Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Както казва стародревният поет от Видин Георги Т. Пешаков в знаменитата си ода до Венелина:

Угнетен от всяка страна

под едно владичество

с беди, уви различни

в голямо количество…

Страдах, пъшках, мръщих се, сърдих се и както се допълва великият автор на „Вятър ечи, балкан стене“ христолюбивият, родолюбивият и валчест сливненец бачо Добри Чинтулов, една утрина ранна взех, че:

излязох аз из одаята

душевно много наскърбен…

Измъкнах се, значи, из зимната си бърлога и подмамен от пролетта, се отправих вън от града на близката висота, наплискана със слънчеви лъчи и набучена отгоре, като тепсия с варено жито на свети Андрей, с желти минзухари вместо свещи. Изправих се на най-високото място, откъдето се вижда нашир и надлъж пробуждащата се от зимния сън прекрасна долина на розите, лицезрях дълго красотите на мирозданието, слушах благословената песен на вечния живот и като направих по системата на мъдрите йоги няколко дълбоки дишания, възкликнах с думите на първата ни поетеса Елена Мутева:

О, боже, боже!

Великий боже!

Кой тебе може

да те постиже!

Възкликнах, значи, стихотворно и… спрях… Не можах да си спомня по-натътък как беше песента, засякох и рискувах да се изложа пред богатата си аудитория, състояща се от седемнадесет врабчета, накацали по съседната къпина, три кози, които пасяха вързани в храсталаците, неизвестно количество жаби и жабоци, заемащи партера в дола отляво, и два влюбени гълъба, кацнали на срещното дърво. И понеже вследствие индийското ми дълбоко дишане в гърдите ми бе нахлуло доволно количество пролетно опиянение и възторг безмерен, забравило „бедите различни в голямо количество“, бедното ми сърце се разтупка, почна да пулсира бързо и ритмично и богохулната ми дотогава уста зананизва знаменитите пролетни славословия на любвеобилния дядо Петко Славейков:

Пролет вече дише,

цъфти и мирише.

Всяка трава, цвете,

дет’е и къдет’е…

Птичките запели

любов чуруликат,

мухи забрънчели

любовно си викат.

Котки и котаци

тичат по чардаци,

гледат се, лелечат,

милват се и мечат…

И пак спрях. Но този път умишлено, за да мога да хвърля поглед на почитаемите си слушатели и да се насладя от ефекта на стихотворението.

В миг врабците се заборичкаха, дигнаха врява, закатериха се един върху друг и перушина захвърча из трънаците. Козите одобрително заврякаха и се задърпаха с намерение да скъсат въжетата, които им пречеха да изразят по-пълно пролетния си възторг, жабите се разврякаха неистово, сякаш бяха получили изборни права, а двата гълъба продължаваха все така да се милват и целуват сладко на клона.

Любете се, два гълъба бели! Целувайте се, милвайте се! Не ви се сърдя, че не чухте моите пролетни възторзи. Влюбените не грешат: влюбените зло не мислят! На същото мнение по въпроса е и дядо Славейков, който на друго място казва вдъхновено:

Любовта примерна

била нам’ каква си,

беда е неверна…

Криви са доноси!

Тя не е изкуство,

но е силно чувство,

влечение сърдечно,

природно и вечно,

не салт у челяка,

но и в друга сяка

животна душица…

Дори и мушица,

бръмчи, врънчи, тича,

иска да обича.

И жабата кряка,

другаря си чака…

— Любете се, прочее, два гълъба бели! Целувайте се! — извиках пак отново, колкото си имам сила, и свърших. По челото ми бе изросила пот, а от главата ми излизаше фанара. Съблякох палтото си и се отправих за близката горичка. Когато минах под дървото с влюбените гълъби, те сякаш искаха да ме уверят, че любовта е сляпа, и пак не ме погледнаха. Не виждаха ни мене, ни цъфналите минзухари, ни слънцето, ни кипналите от влага ниви, ни птичките, ни разлистените храсти, ни земята, ни небето, а се целуваха, целуваха…

Извих за последен път ревнив поглед към влюбената двойка, откъртих една дълбока въздишка от дълбочините на душата си, наложих шапка и поех обратно за града, мълвейки тихо жалостните слова на именития сърцевед и ревнител на нашата словесност Иванчо Богоров:

— Къде си ти, любов, защо ме ти остави?…

Край