Чудомир
Строителят на небостъргачи

Бях първа година студент в Париж, започна докторът. Седнал съм отвън пред Ротондата, пия си кафето и чета току-що получения български вестник.

— Ооо, земляк! Здрасти бе! Душицата ми е загоряла българин да видя бе. Здрасти, какво правиш?

Един добре облечен, енергичен човек с къси бакенбарди навря ръката си в моята, раздруса я здраво и седна на моята маса.

— По вестника те познах, че си земляк! Познах те и не можах да се стърпя дати се не обадя. От пуста работа не мога да отделя време да се срещна с нашенци. Преди пет месеца, ей тъй, както си вървях по булевард „Севастопол“, чух двама души, като си приказваха по български, и ги прегърнах на улицата. Питах ги, разпитвах ги, че като ги заведох в едно кабаре, цяла нощ гуляхме на моя сметка! Умирам българин да срещна! Тук, в Париж, съм от година и половина, и все с чужденци. Аман от чужденци! Какво ще вземеш, а? Гарсон, гарсон! Една бутилка бордо, силвупле! От девет години съм напуснал България и ми е душа и свят да я видя, ама пусти предприятия не ми дават да мръдна! Особено този сезон.

— Какво работите, ако смея да попитам?

— Тя моята е дълга. Бях в Америка. Допреди 18 месеца там работих. От нищо почнах и с труд, с честност достигнах до предприемач-строител на здания. Сдружих се с един поляк и четири години работихме заедно. Много работа падна из Щатите. Градихме и един небостъргач в Ню Йорк и пари печелихме, но на края полякът ме изигра. Изигра ме здравата мошеникът и едва можах да си запазя три-четири хиляди долара, метнах се на парахода и дойдох тук. Дорде се ориентирам, първите месеци не хванах нищо, но от година вече работя с един французин предприемач. Внесохме по равен капитал и работим добре. И той е доволен, и аз. Аз съм специалист по зидарията, а него по железобетона го бива, та върви ни и много постройки имаме. Ще карам тъй още малко и ще почна сам. Сръбни си де! Хай наздраве! Сам ще почна. Ортаци вече не ща. Имам и поръчки вече.

Дълго ми разправя съотечественикът, черпи вино, кани ме с цигари, вади златния си часовник и три пъти настоятелно ме кани да му ходя на гости. Често да му ходя, понеже той нямал време.

Неусетно се мръкна. Плати той, остави три франка за прислугата и станахме да си ходим. Аз живеех към Порт Орлеан и той тръгна с мене да ме изпрати надолу по „Данфер Рошеро“.

Като завихме по една странична улица близо до Сена, той се спря на ъгъла пред едно четириетажно здание, гледа го, гледа, па извади из вътрешния си джоб на палтото една малка металическа ролетка и почна да мери. Измери дължината на фасадата, премери входната врата, един прозорец на сутерена и почна да записва нещо в тефтерчето си.

Заинтригува ме много, но рекох да сдържа ориенталското си любопитство и да не го питам, като се надявах, че сам ще ми каже. А той, синковецът, мълчи си и сякаш нищо не било. Тръгнахме пак. Не можах да се стърпя и го запитах защо му са тия мерки.

— Дреболия, кай, пазарихме да построим на това, здание още три етажа, та рекох да си направя проверка в изчисленията. Но то не е важно. Важното е, че се спазарихме да ми дадат и един апартамент от третия етаж. Другарят ми, французинът, си има две къщи в Париж и не иска, а аз тук си нямам дом, та искам да ти кажа, че след три месеца ей там ще ме дириш, на третия етаж, вдясно. Четири стаи и кухня ще имам там. Много са за бекярин човек като мене, ама, думам си, ще прибирам закъсалите българи да живеят при мене. Хем да си имам нашенци за другари, хем и добро да направя. Ако искаш, и ти можеш да дойдеш. Много ще ми е приятно…

По едно време, както си вървяхме полека и си приказвахме унесени, той в своите строежи, а аз с вероятността да живея безплатно в апартамента му, той се сепна, спря ме и ме попита:

— А бе днес нали беше събота?

— Събота е.

— Ама я наредих и аз, аа!…

След това извади портмонето си и почна нещо да брои, и се тюхка:

— Ама я нагласих, аа!… Улисах се, знаеш! Не бях виждал толкова време българи, увлякох се и… Пропуснах!… Тюуу!…

— Какво пропусна? — питам го.

— А бе имах да изплащам на работници, знаеш. Нали всяка събота им плащаме, та бях тръгнал към банката да тегля пари, видях те, разприказвахме се и сега вече навред е затворено. В себе си имам само 2000 франка, а ми трябват още поне хиляда. Тюуу!… — И като ме загледа, рече: — Слушай, земляк, извинявай, ама направи ми тая услуга. Дай ми хиляда франка да им раздам, колкото да ги залъжа до понеделник. Ей тук ще влезем в едно бистро, аз ще ти подпиша един чек и в понеделник още сутринта ще си го осребриш.

— Съжалявам, но нямам толкова — му казах аз.

— Колко имаш?

— Всичко шестстотин само.

— А бе шестстотин, шестстотин — все ще свършат работа. Ето, аз ще напиша чека. Да влезем в бистрото. В понеделник рано-рано ще идеш в банка „Сосиете Женерал“. Тя има много клонове. Тук най-близко е на „Данфер“, насреща през булеварда. Ще минеш оттам и ще си земеш парите. На, аз ще напиша 650 франка вместо 600 за услугата.

— Мерси, нямаше нужда.

— А, нищо, нищо! Ний пак ще се срещнем в сряда, в Ротондата. На същото място, нали? Аз тогава ще ти се отплатя за услугата по-добре. Ще те заведа на едно място, дето не си го сънувал.

Дадох му парите, взех чека, сбогувахме се братски и той се метна на едно такси и хукна обратно назад да плаща на работниците…

Ти, вярвам, се сещаш как се развиха работите след това, нали, рече докторът, завършвайки. Сещаш се и се подсмихваш. И аз се сетих, но чак в понеделник, когато отидох в банката и се уверих, че това име им е непознато й никакви суми вложени няма за негова сметка там.