Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643


Като завърших прогимназиалното си образование в Казанлъшкото педагогическо училище през 1904 година, изпратиха ме да продължа в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“, защото тогава педагогисти не приемаха в университета. С още един другар се настанихме в квартира на сегашната улица „Раковски“ 118. Тази малка къщурка, която може да се натовари на едно ремарке, още е жива и здрава. Състоеше се от две стаи и една кухничка, колкото кафез. В едната живеехме ний и за по-право влизахме през прозореца, в кухничката — хазаите, а в другата — двете им дъщери. Сега от запад са прилепили нещо като кокошарник, а от източната страна, където прекарваше старините си магарето на хазаина, направили още една стаичка. Хазаинът ни, дребен, кротък човечец с потури, се казваше дядо Петър, но понеже в учебниците ни имаше нещо писано за Базиликата на свети Петра в Рим, ний си го кръстихме „Базиликата“ и така си го наричахме. В празничен ден, като си облечеше нова риза, слагаше и висок черен калпак, за който с особена гордост казваше:

— Това не е какъв да е калпак, а скъпа работа, то е направен от материя…

Жена му, баба Замба, пък носеше шалвари и вечно залепена на долната устна цигара. Тогава най-простият тютюн се продаваше на пакети и бай Петър, като купеше един, разрязваше го на две половини, разделяше цигарените книжки по равно и си живееха щастливо. В кухничката, освен двамката квартируваха и цели дружини дървеници, които обаче не помрачаваха щастието им.

Веднъж в училище нарисувах теменуга, поставена в чашка. Когато баба Замба я видя, извика удивена:

— Въх, боже, същинска, само дето не мирише.

Срещу нашата квартирка беше дядовата Вельова воденица и водата течеше надолу край пепинирата, край сегашната пожарна служба и по-нататък. В къщата до воденицата разправяха, че някога живял поетът Кирил Христов и стопаните му били роднини. На север от нас имаше само още три къщи, а оттам, додето улицата се пресечеше със сегашната „Стоян Златев“, се простираха зеленчукови градини. Махалата Алтън топ обаче си съществуваше. Тази квартира беше предпочетена от родителите ни, понеже беше близко до казанлъшкото шосе, та по-лесно да ни намират нашенците, когато идват в Заара.

Тъй като и двамата бяхме членове на гимнастическото дружество „Юнак“ в Казанлък, записахме се и тук и решихме да си построим лост, или висилка, както тогава се наричаше този уред. Едната греда откраднахме, а другата и желязото купихме. Щом го построихме, започнахме да учим най-трудните упражнения — „слънцето“ и „смъртния скок“. Понеже бяха опасни, постилахме под лоста сламеника от леглото, та да падаме на меко, но въпреки това аз по цели седмици ходех с изкривен врат. При един опит на „слънцето“ (въртене на прави ръце) не можах да се превъртя, върнах се обратно, не се удържах и паднах далече от сламеника, в лехата, дето баба Замба си беше посяла лук, и изрових всичкия й арпаджик. Дълго време след това ходех с обелен нос и разранени лакти.

Вторият ми любим предмет беше рисуването, може би защото нямаше нищо да се чете по него, нито да се пишат домашни. Преподаваше ни Васил Маринов, на когото бързо станах любимец дотолкова, че в час ми позволяваше каквото си искам да рисувам. Веднага след рисуване имахме история и които от другарите ми не си беше научил урока, поставях го да чете и го рисувах. Маринов ме води и у тях да разглеждам картините му и ми внуши, че непременно трябва да следвам живопис. Побърка ме този добър човек, вманиачи ме, навирих нос и макар че дотогава бях добър ученик, зарязах всички останали предмети и считах за голямо геройство, като ме дигнат на урок, и да го знам, да кажа:

— Не съм готов.

— Че защо не си готов?

— Защото ще ставам художник.

Учителят ми по математика Христо Ангелов ми думаше тогава:

— Художник, художник, но без общо образование, без всички тези предмети, които се изучават тук, мъчно се става художник.

Но где тогава такива уши да слушат. По ученическата ми книжка все по-често почнаха да цъфтят двойка след двойка. Настойникът ми, гостилничарят Иван Шопа, неграмотен от рождение, хич не се вълнуваше от това. Като му занеса книжката да я подпише, ще рече:

— Казвай, казвай на кое място да се подпиша, че ще ми прегори манджата — и като завърти два-три асировавилонски знака вместо подпис на посоченото място, смяташе, че си е преизпълнил плана на срока.

Благодарение на тия грижи за моето бъдеще на края на годината успях да занеса на родителите си нанизани като броеница девет двойки и бих всички дотогавашни рекорди по слаб успех. Девет двойки, една тройка по химия и две тлъсти шестици по рисуване и гимнастика.

Имах наклонност и към музиката, но непредвидени обстоятелства ми попречиха да се проявя. По онова време, преди филоксерата, Стара Загора имаше толкова много вино, че ако го пуснеха, можеше да залее цялата ова чак до Марица. Но заралии не го пущаха, а си го пиеха с голямо усърдие, особено в празнични дни. Събираха се големи компании по домове, по поляните извън града, под сенките на Бедечка, по баните и гуляеха казашки. По цели нощи из улиците на града се чуваше песента:

Заралии все пияни, думай де…

В квартирата на наш съученик попаднах в такава компания, която развеселяваше един известен певец и изкусен майстор на мандолина. Той така свиреше, че ме подлуди и пожелах и аз да си купя.

— Да ти продам моята — каза той.

Съгласих се веднага. И след веселбата я купих. Обаче стоя у мене само десетина дена. Едва бях научил песента „Карамфилчето, трандафилчето, тиллидосано, варакосано“, и той дойде да я вземе за един ден. Поканен бил да свири на някоя компания. Дадох му я и повече не я видях. Когато го потърсих някъде из „Акарджа“ и си я поисках, той ми завъртя една плесница и прекъсна музикалното ми образование. Оплаках се и на полицията, но нищо не помогна. Разочарован от обществения строй, в който пред очите на властта се крадат мандолини и се удрят плесници, аз станах социалист, като хабер си нямах, че били два вида — тесни и широки. С двама по-възрастни другари от Павел баня от задния двор през един прозорец влизахме нелегално в клуба на широките, който беше малко по̀ на изток от сегашната сграда на БНБ. Още от първите посещения главите ни се замаяха от ораторското изкуство на адвоката Цоньо Бръшлянов — висок, красив човек, с рошава коса, с брада и максимгоркиевска риза, препасана през кръста с шнур.

Освен с красноречие той в съботните вечеринки ни очароваше с чудни руски романси и стари наши песни. Една вечер пък излязох на концертно рисуване в другия им клуб, който беше близо до църквата „Свети Никола“.

Голямо разочарование преживях обаче, когато след няколко години научих, че нашият кумир Цоньо Бръшлянов зарязал социализма и станал окръжен управител в Плевен. Почнах да не вярвам пак ни на дълги коси, ни на бради, ни на ризи а ла Максим Горки.

Все от същото време датират и първите ми сърдечни вълнения. Между гимназията и гостилницата на моя настойник Иван Шопа живееше едно приказно създание. Два пъти на ден минавах край прозореца, усмихвах се, тя ми се усмихваше и… толкоз. Така се усмихвахме цяла година, без да се запознаем и без дума да си речем. Веднъж само я сварих в книжарницата на Мильо Касабов — бащата на Гео — и тъй си замръзнах до вратата. Тя се изчерви до ушите, наведе глава и изхвръкна веднага навън. Стар приятел ми каза, че още била жива, но не смея да я срещна, да не би да се уплашим един от друг.

В горните класове на гимназията се открояваше разкрачената фигура на Стоян Омарчевски, който през земеделския режим стана министър на просветата, куцият „поет“ Христо Доброволски, който си беше измислил космическия псевдоним Сумрак Надзвездин, писателят Георги Илиев, който още като гимназист издаде малка сбирка стихове, а една година след нас крачеше Иван Хаджихристов.

Освен учителя си по рисуване Маринов и по математика Ангелов спомням си много културния историк Лотев, Черноколев, химика Бурмев, на когото нарисувах за кабинета Фарадей и ми се наплати с тройката, и Фратьо Илиев, комуто дължа и до днес грешките по български.

Един ден дойде на ревизия в класа ни директорът Козарев — сух, очилат, с тясна брадичка. Стори ми се много интересен и дорде учителят предаваше новия урок, аз му направих скица. Другарят зад мене я видял, грабна я и тръгна тя от чин на чин. Забелязал това, директорът стана и я взе веднага. Погледна я, сложи я в джеба си и рече строго:

— Художникът, който я е нарисувал, да дойде през междучасието в дирекцията.

— Сега я оцапах — рекох си — ще бъде чудо, ако не ме изключи веднага.

Блед и разтреперан, явих се при него и го сварих как разглежда рисунката леко усмихнат.

— Добра е — казва, — прилича на мене, но я ми кажи какво запомни от преподадения урок. Нищо, нали? Даа — съвсем нищо.

След това ми прочете едно конско евангелие и този инак строг човек не ме наказа.

Така неусетно изтече годината 1906, свих си чергите на вързоп, заключих сандъчето с книгите и с малко знания, много двойки и с развалено поведение, но със самочувствието на бъдещ художник се качих на една сахранска каруца на път за село, където вярвам да се сещате какво ме очакваше.

Сламеникът, изтърбушен от скачане и падане по него, подарих на бай Петровото магаре, защото сламата му се беше превърнала на плява.

Край