Бети Гринберг
Пуританското наследство

Във всяка национална литература се срещат творби, които проникват до същността, до фундаментални истини за бита, обществения живот и идейно-културното развитие на даден народ. Обхващайки специфичния опит на една нация, те достигат универсална значимост. Именно такава творба е и „Алената буква“ на Натаниел Хоторн — виден представител на романтизма в американската литература.

Романът „Алената буква“ е публикуван през 1850 г. в един период от американското културно-историческо развитие, който се характеризира с културен разцвет и с появата и затвърждаването на онези черти, по-късно превърнали се в национални традиции в американската литература. Благоприятна почва за развитие на самобитна американска литература, която постепенно се отлъчва от европейското културно наследство, се създава след политическото и икономическо освобождение на американските колонии от английска власт и тяхното обособяване като отделна държава след Войната за независимост (1776–1783 г.). През следващите няколко десетилетия настъпва огромен подем в индустриалното развитие на страната, първоначалното население от европейски преселници се увеличава многократно с непрекъснат приток на имигранти и младата държава започва бурна териториална експанзия към Западните територии, достигнала своя връх след откриването на злато в Калифорния през 1849 г. През второто десетилетие на деветнадесети век се провъзгласява доктрината на Монро, която слага край на евентуалните опити на европейските сили да създадат нови колонии в северноамериканския континент и под девиза „Америка за американците“ правителството на САЩ започва да разширява, често чрез локални войни, границите на страната. Едновременно с това и Южните щати поемат своя специфичен път на икономическо и политическо развитие, което се крепи на робството и на феодално-аграрна социална система. През тези години се заражда и неразрешимият конфликт между „северния“ и „южния“ начин на живот, който ще доведе до Гражданската война (1861–1865 г.).

На фона на тези сложни социални и исторически явления се появяват и първите писатели романтици. Романтизмът като литературно направление пуска дълбоки корени в американската култура. Особеностите на епохата се отразяват и в литературното творчество: „покоряването“ на Запада и възможностите за развитие, които неизползуваните територии предлагат, пораждат оптимистичен дух и надежди за бъдещето на младата нация. Вярата в човека и в неговите безгранични способности, която изпълва творчеството на мислители и поети като Ралф Уолдо Емерсон, Уолт Уитман и Хенри Дейвид Торо, е в съзвучие с общото преклонение пред ролята на индивида в покоряването на новите земи и на индивидуализма като основен движещ фактор в икономическото развитие на страната. Но чрез романтизма намират своя израз и неудовлетвореността и протестът на будната културна интелигенция спрямо материалистичната ценностна система, която постепенно обхваща всички области на американския живот, и спрямо разрушителните сили, породени от необузданата индустриализация и териториална експанзия. Писателите романтици взимат дейно участие в политическите и социалните борби на своето време.

Първото поколение романтици твори в периода 1810–1835 г. и е все още тясно свързано с европейските литературни традиции. Истинският разцвет на самобитна национална американска литература настъпва едва към средата на деветнадесети век, по време на „златните години“ на американския романтизъм — 1850–1855 г. През този период Хърман Мелвил пише някои от основните си произведения: „Бялата куртка“ (1850), „Моби Дик“ (1851), „Пиер“ (1852) и „Израел Потър“ (1852); Емерсон публикува своите „Представители на човечеството“ през 1850 г., а в 1854 г. вижда бял свят „Уолдън“ — известната творба на неговия последовател Торо, в която авторът обобщава философските си възгледи за живота и за връзката между човека и природата. Първото издание на „Стръкчета трева“ на поета Уолт Уитман излиза една година по-късно. Но този период е най-тясно свързан с творчеството на Натаниел Хоторн и с появата на неговите три основни романа: „Алената буква“ (1850), „Къщата със седемте кули“ (1851) и „Романс в Блайтдейл“ (1852).

Културното средище на САЩ през тези години се намира в Нова Англия, географски район, който обхваща североизточната част на Атлантическото крайбрежие. Това е най-ранно заселената част на страната и с най-богато културно наследство през този етап на американското културно-историческо развитие. Тук се намира важният университетски и културен център Бостън, а на няколко километра от него е и малкото градче Конкорд, неразривно свързано с живота и творчеството на Емерсон, основоположника на трансценденталния идеализъм, и с групата интелектуалци, които се обединяват около неговия кръжок. С Конкорд и с историческото наследство на Нова Англия е свързан и самият Хоторн. Неговите прадеди са между първите преселници-протестанти в този район — първият Хоторн се присъединява към колонията Масачузетс бей през 1630 г. В семейните легенди се разказва, че Уилям Хоторн, суров и безкомпромисен пуритан, е станал причина за позорното изгонване от Салем на жена от квакерската секта, обвинена в ерес. Неговият син е спечелил още по-печална слава със своето участие на съдия в кървавия „лов на вещици“, който се развихря в Салем през 1692 г. Не е странно, че пуританското наследство в Нова Англия и неговите последици за развитието на американското общество, както и образът на пуританина като психологически тип, стоят в центъра на творчеството на Натаниел Хоторн.

Писателят е роден в малкото градче Салем в щата Масачузетс през 1804 г. Поради ранната смърт на бащата семейството било в затруднено финансово положение. След самотно и вглъбено детство, прекарано по къщите на роднини, Хоторн постъпва в Боудън Коледж, където се сприятелява с американския поет Хенри Лонгфелоу и с бъдещия президент на САЩ Франклин Пиърс. След завръщане от колежа той се оттегля в бащиния си дом, където прекарва почти дванадесет години отшелнически живот. Това е неговият период на чиракуване като писател, на първите му литературни опити като несполучливия роман „Феншо“ и някои от произведенията, които по-късно ще бъдат включени в първия сборник с разкази „Повторно разказани приказки“ (1837). През 1840 г. Хоторн се присъединява към колонията Брук Фарм, един от многото социалио-утопически експерименти, проведени през тези години. Шестмесечният опит, събран в тази колония, организирана от Джордж Рипли, последовател на учението на Фурие и Робърт Оуен, ще послужи за тематика на третия роман на Хоторн — „Романс в Блайтдейл“. След женитбата си за София Пибоди през 1842 г. писателят се мести в Конкорд и през следващите четири години публикува нов сборник с разкази — „Сенки от стария пасторски дом“ (1846), втората част на „Повторно разказани приказки“ и няколко детски произведения, които му спечелват широка популярност. Този успех е придружел с непрекъснати финансови затруднения и писателят приема чиновническа служба в митницата в родния си град Салем. Поради политически машинации той губи своя пост и решава да се отдаде изцяло на своето призвание. Следват години на зряло творческо майсторство: за кратък срок са написани споменатите три романа, сборникът с разкази „Снежният образ и други повторно разказани приказки“ и детските произведения „Книга на чудесата за момичета и момчета“ и „Приказки от Тангълуд“. През 1852 г. Хоторн подготвя биографията на своя приятел Пиърс за предизборната му кампания. След избирането на Пиърс за президент писателят бива изпратен на дипломатическа служба в Европа, където прекарва седем години, предимно в Англия и Италия. Основното му произведение от този период е романът „Мраморният фавн“ (1860). Когато Хоторн се завръща в своята родина, страната се намира в навечерието на Гражданската война. Четири години по-късно Натаниел Хоторн умира по време на една обиколка из страната, която предприема заедно с Пиърс. След смъртта на Хоторн значението на Нова Англия като водещ културен център постепенно запада. Литературните интереси се изместват на запад и вследствие на сложната социална и историческа обстановка около Гражданската война романтизмът се заменя с реалистичното направление в американската литература. Някои от романтиците като Мелвил продължават да творят, напълно забравени от своите съвременници, за да бъдат преоткрити едва през нашия век.

Хоторн започва работа по „Алената буква“ през 1849 г. Дългото есе-въведение към романа има автобиографичен характер и се отнася до неудачната година, прекарана на чиновнически пост в салемската митница. Според някои критици това въведение, написано в хумористично-ироничен тон и отнасящо се до личности, събития и време, които са твърде отдалечени от съдържанието на „Алената буква“, не представлява подходящо начало към главното повествование. Но като съпоставя „Митницата“ и „Алената буква“, авторът постига интересен контраст на няколко нива. Той сравнява две исторически епохи. Това, което Салем представлява по времето на Хоторн — запустяло обедняло градче, чиито жители се занимават предимно с търговия, — едва напомня за значението на първите селища-колонии, предвестници на една нова цивилизация. Гротесковите образи на чиновниците от митницата ни запознават с потомците на гордите пуритани, които напускат своята родина, за да създадат нов тип общество в северноамериканския континент. Контрастът между въведението и „Алената буква“ внася също така един необходим баланс между комичното и трагичното начало в романа и авторът сам отбелязва, че се надява хуморът в „Митницата“ да омекоти мрачните тонове на главното повествование. Но съпоставката представлява интерес и от гледна точка на литературните виждания на Хоторн, който прави разграничение между романа като жанр и романтичната творба, наречена от него „романс“. Ако романът, както отбелязва авторът в своя предговор към „Къщата със седемте кули“, има за цел „да се придържа най-строго към точността на човешкия опит, и то не само във възможните, но и в правдоподобните му и обикновени граници“, то романтичното произведение ни въвежда в свят, в който „действителното и въображаемото се срещат и… сливат в едно“. Романтикът вижда действителността в смекчената светлина на лунните лъчи, когато „ежедневните детайли, отчетливо очертани и одухотворени от необикновеното осветление, сякаш губят материалната си същност и се превръщат в безплътни рожби на фантазията“. Горното определение, илюстрирано чрез специфичната форма и съдържание на „Митницата“, представляваща начало на роман, и главното повествование, което е завършен „романс“, съдържа и предупреждение към читателя как трябва да се „чете“ „Алената буква“. В това произведение конкретният човешки опит е предаден завоалирано, чрез алегорията и символа. Приказно-легендарните, фантастични и дори свръхестествени елементи преобладават над непосредствените описания на действителни или правдоподобни събития. Но тук става дума само за художествения метод на Натаниел Хоторн. Всъщност характерна черта на цялото му творчество е, че е винаги насочено към анализа на една конкретна историческа действителност. Употребата на алегоричното и фантастичното не целѝ бягство от действителността, а поставянето на общочовешки проблеми от социален и морално-етичен характер. „Алената буква“ тази странна история за „греховна любов“, за изкупление и наказание, която се развива в една отминала епоха, представлява обобщение на философските, социалните и морално-етическите възгледи на Хоторн.

Действието се развива в Бостън към средата на седемнадесети век. Авторът обаче не се връща към миналото с носталгия или с типичната романтична мечта да намери убежище от съществуващата действителност. От една страна, това критично изследване на пуританското историческо и религиозно-философско наследство представлява необходима крачка в създаването на специфично американска национална литература. От друга — Хоторн се връща към момента на „раждането“ на Новия свят, за да обясни някои особености и противоречия на своя век.

Могат да бъдат определени и точните години, през които се развиват описаните събития, тъй като Хоторн борави с „галерия“ от образи, включващи и личности, известни от историята. Смъртта на губернатора Джон Уинтроп, описана в глава XII, ни насочва към годината 1649. Това е двадесет години след като група английски пуритани, подложени на религиозни гонения в родината си, създават колонията Масачузетс бей. Въоръжени с доктрините на Калвин и преди всичко с идеите за „абсолютното предопределение“ — разделението на човечеството на „богоизбрани“ или „светци“ и „прокълнати“ по рождение — и за вродената порочност на човека, вследствие на първородния грях на Адам и Ева, пуританите мечтаят да създадат нов тип утопично-религиозно общество, което да е под политическото господство на духовенството. В творчеството на Хоторн пуританинът е многократно символично изобразен с Библия в едната ръка и с меч в другата. Авторът подчертава значението на тези два предмета — на религиозно-философското наследство, което става неделима част от американската култура, и на агресивно войнствения дух на пуританите, които постепенно поглъщат част от колониите в Нова Англия и оставят трайни следи в развитието на младата държава. „Алената буква“ предлага своеобразен анализ на същността на пуританското общество и на историческите последствия от него: „микроцивилизацията“, започнала като експеримент за създаването на едно по-демократично общество, ще повтори всички грешки на европейските държави. В новия обществен строй ще бъдат пренесени класовите разслоения, гоненията на идеологическа, религиозна и расова основа и институциите на стария свят. Още на първа страница на романа се въвеждат символичните образи на розовия храст, поникнал по стъпките на Ан Хъчинсън, една от първите жертви на пуританската нетърпимост към други секти и религии, и на стария дървен затвор, предназначен за „преселници“ като Хестър, която е нарушила суровите морални норми на това общество.

„Алената буква“ е един от първите образци на психологическия роман в американската литература. Всъщност истински обект на авторовото внимание са психологическите драми, изживени от всеки от тримата главни герои. В процеса на изследване на техния вътрешен мир Хоторн въвежда основни проблеми от морално-етичен характер, залегнали в цялото му творчество.

„Демонизиращото въздействие на отмъщението върху този, който се отдава на отмъщаване…“ — тази тема на разказ, включена в дневника на Хоторн, определя мотивировката и развитието на Чилингуърт, възрастния съпруг на Хестър. Този герой подчинява целия си живот на мечтата за отмъщение и способите, които използува, за да постигне тази цел, го обричат на психическа разруха. Като проследява борбата между Чилингуърт и неговата жертва, Хоторн въвежда характерната за цялото му творчество тема за светостта и неприкосновеността на човешката душа. Принуждавайки Димсдейл да разкрие най-съкровените си чувства и тайни, Чилингуърт извършва непростимо морално престъпление. Тази тема се проследява и в по-общ философски план. Чилингуърт е често срещан образ в творчеството на Хоторн. Това е фаустовският герой, ученият, който се стреми да узнае тайните на битието и природата, но използува своя талант и способности за антихуманни цели. Тази идея е подсказана и от символичното звучене на неговото име. Двете съставки „chiiling“^[1] и „worth“^[2], разкриват противоречивата същност на неговия характер: той е ерудиран учен, но знанията му водят до зловещи последици.

Героите на Хоторн никога не са еднопосочни въплъщения на определена теза или идея. С умението си да им предаде дълбочина и конкретно звучене авторът изгражда сложни, динамични и противоречиви образи. Чрез Димсдейл авторът ни запознава със светоусещането на пуританина — младият пастор е едновременно и фанатичен проповедник на пуританизма, и негова жертва. В основата на този образ е залегнала идеята за скритото престъпление и неговите поражения върху човешката психика. Символичното значение на името му — „dim…“^[3] — подсказва и развитието на характера: Димсдейл постепенно избледнява и изчезва, безпомощен пред страшното чувство за вина, която не може да бъде публично изповядана. Чрез своя герой авторът поставя и някои проблеми, свързани с пуританизма и неговото отражение върху американското общество. Несъответствието между илюзорното и реалното, между външната „фасада“ и конкретната действителност, криеща се зад нея, се отнася не само до образа на Димсдейл, чиято привидна душевна чистота се противопоставя на неговата слабохарактерност, но обхваща и цялото пуританско общество: истинска пропаст съществува между политическата и икономическата му същност и така фанатично проповядваните философски идеи и морално-етични норми. Или както иронично отбелязва самият Хоторн, много от съгражданите на Хестър, праведни пуритани през деня, правят посещения при „дявола“ в гората нощем. Тук трябва да се отбележи, че илюзията за безграничните възможности на американското общество и за неговата демократична същност, така наречената „американска мечта“, произлиза от пуританското идейно наследство в американската култура. Именно пасторът Димсдейл, в своята тържествена проповед по случай ежегодните съдийски избори, предсказва „изграждането сред пустошта на възвишено и славно бъдеще за новообразувания народ божи“. Предупреждението на Хоторн за несъответствието между мечтата и конкретната действителност през този ранен етап на американската история крие дълбок смисъл и за по-нататъшното развитие на американското общество.

Ако Димсдейл е представител на пуританизма, то Хестър Прин е неговата противоположност. В изграждането на този образ най-ясно проличава кредото на твореца романтик: на консервативните пуритански догми авторът противопоставя най-светлите и напредничави възгледи на своето време. Хестър (името й напомня за библейската царица Естир, която спасява своя народ) действително изкупва вината си в очите на пуританската общественост. Но в своето страдание и уединение тя минава по пътища, по-различни от тези, начертани от нейните инквизитори, и те я довеждат до социални и морални проникновения — „като начало ще трябва да се ликвидира старата обществена система и да се изгради на нейно място нова“.

Хоторн определя един възможен път на развитие за героинята си, която вече не принадлежи към своето време и общество: тя може да тръгне по борческия път, начертан от Ан Хъчинсън. Би било уместно да се постави въпросът защо Хоторн не избира подобно разрешение и съответен по-оптимистичен край, а връща Хестър обратно в Бостън. Това може да се обясни донякъде с логиката на психологическото изграждане на Хестър, която ще остане там, където се е развила централната драма на нейния живот и където умира нейният любим. Но такова разрешение се налага и от литературна гледна точка: в структурно-композиционно отношение „Алената буква“ се отличава със стройна и симетрична постройка. Именно логиката на тази постройка налага такъв завършек: романът да приключи там, където е и неговото начало.

В заключение бих искала да спомена една мисъл на известния историк и литературовед Пери Милър, според който „… ако поне донякъде не разберем пуританизма, не бихме могли да разберем Америка“. Тази историческа истина има дълбок смисъл и от гледна точка на литературното развитие на САЩ. Творбата на Хоторн спада към традицията на „регионалната литература“ в американската култура. Като съсредоточава своето внимание върху един отделен аспект на американското социално и културно-историческо развитие, свързан с определен географски район в САЩ, Хоторн извлича общовалидни истини за цялостното развитие на страната. Този подход ще бъде по-късно приложен от Марк Твен, Фокнър, Стайнбек и всички останали последователи на традициите, положени от Натаниел Хоторн и неговите съвременници.