Чудомир
Коледари

Мръкнало-немръкнало, вечерта срещу Коледа ние, малките коледарчета, хапнем надве-натри, пристегнем цървулките, метнем през рамо торбичките, грабнем сопите — и хайде на мегдана. Платнените кесийки, с връв навървени и закачени на шията, дремят празни по голо в пазвите. Писнат свирки, разлаят се кучета и оттук, оттам заприиждат другарчета. След няколко минути сме готови за път и малката дружина поема из дебелия сняг! Главите ни са завити с качулки или парчета от пояс, а големите ни сопи завършват на края с „джумаци“ като юмрук. Да му мислят кучетата из козарската махла!

Най-напред решаваме да идем у дома, защото знаем, че… кучето е вързано и че кравай и мръвка от свинята ще има, па и едно петаче. А може да е и десет пари — нищо се не знае. Пристигаме при пътната врата, мушкам сопата под нея, надигам и резето изчатква, отскача нагоре и тя се отваря. Аз, разбира се, зная много добре, че като дръпна връвчицата, що виси по средата на вратата, тя ще се отвори, но тъй е по-коледарски някак. Влизаме в двора, кучето скача като лудо до хамбара, но ние знаем, че е вързано, и храбро вървим напред. Изкачваме стълбата, заставаме пред вратата и почваме:

Тебе пеем, дядо Христо,

тебе пеем, бога славим…

Почваме изведнъж и без паузи, без дъх да поемем, изкарваме цялата песен наведнъж и млъкваме пак изведнъж.

— Мари, тези са нашите коледари — обажда се мама — по гласовете ги познах. Елате, елате, майка, елате вътре да се стоплите и да ни попеете още!

Влизаме. Около големия огън са се наредили тати, мама, сестрите и баба. Баща ми е в „къта“, облегнат на шарена възглавница. Една зелена паница вино му е до коляното. Сестрите са от лявата страна, а баба е до главните. Къщата сякаш не е нашата. Големият „бъдник“ лежи в огнището като искрящ змей и кара калайдисаните сахани на полицата да святкат. Голямата бъклица виси на водника и чака големите коледари, а кървавицата на огъня къкри ли, къкри.

— Ха, попейте и на какини си де! — подканя мама. — На баща си пяхте, попейте и на тях!

Само се споглеждаме и веднага като автомати почваме:

Израсла е ябълчица,

ябълчица ле, юбвачица,

на пътища, на друмища,

ябълчице ле, юбвачице…

— Тази е за едната сестра, а за другата няма ли да попеете?

Изпяваме и за нея една, от нас нека да замине! През това време мръвката е вече влязла в някоя торба, краваят е нанизан на пръта, а петачетата не са едно или две, а пет: на всекиго по едно.

След този неочакван успех, окуражени, ние изхвръкваме из къщи, и то не по същия път, а от другата страна — откъм реката, където е с плет заградено. Мятаме се урболишката през плета на качурки, та чак в реката. Изтръскаме се от снега, хванем здраво сопите и хайде у Ивана Станчов. Преди да влезем още, питаме се каква есен ще се пее и понеже у тях има ерген, а дворът им е малък, още от пътната врата почваме:

Снощи Рабрьо сърдит дойде

и конят му кален, мокър…

През това време големите коледари, разделени на два „кола“, в Долната махала до Савкови избират „кумове“, та се е дигнала такава гюрюлтия, че кучетата не знаят по нас ли да лаят, или по тях. Тук ни заключили вратата, та се промъкваме под портите като котки; там прескачаме зидове; някъде лоши кучета ни сприщили — въртим дряновиците като вретенарки циганки. На друго място ни дали влашко петаче, на трето сушени круши вместо кравай. Така обикаляме до късно след полунощ, докато прегракнем. И все бързаме, бързаме да не ни настигнат големите коледари, че минат ли те, стопаните си лягат колкото и да мякаме из дворищата, рядко вече ни отварят.

Като капнем от умора, разотиваме си, а получените подаръци складираме у „кума“. На другия ден отиваме у тях и делим полученото. Оттам на халваджийницата. И следобед, когато писнат гайдите и ситно заситни на Попчето „кеменчето“, та се люшне онова ми ти голямо коледно хоро, ние, обути с нови топли навуща и цървулки, с платнените кесийки, обвесени на шиите ни, в които се мъдрят пет-шест петачета, засмукали червените шекерени петлета, се топим в онова блаженство и чиста радост, които в такива дни само тази възраст може да изпитва.