Робърт Хауърд
Хиборейската епоха

Петстотин години по-късно (тоест, след управлението на Конан Велики — Кимериецът) Хиборейската цивилизация била пометена. Падането й било уникално с това, че то не настъпило от вътрешно загниване, а от нарасналата мощ на варварската нация и на хирканците. Хиборейските народи били победени точно когато силната им култура била в разцвета си.

Но алчността на Аквилония довела до това поражение, макар и индиректно. Желаейки да разширят империята си, нейните крале воювали със съседите си. Зингара, Аргос и Офир били анексирани изцяло заедно със западните градове на Шем, които, заедно с подобните им на изток, наскоро отхвърлили котското иго. Самият Кот, Коринтия и източните шемитски племена били принудени да плащат данък на Аквилония и да й оказват помощ по време на война. Между Аквилония и Хиперборея съществувала древна вражда и последната тръгнала в поход да посрещне войските на западния си съперник. Полята на Граничното кралство станали сцена на голяма и дива битка, в която северните войски били напълно победени и отстъпили в снежните си твърдини, където победилите аквилонци не ги преследвали. Немедия, която се съпротивлявала успешно на западното кралство в продължение на векове, сега привлякла Бритуния и Замора, и тайно, Кот, в съюз, който чакал благоприятен момент да съкруши издигналата се империя. Но преди армиите им да успеят да се обединят в битка, на изток се появил нов враг, тъй като хирканците направили първия си истински пробив в западния свят. Подсилени от успехите на изток от Вилайет, туранските ездачи помитат Замора, опустошават източна Коринтия и на полетата на Бритуния се срещат с аквилонците, които ги побеждават и ги обръщат в панически бяг на изток. Но гръбнакът на съюза е пречупен и Немедия подема дефанзивна тактика в следващите войни, понякога подкрепяна от Бритуния и Хиперборея и, както обикновено, тайно от Кот. Това поражение на хирканците показва на нациите истинската мощ на западното кралство, чиито блестящи армии са увеличени с наемници, много от тях набрани сред съюзните зингарийци, варварските пикти и шемитите. Замора отново е завоювана от хирканците, но хората откриват, че просто са сменили един източен господар за западен. Там са разквартирувани аквилонски войници, не само за да защитават ограбената страна, но и да държат хората в подчинение. Хирканците не били убедени; още три инвазии избухнали по заморийските граници и земите на Шем и били отблъснати от аквилонците, макар че туранските армии нараствали, тъй като орди от облечени в стомана ездачи прииждали от изток, заобикаляйки южните краища на вътрешното море.

Но голямата сила, която щяла да свали аквилонските крале от високите им тронове, растяла на Запад. На север имало непрестанни войни по кимерийските граници между чернокосите воини и нордемирите; а есирите, между войните с ванирите, нападали Хиперборея и премествали границата назад, унищожавайки град след град. Кимерийците също се биели с пиктите и босонийците; те самите на няколко пъти правили набези в Аквилония, но техните войни били по-малко завоевателни — те били просто набези за плячкосване.

Но пиктите нараснали изумително по население и сила. По странна ирония на съдбата, това се дължало най-вече на усилията на един мъж, и то чужденец, те стъпили на пътищата, водещи към възможно образуване на империя. Този мъж бил Арус, немедийски жрец и роден реформатор. Не е сигурно какво го е накарало да насочи вниманието си към пиктите, но такава е историята — той решил да отиде в западната пустош и да промени грубия начин на живот на езичниците чрез въвеждане на благородния култ към Митра. Не се уплашил от страховитите легенди за онова, което се е случило с търговците и изследователите преди него и по някакъв каприз на съдбата той пристигнал сред хората, които търсел, сам и невъоръжен, и не бил погубен незабавно.

Пиктите спечелили от контакта с хиборейската цивилизация, но те винаги жестоко се съпротивлявали на този контакт. Тоест те се научили да обработват грубо медта и калая, които били оскъдни в тяхната страна; поради това те нападали зингарийските планини или продавали кожи, китови зъби, бивници от моржове и други такива неща, каквито диваците имат като разменна монета. Те вече не живеели в пещери и дървени заслони, а си строяли палатки от кожи и груби колиби, като копирали тези на босонийците. Те все още живеели главно от лов, тъй като тяхната пустош гъмжала от всякакъв дивеч, а реките и морето от риба, но се научили как да сеят зърнени храни, което правели рядко, предпочитайки да ги крадат от съседните см босонийци и зингарийци. Живеели на кланове, които постоянно враждували помежду си и простите им обичаи били кръвожадни и абсолютно необясними за цивилизован човек, какъвто бил Арус от Немедия. Те нямали директен контакт с хиборейците, тъй като босонийците служели като буфер между тях. Но Арус твърдял, че те са способни на прогрес и събитията доказали истинността на твърдението му — макар че едва ли по начина, който той имал предвид.

Арус имал късмет, че попаднал при вожд с по-голяма от обичайната интелигентност — той се казвал Горм. Горм не може да бъде разбран повече от Чингиз хан, Отман, Атила или който и да е тези индивиди, които, родени в голите земи сред необразовани варвари, все пак притежавали инстинкта за завоевания и изграждане на империи. На някакъв развален босонийски жрецът накарат вожда да разбере целта му и макар и изключително озадачен, Горм му дал разрешение да остане сред племето му невредим — уникален случай в историята на тази раса. Арус се захванат да елиминира най-неприятните аспекти от пиктийския живот — такива като човешките жертвоприношения, кървавите вражди и изгарянето на живи пленници. Подробно разговарял с Горм, когото намерил за заинтересован отзивчив слушател. Въображението възстановява сцената — чернокосият вожд, в тигровите си кожи и огърлица от човешки зъби, клечи на мръсния под на плетената колиба, слушайки напрегнато красноречието на жреца, който вероятно седи на резбован, покрит с кожи махагонов стол, специално доставен в негова чест — облечен в копринения халат на немедийските жреци, той жестикулира със слабите си бели ръце, докато обяснява вечните права̀ и правосъдието, които били истините на Митра. Несъмнено е сочил с отвращение към редиците черепи, които украсявали стените на колибата и е увещавал Горм да прости на враговете си, вместо да използва останките им по този начин. Арус бил най-висшият продукт на една раса с вродена артистичност, усъвършенствана от столетия цивилизация; Горм имал зад себе си наследство от стотици хиляди години крещящо дивачество — стъпката му била стъпката на дебнещия тигър, хватката на голите му ръце приличала на хватката на горила, огънят, който горял в очите на леопарда, горял и в неговите.

Арус бил практичен човек. Той се обърнал към дивашкото чувство за материални придобивки; посочил силата и великолепието на хиборейските кралства като пример за силата на Митра, чиито учения и труд ги издигнали до високото им положение. Той говорел за градовете и плодородните поля, за мраморните стени и железните колесници, за кулите, обсипани със скъпоценни камъни и за ездачите, препуснали в битка с лъскавите си брони. И Горм, с нерелигиозния си инстинкт на варварин, пропуснал думите му, които се отнасяли до боговете и техните учения и се съсредоточил върху материалните сили, описани толкова живо. Там, върху калния под на онази плетена колиба, с жреца, облечен в коприна и седнал върху махагонов стол и тъмнокожият вожд, свит в тигровите си кожи, били положени основите на една империя.

Както казах, Арус бил практичен мъж. Той живял сред пиктите и открил колко много може да помогне на хуманността един интелигентен човек, даже когато тази хуманност е увита в тигрови кожи и носи огърлици от човешки зъби. Като всички жреци на Митра, и той знаел много неща. Открил, че в пиктийските планини има големи залежи на желязна руда и научил туземците как да я копаят, топят и обработват в сечива — селскостопански сечива, както той смятал. Въвел и други реформи, но ето кои били най-важните от тях: посял у Горм желанието да види цивилизованите земи по света; научил пиктите как да обработват желязото; установил контакти между тях и цивилизования свят. По молба на вожда той превел него и няколко от воините му през Босонийските блата, където диваците гледали с удивление бляскавия външен свят.

Арус несъмнено правел компромиси, защото пиктите го слушали и се въздържали да го насекат с медните си брадви. Но пиктите не приемали сериозно ученията, които ги карали да прощават на враговете си и да избягват пътеката на войната, замествайки я с тежкия и неприятен труд. Говори се, че на тях им липсвало артистично чувство; цялата им природа водела към война и убийства. Когато жрецът им говорел за славата на цивилизованите нации, неговите тъмнокожи слушатели го слушали напрегнато, не заради идеалите на неговата религия, а заради плячката, която той несъзнателно описвал в разказите си за богати градове и блестящи страни. Когато разказвал как Митра помага на определени крале да победят враговете си, те обръщали твърде много внимание на бойните редици, конните рицари и маневрите на стрелци и копиеносци. Те слушали с жадни черни очи и неразгадаеми лица, вървели по пътя си без коментар, слушали внимателно инструкциите му за това как да обработват желязото и за сродните занаяти.

Преди идването му те крадели стоманени оръжия и брони от босонийците и зингарийците или изковавали свои груби оръжия от мед и бронз. Сега пред тях се открил нов свят и звънът на чуковете отекнал из цялата им земя. А Горм, със силата на този нов занаят, започнал да налага влиянието си върху други кланове, отчасти по военен път, отчасти чрез изкуството на дипломацията, в което той превъзхождал всички варвари.

Пиктите вече идвали и си отивали свободно от Аквнлония, снабдени с пропуски. Връщали се с повече информация за изковаването на брони и производството на мечове. Нещо повече, те влизали в наемническите армии на Аквилония, което предизвиквало неизразимото отвращение на яките босонийци.

Аквилонските крале си играели с идеята да противопоставят пиктите на кимерийците и по този начин да унищожат и двете злини, но били твърде заети с политиката си на агресия на юг и изток, за да обръщат голямо внимание на смътно познатите земи на Запад, в които се тълпели все повече и повече яки воини и идвали да служат като наемници.

Тези воини, след като завършела службата им, се връщали в своята пустош с добра представа за цивилизованото военно изкуство и презрение към цивилизацията, което идвало от запознаването им с нея. По планините започнали да бият тъпани, по висините пламнали сборни огньове и дивашките ковачи на мечове изковавали оръжията си на хиляди наковални. Чрез многобройни интриги и нападения Горм станал вожд на вождовете и това било най-близката титла до крал на пиктите, какъвто те нямали от хиляди години. Той чакал дълго; преминал средната възраст. Но този път се придвижил към границите не за търговия, а за война.

Арус видял грешката си твърде късно; той не бил докоснал душата на езичника, в което се спотайвала упоритата жестокост на дълги векове. Убедителното му красноречие не развълнувало пиктийското съзнание. Сега Горм носел плетена сребърна броня вместо тигрови кожи, но под нея си останал непроменен — вечният варварин, неразчувстван от теологията или философията. Инстинктите му били насочени неотменно към грабеж и плячкосване. Пиктите преминали босонийските граници с огън и меч, не облечени в тигрови кожи и размахали медни брадви както в миналото, а с ризници и оръжия от остра стомана. Колкото до Арус, черепът му бил разбит от пиян пикт, докато той правел последни усилия да поправи работата, която свършил толкова неразумно. Горм не бил неблагодарен; наредил черепът на убиеца да бъде поставен върху пирамидата на жреца. И това е най-мрачната ирония на вселената — камъните, които покривали тялото на Арус, били положени като знак на варварството — над тялото на човека, който се отвращавал от жестокостта и кървавата мъст.

Но по-новите оръжия и ризниците не били достатъчни, за да разбият отбранителните линии. От години по-доброто въоръжение, силата и смелостта на босонийците държали нашествениците назад, подпомогнати, когато е необходимо, от имперските аквилонски войски. По това време хирканците дошли и избягали, а Замора била прибавена към империята.

Предателство от неочаквано място разкъсало босонийските защитни линии. Преди да разкажем за това предателство, може би ще е по-добре да хвърлим един кратък поглед към Аквилонската империя. Тя винаги е силно кралство, но от завоеванията се влели неописуеми богатства и разкошното великолепие заместило простия, труден живот. Но упадъкът все още не бил подкопал кралете и народа; макар и облечени в коприна и сърма, те все още били жизнена, мъжествена раса. Високомерието обаче заместило предишната им простота. Те се отнасяли към по-слабите с все по-голямо презрение, налагайки все повече и повече данъци на завоюваните народи. Аргос, Зингара, Офир, Замора и шемитските страни били третирани като подчинени провинции, което било особено унизително за гордите зингарийци, които често въставали въпреки ужасното възмездие, което се изсипвало върху тях.

Кот практически бил васален, бидейки под аквилонска „протекция“ срещу хирканците. Но западната империя никога не успяла да подчини Немедия, макар че триумфите на немедийците били по-скоро при защита и почти винаги били постигани с помощта на хиперборейските армии. По време на този период единствените поражения на Аквилония били: неуспехът й да анексира Немедия; разгромяваното на армията от Езир. Точно както хирканците не можели да устоят на атаките на тежката аквилонска кавалерия, така и аквилонците, завладявайки снежните страни, били победени в жестоките ръкопашни схватки на нордите. Но аквилонските завоевания стигнали чак до Стикс или Нилус, където стигийската армия била победена със страхотно клане, а кралят на Стигия плащал дан — поне веднъж — за да избегне инвазията в кралството си. Бритуния била смалена в серия вихрени войни, започнали приготовления най-накрая да се подчини и старият съперник — Немедия.

С бляскавите си войски, многократно нараснали, попълнени с наемници, аквилонците тръгнали срещу стария си враг и изглеждало, че ударът ще съкруши и последната сянка от немедийската независимост. Но между аквилонците и босонийските им помощници избухнали спорове.

Като неизбежен резултат от имперската експанзия, аквилонците станали надменни и нетолерантни. Те осмивали грубо простоватите босонийци и между тях се създали трудни взаимоотношения — аквилонците презирали босонийците, а босонийците се обиждали от отношението на господарите си — както те сега гордо се наричали и третирали босонийците като победени поданици, налагайки им огромни данъци. Вземали ги като новобранци в армията за завоевателните войни, които водели — войни, от които босонийците не получавали почти нищо. Рядко били оставяни мъже в блатата, които да пазят границата, които да възпират пиктийските безчинства в родната си земя. Поради тези противоречия всички босонийски полкове напуснали немедийската кампания и се върнали на западната граница, където победили тъмнокожите нашественици в голяма битка.

Дезертирането им обаче било основната причина за аквилонското поражение от отчаяните немедийци. Това предизвикало жестокия гняв на имперската армия срещу босонийците. Имперските войници неизменно били нетолерантни и късогледи. Аквилонските полкове били заведени тайно до границите на блатата, босонийските военачалници били поканени да присъстват на голям съвет и под маската на експедиция срещу пиктите, бандите на дивите шемитски войници били разквартирувани сред нищо неподозиращите селяни. Невъоръжените военачалници били избити, шемитите наказали изумените си домакини с огън и меч, а бронираните имперски войски били хвърлени безмилостно срещу нищо неподозиращите хора. Блатата били ограбени от север до юг и аквилонските армии напуснали границата, оставяйки зад себе си руини и опустошена земя.

И тогава пиктийската инвазия избухнала с пълна сила по тези граници. Това не било просто набег, а съгласувано нахлуване на цяла нация, водено от вождове, служили в аквилонските армии, планирано и ръководено от Горм — вече старец, но с неугаснали жестоки амбиции. Този път на пътя им нямало силно укрепени села, нямало яки стрелци, които да задържат устрема до пристигането на имперските войски. Останките от босонийците били пометени, а полуделите за кръв варвари нахлули в Аквилония, плячкосвайки и изгаряйки, преди легионите, воюващи отново с немедийците, да успеят да се преместят на запад. Зингара използвала възможността да отхвърли игото. Примерът й бил последван от Коринтия и от шемитите. Цели полкове наемници и васали въстанали и се върнали в собствените си страни, плячкосвайки и изгаряйки всичко по пътя си. Пиктите се врязали неудържимо на изток и войска след войска била стъпквана под краката им. Без своите босонийски стрелци аквилонците открили, че са неспособни да се справят с ужасния дъжд от стрели, с който ги обсипвали варварите. Легионите от всички части на империята били свикани, за да удържат напора, но от пустошта пристигали орда след орда — очевидно този ресурс бил неизчерпаем. И насред целия този хаос кимерийците се спуснали от планините си и завършили разрухата. Те плячкосвали градове, опустошавали страната и се върнали с плячката в своите планини, но пиктите окупирали страната, която победили. И Аквилонската империя се срутила в огън и кръв.

После отново пристигнали хирканците от синия изток. Изтеглянето на имперските легиони от Замора било тяхна заслуга. Замора паднала като лесна плячка в лапите им и хирканският крал установил столицата си в най-големия град на страната. Тази инвазия била извършена от древното хирканско кралство Туран, на бреговете на вътрешното море, но друг, още по-свиреп хиркански удар дошъл от север. Войски от стоманени ездачи препуснали около северните краища на вътрешното море и, прекосявайки ледените пустини, навлезли в степите, подкарали пред себе си аборигените и се впуснали в западните кралства. Тези новодошли най-напред не били съюзници на туранците, а враждували с тях, както и с хиборейците; така потоците от източни воини враждували и се биели помежду си, докато накрая всички били обединени от един велик вожд, който дошъл от самите брегове на източния океан. Вече нямало аквилонски армии, които да им се противопоставят и те били непобедими. Помели и подчинили Бритуния, опустошили източна Хиперборея и Коринтия. Навлезли в Кимерийските планини, изтиквайки пред себе си чернокосите варвари; но сред планините, където кавалерията не била толкова ефикасна, кимерийците ги обърнали в безредно отстъпление след цял ден кървава битка. Само бягството спасило хирканските войски от пълно унищожение.

Докато се развивали тези събития, кралствата на Шем завоювали своя стар господар, Кот, и били победени в опита си да завладеят Стигия. Но те едва били спечелили Кот, когато били прегазени от хирканците и се озовали подчинени на господари, много по-жестоки от хиборейците. Междувременно пиктите станали пълни господари на Аквилония и практически заличили местните жители. Прекосили границите на Зингара и хиляди зингарийци, бягайки от смъртта си в Аргос, се оставили на милостта на поелите на запад хирканци, които ги заселили в Замора като свои поданици. Докато бягали, Аргос зад тях бил обвит от пламъците на пиктийското нашествие, пиктите продължили на запад към Офир и се сблъскали с яздещите на запад хирканци. Последните, след завоюването на Шем, победили стигийската армия при Нилус и прекосили страната, стигайки далеч на юг, чак до черните кралства на Амазон, взели оттам хиляди пленници и ги заселили сред шемитите. Вероятно щели да завършат завоюването на Стигия, прибавяйки я към обширната си империя, но не го направили, заради свирепите удари на пиктите по западните им завоевания.

Немедия, непобедена от хиборейците, се огънала пред източните ездачи и западните мечоносци, когато за щастие едно племе от Езир, слязло надолу от снежните си земи, влязло в кралството и мъжете били ангажирани като наемници; те се оказали толкова способни воини, че не само победили хирканците, но спрели и нашествието на пиктите на изток.

Светът по онова време представлява следната картина: обширна Пиктийска империя, дива, груба и варварска, простираща се от бреговете на Ванахайм на север до южните брегове на Зингара; на изток включва цяла Аквилония, освен Гундерланд, най-северната провинция, която като отделно кралство в планините оцеляла след падането на империята и все още запазвала независимостта си. Пиктийската империя включва също Аргос, Офир, западната част от Кот и най-западните земи на Шем. Противопоставена на тази варварска империя е империята на хирканците, чиито северни граници са опустошените земи на Хиперборея, а южните — пустините на юг от земите на Шем. Замора, Бритуния, Граничното кралство, Коринтия, по-голямата част от Кот и всички източни земи на Шем — всичко това е включено в тази империя. Границите на Кимерия са непокътнати — нито пиктите, нито хирканците успяват да подчинят тези войнствени варвари. Немедия, доминирана от езирски наемници, устоява на нашествията. На север Нордхейм, Кимерия и Немедия разделят завоевателските раси, но на юг Кот се превръща в бойно поле, където пиктите и хирканците воюват непрекъснато. Понякога източните воини напълно прогонват варварите от кралството; после полята и градовете отново попадат в ръцете на западните завоеватели. В далечната южна Стигия, разтърсена от хирканското нашествие, са нахлули великите Черни кралства. Далеч на север нордийските племена са неспокойни, воюват постоянно с кимерийците и нападат хиперборейските граници.

Горм е убит от Хиалмар, вожда на немедийския Езир. Той бил вече почти на сто години. През седемдесет и петте години, които изтекли, откак той за пръв път чул разказите за империите от устните на Арус — дълго време в живота на един човек, но съвсем кратко в историята на нациите — той изковал империя от скитащи дивашки кланове и победил цивилизацията. Той, който беше роден в кирпичена колиба с плетен покрив, на стари години седеше върху златен трон и дъвчеше телешки бутове, поднасяни му върху златни съдове от голи робини, които бяха дъщери на крале. Завоеванията и богатствата не промениха пиктите: от руините на съкрушената цивилизация не израсна като феникс нова култура. Тъмните ръце, които разбиха артистичната слава на завоюваните, никога не се опитаха да им подражават. Макар че седеше сред бляскавите руини на разбити дворци и обличаше загрубялото си тяло в коприните на убитите крале, пиктът си остана вечен варварин, жесток, първобитен, интересуващ се само от голите, първични принципи на живота, непроменящ се, безпогрешен в инстинктите си, в които изкуствата и културният прогрес на човечеството нямаха място. Не се получи същото с езирите, които се установиха в Немедия. Те скоро приеха много от традициите на цивилизованите си съюзници, но и те се промениха силно от тяхната мъжествена и чужда култура.

За кратко време пиктите и хирканците се зъбеха един срещу друг върху руините на света, който бяха завладели. После започнаха ледниковата епоха и голямото нордийско нашествие. Пред движещите се на юг ледени полета се носеха сродните кланове. Езирите заличиха древното кралство Хиперборея и през руините стигнаха до хватката на хирканците. Немедия вече беше станала нордийско кралство, управлявано от наследниците на езирските наемници. Подгонени пред устремния прилив на нордийското нашествие, кимерийците бяха на поход и нито армия, нито град можеха да им устоят. Те се врязаха напред и разрушиха напълно кралството Гундерланд. После преминаха през древната Аквилония, просичайки си неустоимо път през пиктийските армии. Те победиха нордийско-немедийците и ограбиха някои от градовете им, но не спряха. Продължиха на изток, побеждавайки една хирканска армия на границите на Бритуния.

Зад тях нахлуха ордите на Езир и Ванир и Пиктийската империя се разклати под ударите им. Немедия беше победена, а полуцивилизованите норди полетяха пред дивите си събратя, изоставяйки немедийските градове разрушени и опустели. Тези бягащи норди, които приеха името на старото кралство и от тогава нататък се нарекоха немедийци, пристигнаха в древната земя на Кот, прогониха както пиктите, така и хирканците и помогнаха на хората от Шем да отхвърлят хирканското иго. Навсякъде по западния свят пиктите и хирканците се огъваха пред тези по-млади, по-жестоки народи. Банда езири прогони източните ездачи от Бритуния и се настани там, приемайки името за себе си. Нордите, които завоюваха Хиперборея, победиха източните си врагове толкова жестоко, че тъмнокожите наследници на лемурите отстъпиха в степите, изтикани неудържимо към Вилайет.

Междувременно кимерийците, бродейки на югоизток, разрушават древното хирканско кралство Туран и се заселват по югоизточните брегове на вътрешното море. Силата на източните завоеватели била пречупена. Преди атаките на Нордемир и кимерийците, те разрушили всички техни градове, избили онези пленници, които не можели да издържат на дълъг поход, и тогава подкарали пред себе си хиляди роби, препуснали към мистериозния Изток, заобикаляйки северния край на морето и изчезвайки от източната история, докато не се върнали отново от изток, хиляди години по-късно като хуни, монголи, татари и турци. С тях в тяхното бягство тръгнали хиляди заморийци и зингарийци, които се заселили далеч на изток, образували смесена раса и после се появили като цигани.

Междувременно едно племе от ванирски авантюристи минало по пиктийския бряг на юг, ограбило древната Зингара и пристигнало в Стигия, която, потискана от жестоката си аристократична управляваща класа, се задъхвала от ударите на южните черни кралства. Червенокосите ванири повели робите на бунт, отхвърлили властващата класа и самите те създали кастата на завоевателите. Подчинили най-северните черни кралства и изградили обширна южна империя, която нарекли Египет. Фараоните се хвалели, че са наследници на тези червенокоси завоеватели.

Западният свят бил доминиран от нордийските варвари. Пиктите още държали Аквилония, част от Зингара и западната част на континента. Но на изток до Вилайет и от Арктическия кръг до Шем единствените обитатели били скитническите племена на Нордемир, като се изключат кимерийците, установени в старото Туранско кралство. Никъде нямало градове, освен в Стигия и в земите на Шем: завоевателните вълни на пикти, хирканци, кимерийци и норди ги изравнили със земята и някога доминиращите хиборейци изчезнали от лицето на земята, оставяйки случайни следи от кръвта си във вените на техните завоеватели. Само няколко имена на страни, племена и градове, останали в езика на варварите, са преминали през вековете, свързани са с изопачени легенди и басни, а цялата история на Хиборейската епоха била изгубена в облак от митове и фантазии. Така в езика на циганите се срещат думи като Зингара и Замора; езирите, които доминирали в Немедия, били наречени немедийци и по-късно фигурирали в ирландската история; а нордите, които се установили в Бритуния, били известни като бритунийци, бритонци или британци.

По онова време, при консолидираната Нордийска империя нямало такова нещо. Както винаги, племената си имали свой вожд или крал и се биели жестоко помежду си. Няма да се разбере каква е била съдбата им, защото други ужасни конвулсии на земята отново я хвърлили в хаос. Големи части от западното крайбрежие потънали: Ванахайм и западен Асгард — необитавани и потънали в лед от стотици години — изчезнали под вълните. Океанът залял всичко около планините на западна Кимерия, за да образува Северно море; планините се превърнали в острови, по-късно познати като Англия, Шотландия и Ирландия, а вълните залели всичко онова, което било пиктийската пустош и Босонийските блата. На Север се образувало Балтийско море, разсичайки Асгард на полуостров, по-късно познат като Норвегия, Швеция и Дания, а далеч на юг Стигийският континент бил отсечен от останалия свят на линията на разцепване, оформена от реката Нил. Над Аргос, западен Кот и източните земи на Шем синият океан образувал Средиземно море. Но над вълните на запад от Стигия се издигнал голям земен масив, оформяйки цялата западна половина на континента Африка.

Земетресенията създали големи планински вериги в централната част на северния континент. Цели нордийски племена били заличени, а други отстъпили на изток. Територията около бавно пресъхващото вътрешно море не била засегната и там, на западните брегове, нордийските племена започнали да водят живот на скотовъдци, повече или по-малко били в мир с кимерийците и постепенно се смесили с тях. На запад останките от пиктите, намалели след катаклизмите, отново паднали до състоянието на диваци от каменната ера. Започнали, с невероятната жизненост на своята раса, отново да придобиват земя, докато, в една по-късна епоха, не били победени от западния наплив на кимерийците и нордите. Това било толкова дълго след разбиването на континента, че сега за бившите империи се разказват само безсмислени легенди.

Тази вълна стига до обхвата на съвременната история и не е нужно да бъде повтаряна. Тя станала в резултат от нарастването на населението, което напълнило степите на запад от вътрешното море — което по-късно, много намалено по размери, било известно като Каспийско. Тази миграция била икономически необходима. Племената се преместили на юг, на север и на запад в онези земи, познати като Индия, Мала Азия, Централна и Западна Европа.

Те дошли в тези страни като арийци. Но сред първите арийци имало различия, някои от които си личат и днес, а други са забравени отдавна. Русите ачаинци, гали и бритонци например били наследници на чистокръвните езири. Даните били наследници на чистокръвните ванири; готите — прадедите на скандинавските и германските племена, включително и на англосаксонците — били наследници на смесена раса, съдържаща ванири, езири и кимерийски нишки. Галите, прадеди на ирландците и планинските шотландци, произлезли от чистокръвни кимерийски кланове. Кимерийските племена в Британия били смесена нордийско-кимерийска раса, предшестваща нордическите бритонци на островите и така дошла легендата за галското превъзходство. Кимбрите, които се били с Рим, били от същата кръв, както и Гимерай от асирийците и гърците, гомерците от евреите. Други кланове на кимерийците тръгнали на изток от пресъхналото вътрешно море и няколко века по-късно, смесени с хирканска кръв, се върнали на запад като скити. Истинските прадеди на галите дали тяхното име на съвременен Крим.

Древните шумери нямат връзка със западната раса. Те били смесен народ от хирканска и шемитска кръв, които не били взети със завоевателите по време на отстъплението. Много племена от Шем избягали от това пленничество и от чистокръвни шемити или шемити, смесени с хиборейска или нордийска кръв, произлезли арабите, израелците и други семити с правилни черти. Ханаанците или планинските семити водят началото си от шемити, смесени с кушити, заселени сред тях от хирканските им господари; еламитите били типична раса от този тип. Ниските етруски с дебели крака, основата на римската раса, били наследници на смесена стигийска, хирканска и пиктийска кръв и първоначално живели в древното кралство Кот. Хирканците, отстъпили към източните брегове на континента, по-късно се променили в татари, хуни, монголи и турци.

Произходът на другите раси от съвременния свят могат да бъдат проследени по подобен начин: почти във всички случаи са по-стари, отколкото самите те осъзнават и тяхната история се простира назад в мъглите на забравената Хиборейска епоха…