Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Tell-Tale Heart, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

ИСТИНА Е! БЯХ НЕРВЕН — много, направо ужасно нервен… и все още съм! Нали не бихте ме сметнали за луд? Болестта само бе изострила сетивата ми; не ги беше погубила, нито притъпила. Над всички тях надделяваше изостреният слух. Чувах всякакви неща — някои идващи от рая, други от земята. Дори чувах много неща, идващи от ада! Как, тогава, е възможно да съм полудял? Вслушайте се! Обърнете внимание колко добре, как спокойно мога да ви разкажа цялата случка.

Невъзможно е да кажа как идеята ми дойде на ум, но веднъж там — тя ме преследваше ден и нощ. Нямах причина, нито желание да го направя. Обичах стареца. Той никога не бе постъпвал несправедливо с мен. Никога не бе ме обиждал. Не желаех богатството му. Мисля, че беше неговото око. Да, това беше! Едно от неговите очи приличаше на ястребово: светлосиньо, с перде отгоре му. Когато се спираше върху мен, кръвта ми се вледеняваше и така, постепенно, реших да отнема живота на старчето — за да се отърва завинаги от окото!

Това имам предвид. Мислите ме за луд. Лудите не знаят нищо. Но трябваше да ме видите. Трябваше да видите как действах — с какво внимание, с каква предвидливост, с каква преструвка отивах на работа!

Никога не бях толкова мил със стареца, както през седмицата, преди да го убия. И всяка вечер, около полунощ, аз избутвах резето от вратата му и я отварях! О, така внимателно! И след това, след като бях направил достатъчно място за главата си, аз вкарвах вътре един тъмен фенер, изцяло покрит, така покрит, че да не излиза светлина. И после вкарвах главата си вътре! Ох, как бихте се смели ако можехте да видите колко умело го правех! Движех я бавно: много, много бавно, така че да не нарушавам съня на стареца. Отнемаше ми цял час да прекарам цялата си глава през отвора дотолкова, че да можех да го наблюдавам как лежи в леглото си. Ха! Един луд човек може ли да бъде толкова хитър? И после, когато главата ми беше изцяло в стаята, аз откривах предпазливо фенера! О, така внимателно, внимателно (защото пантите му скърцаха) — откривах го така, че само лъч светлина попадаше върху ястребовото око. И това в продължение на седем дълги нощи, всяка нощ точно в полунощ, но… винаги заварвах окото затворено, а така ми беше невъзможно да свърша работата. Не ме измъчваше старчето, а неговото ЗЛО ОКО. И всяка сутрин, когато се съмваше, аз смело отивах в стаята му. Питах го как е прекарал нощта, като се обръщах към него по име и му говорех уверено, и сърдечно. Виждате ли, той трябваше да е един наистина прозорлив старец, за да подозира, че всяка нощ точно в дванадесет часа аз го наблюдавах докато спеше.

На осмата нощ бях по-предпазлив от обикновено с отварянето на вратата. Ръката на часовника, която показваше минутите, се движеше по-бързо от моята собствена. Никога преди тази нощ не бях усещал размера както на силите ми, така и на пресметливостта ми. Едва успявах да сдържа радостта си. При мисълта, че бях там — отваряйки вратата малко по-малко, а той дори на сън не можеше да си представи какво тайно правех и му замислях. При тази мисъл леко се изсмях и може би той ме чу, защото внезапно помръдна в леглото, сякаш трепереше. Сега може да си мислите, че аз се оттеглих — но не! Стаята му беше черна като яма обвита от гъста тъма (защото, заради страх от крадци, завесите бяха плътно дръпнати), и така знаех, че той не може да види отварянето на вратата. Затова продължих да я бутам спокойно, спокойно.

Главата ми беше вътре и тъкмо щях да открия фенера, когато палецът ми се изплъзна от калаената дръжка.

— Кой е там? — изкрещя старецът, като подскочи в леглото.

Успях да остана неподвижен и да не казвам нищо. Цял час не помръднах и мускул, а същевременно не го чух да ляга. Той все още седеше в леглото и се ослушваше; точно както аз се ослушвах, нощ след нощ, в мъртвешките стенни часовници.

Понастоящем чух един лек стон и знаех, че издаваше смъртоносен ужас. Не беше стон от болка или скръб — о, не! — беше ниският притъпен звук, който се надига от дъното на душата, когато е препълнена със страхопочитание. Добре познавах звука. Много нощи, точно в полунощ, когато целият свят спеше, той се надигаше в собствените ми гърди, страховито задълбочавайки и отразявайки разсейващите ме ужаси. Казвам, че добре го познавах. Знаех какво чувства старчето и го съжалявах, въпреки че сърдечно злорадствах. Знаех, че още от първия лек шум, когато подскочи в леглото, той стоеше буден. Оттогава, страховете му надделяваха над самия него. Той се опитваше да си втълпи, че са неоснователни — но не можеше! Той си казваше: „Това не е нищо друго, освен вятъра в комина“, „Това е само някоя мишка, тичаща по пода“ — или — „Това е просто един щурец, който беше изсвирил веднъж“. Да, с тези предположения той се опитваше да се успокои, но всичко това напразно! Напразно, защото Смъртта, го приближаваше и го дебнеше, бавно обгръщайки жертвата в черната си сянка. Мрачното въздействие на незабележимата сянка го накара сляпо да почувства тихото присъствие на главата ми в стаята.

Когато вече дълго и много търпеливо бях изчакал, без да го чуя да ляга, реших да разкрия малка, една много, много малка част от фенера. И само как го отворих — не можете да си представите колко внимателно, колко предпазливо, докато един слаб, надлъжен лъч светлина не се изстреля като паякова нишка от разкрития процеп и попадна право върху ястребовото око.

Беше отворено — широко, широко отворено — и докато го наблюдавах аз бавно освирепявах. Виждах го много ясно — цялото тъмно синьо, с отвратително перде отгоре му, което ме ужасяваше чак до мозъка на костите ми. Не можех да видя нищо друго от лицето или тялото на стареца, защото бях насочил лъча, сякаш по инстинкт, точно върху прокълнатото място.

Не ви ли казах, че това, което бъркате с лудост не е нищо друго, освен свръхчувствителност на сетивата? И така, до ушите ми достигна един нисък, тъп, забързан звук, като този на увит в памук часовник. Познавах този звук също толкова добре. Беше туптенето на сърцето на стареца. Това ме разяри още повече, както биенето на барабан вдъхва смелост на войника.

Но дори тогава аз се сдържах и останах безмълвен. Едва дишах. Държах фенера неподвижен. Проверявах колко неотлъчно можех да задържа светлинната нишка върху окото. Същевременно, адското барабанене на сърцето се увеличи. С всяка секунда то ставаше все по-бързо и все по-шумно! Ужасът на стареца трябва да е бил огромен! Слушаш ли ме внимателно? Бях ти казал, че съм нервен — и то си е така. И сега, в мъртвешкия час на нощта, сред страшната тишина на тази стара къща, странен шум като този ме докара до необуздан ужас. И все пак, аз се сдържах да остана мирно за още няколко минути. Но туптенето стана по-високо и по-високо! Помислих си, че сърцето ще се пръсне. Тогава ме завладя нова тревога — съседът трябва да е чул сърцебиенето! Часът на стареца беше дошъл! С див вик открих фенера и нахлух в стаята. Той изпищя веднъж — само веднъж! В миг го издърпах на пода и бутнах тежкото легло върху него. После радостно се усмихнах, виждайки че задачата вече беше изпълнена, но за няколко минути сърцето продължи да бие заглушено.

Въпреки това, не ме подразни, защото не се чуваше през стената. Накрая престана. Старецът беше мъртъв. Отместих леглото и огледах тялото. Да, той беше камък. Поставих ръка върху сърцето и я задържах там за няколко минути. Нямаше пулс. Той беше мъртъв като камък. Окото му нямаше повече да ме безпокои!

Ако още ме мислите за луд, няма да е за дълго, след като ви опиша предвидливите мерки, които взех за скриването на тялото. Нощта се приближи към края си и аз работех забързано, но тихо. Най-напред разчлених тялото: отрязах главата, ръцете, и краката.

tell_tale_heart.jpgИлюстрация на Хари Кларк

След това, извадих три дъски от пода на стаята и преместих всичко между гредите. После така умело, така професионално върнах дъските обратно, че ничие човешко око — дори и неговото — не можеше да забележи нещо нередно. Нямаше нищо за прикриване — никакви следи — никакви петна от кръв или каквото и да е. Бях прекалено предпазлив за това. Една дупка бе скрила всичко — ха-ха!

Когато приключих, беше четири часът — все още тъмно като в полунощ. Когато камбаната удари кръглия час, от входната врата се дочу потропване. Слязох да отворя с леко сърце — от какво можех да се страхувам сега? От там влязоха трима мъже, които се представиха със съвършена изисканост като полицейски служители. През нощта съсед бе дочул вик и това предизвикало подозрение за престъпление. Така, информацията била подадена до полицейския участък и на тях (служителите) им било възложено да претърсят помещенията.

Усмихнах се — от какво имаше да се страхувам? Приветствах господата с добре дошли. Викът, казах им, беше моят собствен по време на сън. Споменах им, че старецът беше извън страната. Разведох гостите си из цялата къща. Подканих ги да търсят — да търсят добре! Изрично ги заведох до неговата стая: показах им богатствата му, на сигурно място и недокоснати.

Ентусиазиран от увереността си, донесох столове в стаята и ги помолих да останат за да си починат. През това време аз, с налудничава смелост породена успешното изпълнение на задачата, поставих собствения си стол точно върху мястото, под което почиваше тялото на жертвата.

Полицейските служители бяха доволни. Държанието ми беше убедително. Бях изключително спокоен. Те седнаха, и докато им отговарях радостно, те плямпаха за обичайни неща. Но скоро почувствах, че започвах да пребледнявам и ми се прииска да ги няма. Главата ме болеше и си въобразявах звънене в ушите, но те все още седяха и плямпаха. Звъненето ставаше все по-отчетливо. Затова говорех по-свободно, за да се отърва от чувството, но то продължаваше и ставаше все по-изразено, докато не осъзнах, че звукът не стигаше само до моите уши.

Без съмнение вече наистина пребледнях, но плямпах по-гладко и с повишен глас. И въпреки това, звукът се увеличи — и какво можех да направя? Беше един нисък, тъп, бърз звук — много наподобяващ звука, който издава обвитият в памук часовник. Задъхах се — и въпреки това, полицаите не чуваха. Заговорих по-бързо, по-силно, но звукът постоянно се увеличаваше! Защо не си бяха отишли? Закрачих по пода насам-натам с тежки крачки, сякаш бях развълнуван до лудост при вида на мъжете, но шумът постоянно се увеличаваше. О, Господи! Какво можех да направя? Разбеснях се, започнах да бълнувам, псувах! Залюлях стола, на който бях седнал и търках краката му в дъските, резултатът от което беше скърцане. Но шумът надделяваше над всичко и постоянно се увеличаваше! Стана по-силен, по-силен, все по-силен! И въпреки това, мъжете си разменяха сладки приказки и се усмихваха. Беше ли възможно да не го чуват? Велики Боже! Не, не! Те чуваха! Те подозираха, те знаеха! Те се подиграваха с ужаса ми! Това си мислех и това мисля.

Всичко друго беше за предпочитане пред това мъчение! Всичко друго беше по-поносимо от тази подигравка! Повече не можех да понасям лицемерните им усмивки! Почувствах, че трябва да крещя или да умра! И сега отново! Заслушай се! По-силно! По-силно! По-силно!

— Злодеи! — изкрещях. — Не се преструвайте повече! Признавам си престъплението! Изкъртете дъските! Тук, ето тук е! Това е биенето на издайническото му сърце!

Бележки

[0] Публикувано за първи път през 1843 в списанието на Ръсел Лолъл — „Дъ Пийониър“.

Край