я обичал като очите си; а тя ме е променила за един фанариотски чапкънин, за един пашовски оланин! Имането си аз разсипах за нея, здравето си изгубих… Ала не, Стоян не е фанариотин, Стоян не е от ония хора, които прощават и които заборавят онова зло, което сте им направили!… Моята чест и моето име никой не смее да погази, защото аз съм се родил от честни родители… Тежко ономува, който настъпи честта ми!

— А ти, брате, не мълчи, а посъди я, покарай ю се, поуплаши я… Затвори я и не пущай я; а то хората ще да захванат да ти се смеят и в очите! — казах аз.

— И карах й се, и плаших я — нищо не помага. Види се, че е такъв моят късмет! Аз й кажа да седи дома, а тя тръгне да ходи по махалата от заранта до вечерта; аз й кажа да иде нейде, а тя седи по цял ден в някои кьоше и плаче; аз й кажа, че не ща да ми дохожда Боюклийката в къщата, а тя праща да я вика!…Не зная вече и що да правя. Горчив е моят живот!

— Аз не мога да разбера какъв си ти мъж, когато дозволяваш на жената си да прави с тебе, щото тя и да поиска? Да ти кажа право, аз не окривявам толкова нея, колкото окривявам тебе — ти си мъж.

— Нищо не помага — рече Стоян и наведе си главата като човек, който не намира в нищо утешение.

XII

Влезе моята снаха набелена, начервенена и облечена като павун; а след нея вървят две жени, из които едната беше Боюклийката. Когато Стоян погледа на своята жена, то лицето му стана още по-бледно, а очите му засветиха като две звезди на небето.

— Добър ден, Стоене! Какво си се пак ти така начумерил? — рече Боюклийката.

— Българска работа! — отговори снахата ми. — Тия хора са научени да живеят като диви, а земат за жени гъркини!…

— В сегашните времена е срамота да бяга човек от хората и да се крие по дупките — каза Боюклийката. — Моят мъж ми дозволява да правя всичко, щото и да пожелая. Аз за нищо го не питам…

— Затова е и прокопцал! — каза Стоян.

— А що му е? — извика Боюклийката. — Нашата къща е позната всякому. Всичкият град ни знае. Моят мъж ходи и у Рушид бея, и у Кьороглу… Всичките големци са му приятели.

— Негови или твои? — каза Стоян.

Боюклийката се усети какво иска да каже Стоян с тия думи и затова се разсърди и рече:

— Благодари бога, че си намерил такава кротка и послушна жена, каквато е кокона Теофану, защото, ако би била аз на нейното място, то ти отдавна вече би оплакал дните си…

— Вярвам — отговори Стоян.

— Хориятис, пальос-вулгарос! — извика Боюклийката и позеленя като маточина. — С такъв мъж и лудата жена не би можала да живее. Ако би кокона Теофану била умна жена, то тя би трябвало отдавна вече да те напусне.

— Вън!… — извика Стоян и тялото му затрепера като от треска. — Да не си стъпила още веднъж в дворът ми, че ти строшавам краката. Чуеш ли? Ха вън!…

Снаха ми искаше да защити своята приятелка; но когато погледа на Стояновото лице, то отстъпи назад и побледня като платно — уплаши се.

— Аз не съм дошла за тебе, а за кокона Теофану — каза Боюклийката.

— Кокона Теофану е моя жена и аз ща да я накарам да обича това, щото обичам и аз, и да ненавижда онова, щото ненавиждам и аз. Остави къщата ми и иди по дяволите или ще да ме накараш да направя това, щото досега никой не е направил. Пилей се оттук!…

— Ако ти изгониш моите гости, то и аз ще да изгоня сестра ти — рече снаха ми и погледа ме като сърдита котка.

— Да изгониш сестра ми! Хайде изгони я, да видя аз как ще да я изгониш — каза Стоян и позасмя се, но неговият смях приличаше на светкавицата.

— Аз зная, че сестра ти те учи що да правиш и що да говориш — реше снаха ми.

— Добре би аз направил, ако да слушах сестра си; но…

Влезе владишкият Евстатий и прекъсна разговорът ни.

XIII

Отец Евстатий приличаше във всяко едно отношение на своите братя фанариоти: развратен, пиян, безсъвестен, лъжец и т.н. Никакъв срам нямаше тоя капасъзин. Аз познавах много хорица из Пловдив, които бяха провикале „юре-варе“ от тоя злодеец: закачаше жените и момичетата, намигаше им в черковата; щипеше ги в онова време, когато ходеше из черковата с кандилката; ходеше нощя по кавенетата, дето играя кючеци и циганки… Аз мисля, че такъв развратен човек рядко можеше да се намери на тоя свят.

Влезе той в одаята, приближи се до жените, поздрави ги; а после вече се обърна към Стояна и рече:

— А ти, кир Стоене, все дома седиш, като да си калугерин.

— Не казвай като калугерин; а кажи, като честен човек, защото калугерите са днес заборавили вече и за бога, и за срам, и за чест, и за почтение… Я погледай ти на себе си и виж на кого си заприличал!… И келешите по кавенетата имат повече честност, нежели ти. Вън из къщата ми, вън отпред очите ми, вонящо куче! Да не съм аз Стоян, а мокра кокошка, ако ти не строша главата като на котка. Вън!…

— Мъжът ми е полудял… — каза моята прокопцана снаха.

— Вежете го и заведете го в черковната темница — каза Боюклийката.

— Оставете ме на мира и не навождайте ме на грях… — каза Стоян и посочи с пръст към вратата.

— Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин… Срам ме е с него и пред хора да изляза — каза снаха ми.

— Истина е било по-добре да не си ме знаяла и да не съм те знаял — отговори Стоян сърдито.

— А вие се напуснете — рече отец Евстатий. — Владиката ще да ви разреши. Ако искате, то аз ще да поговоря за вас с владиката.

— Поговори — каза Теофану.

— Поговори — повтори Боюклийката.

Стоян повече нищо не проговори; но по лицето му се видеше, че е намислил да направи нещо не твърде добро. Най-после Боюклийката и дяконът си отидоха и ние останахме сами.

XIV

Дълго време седеше Стоян и мълчеше; а моята снаха стоеше, гледаше из прозорецът и плачеше.

— Теофану! — проговори Стоян тихо и печално.

— Що е? — отговори тя.

— Ела тука и послушай ме какво ще да ти кажа.

— Аз слушам и оттук.

— Ти си днес моя жена и аз имам пълно право да правя с тебе, щото ща. Чуеш ли? Кажи ми ти: обичаш ли ме барем малко, или не?… Ти твърде добре знаеш колко съм те аз обичал…

— Не трябва ми твоето обичане… Аз те не обичам, аз ще да те напусна, аз ще да кажа на владиката, че ти ме мъчиш по цял ден…

— Насила обич не бива — рече Стоян и поклати главата си. — Ако ние да живееме и за нататък така, както сме живели в последните шест месеца, то и аз мисля, все е най-добре да се напуснеме! Не ща аз да храня любовницата на владишкият дякон, не ща аз да бъда пезевентин на пловдивските чапкъни…

— Ще да ме храниш… Чуеш ли? Ще да ме храниш, защото съм ти жена, защото съм венчана с тебе. Аз ще да бъда дяконова любовница, а ти ще да ме храниш…

— Ще да видиме — рече Стоян, а из очите му потекоха сълзи.

Снаха ми захвана да се облича.

— Накъде пак? — извика Стоян страшно.

— У Боюклийката, при дяконът — отговори тя.

— Твоят крак няма да стъпи повече у Боюклийци — рече Стоян.

— Ще ида — повтори тя…

И отиде.

XV

Върнах се аз дома си и цяла нощ не можах да затворя очите си — сърцето ми предчувствуваше нещо недобро. Утринта рано някой потропа на вратникът и Павле отиде да отговори. Влезе Стоян.

— Що си пък ти така подранил? — попита Павле.

— Аз убих жената си — отговори Стоян.

Ние се измъкнахме назад и гледахме го като подивели, като метильови овце.

— Що ме гледате така зачудено? — попита Стоян. Не можах вече да търпя и убих я…

Погледах аз по-внимателно на брата си и изведнъж разбрах, че той говори истина. Стоян в онова време беше измъчен, бледен и полуубиен; лицето му се беше съвсем променило и на челото му чегато беше написано: „Добре ли съм направил, или лошаво, но работата е вече свършена“.

— Какво си направил бре, брате! — рече Павле уплашено. — Ти сега трябва да бягаш нанякъде, защото турците ще да те потърсят и ще да те затворят.

— Нека ме затворят — отговори той спокойно.

— Бягай, ти казвам.

— Не ща аз да бягам. Защо да бягам?

Скоро градските сеймени потърсиха брат ми, хванаха го и затвориха го. След един час всичкият град вече знаеше, че Стоян е убиец; но никой не знаеше, че от неговите ръце е погинала не само жената му, а и любовникът й. Най-напред Стоян убил жената си, а после отишел при дяконът и убил и него. За второто убийство ние узнахме чак после обяд, защото Стоян беше заключил одаята, в която беше убиен дяконът и вземал беше ключът със себе си. Кой го знае защо е направил това!

Всеки вече знае какво е турското правосъдие. Кадиите и мюфтиите изтръсиха Стояновите джобове; а после решиха, че той не е крив, защото е защищал честта си — и след половина година го пуснаха. Но каква полза излезе и от това? Стоян вече не беше човек. Дълго време той болува, не ядеше, не пиеше и успокои се… Както здравето му и животът му отидоха за нищо и за никакво, така също отиде и имането му. Кадиите го изпоядоха.