Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Форматиране
Alegria (2012 г.)
Форматиране
Devira (2015 г.)

В трето лице

С времето болката позатихва и свикваш, че няма вече кой да ти каже толкова ласкаво „моето момиче“, че никога повече няма да зърнеш мощния силует, който късогледите ти очи различават безпогрешно от всяко разстояние, че няма кой да застане зад гърба ти и да си сигурна, че ще ти помогне в най-трудните и най-важните неща, свиква се, че няма да чуеш звучния му баритон по телефона, че няма кой да прави остроумни шеги, че няма кой да ти опече най-крехките пържолки, или да си покани децата и внуците на постен гювеч с три кила месо, че няма кой да ти скръцне със зъби да си прибереш корема и да изпъчиш бюста, че няма кой да направи истински весел семеен купон, на който всички да пеят до прегракване, че няма кой да „ядосва“ мама по всевъзможни начини, например да й каже с престорена строгост „Йовано!“, или да ти подари блузката, която мама току-що си е купила… Че няма кой да го замести в стотици хиляди дребни неща, които правят единствен живота ни. Свиква се, че нямаш баща, но не можеш да свикнеш, че го няма твоят Татко.

 

 

От непростимите грехове, които Евгения знае, че е извършила, този е най-тежкият: не се обади на техните вечерта преди Татко да умре. Чуваха се всяка вечер. Но този път тъп телевизионен театър я заплесва, после става късно, изключва телефона и заспива. Събужда я пожарно звънене на вратата — братовчедът Ради и жена му с окаяно изражение я блъскат с ужасната новина. Сърцето й се пръсва. Татко е умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрял. Умрялумрялумрялумрялумрялумрялумрялумрял Ако повтаряш много пъти една дума, тя загубва смисъл. Тази не го загубва. Татенцето ми!

 

 

Татко умря и го погребаха в един прекрасен майски ден, а на гробищата дойдоха хиляди хора, които някога някъде бяха работили с него, или бяха получили помощ от него, или бяха яли и пили с него. Или всичко това накуп. Когато след двайсет години от смъртта му поправяха неговия паметник, майсторът се оказа бивш работник при Татко, не беше забравил директора си и още имаше добра дума да го помене.

 

 

Онзи май се случи разхитително хубав. Евгения дни наред вървеше безцелно по цъфтящите софийски улици, за чиято зеленина от 30 години до вчера се бе грижил Татко, и красотата я удряше в сърцето: а той никога повече няма да види пролетното чудо. Никога повече. Никога. След този май сълзите й задълго пресъхнаха за каквито и да е чужди драми. И тя наистина мислеше, че е получила нелечимо увреждане. След време попремина. Но никога съвсем.

В първо лице

Пак е май. Евгения, както ще се досети читателят, съм аз. По-лесно ми беше да го напиша в трето лице. А сестра ми се казва Евгения, така че в известен смисъл героинята сме и двете.

 

 

За нас нашият баща беше най-прекрасният мъж на земята.

 

 

Ние получавахме от него толкова много любов и грижа, че в женския си живот нататък все очаквахме нещо подобно от мъжете, с които се събирахме. Но така не се случва.

 

 

От сегашната ми гледна точка бих казала, че татко направо ни беше разглезил — и трите, с мама, която е 11 години по-млада от него и се оженили преди тя да навърши 18 години. Никоя от нас не се занимаваше с никакви досадни подробности — примерно плащане на сметки или висене пред администрации. Татко се оправяше с всичко. Освен това обичаше да пазарува и да готви, с невероятна фантазия. Беше интелигентен и чувствителен, музикален, естет, мощен лъвски отблясък по зодия, поразителен красавец на младини. В детството ми все още вземаше ученическата си цигулка и ни свиреше. От него ми е интересът към класическата музика, литературата и живописта (това се оказа фатално — първият ми съпруг, познайте, беше художник).

 

 

Аз обожавах не само баща си, но и приятелите му. Чичо Стоян — помня как го жениха посред нощ, нямала съм и три годинки. Бяха приятели от малки и се разбираха прекрасно, и се смееха заразително с широки гърла на лафовете си. Чичо Васко, беше му приятел от казармата. Чичо Васко бе заместник главен редактор на голям вестник и аз бях омаяна (а най-точно влюбена с оная чиста предпубертетна любов, от която покълва женската чувственост) от двуметровия му ръст, от буйната му, вечно падаща напред коса, и най-вече от това, как посред поредния купон у дома от редакцията идваше кола и го закарваше да види „как върви броят“, а после го връщаше и той донасяше абсолютно загадъчни тогава за мен отпечатъци (висок печат, хе) от страниците на утрешния! (вече бях почнала да чета фантастика и това директно ме пренасяше в друго измерение) вестник. Когато бях съвсем малка, исках да стана лесовъд, лесоинженер като татко, но после чичо Васко ме омагьоса за журналистиката. Чичо Сашо от Бургас, приятел на татко от най-ранните му професионални години, когато е бил разпределен в Бургас, та сестра ми се е родила там. Като си пийнеха, с татко се целуваха взаимно по плешивите темета и нежно си викаха: „Лекичък! Много лекичък! Направо перушинка!“. И бяха страшно доволни от шегата си, по някакви отдавнашни и приятни причини.

 

 

Фройд би се забавлявал добре с тези самопризнания, но ще добавя и още — когато лятото ме пращаха при баба и дядо, неговите родители, на моменти много ми домъчняваше за нашите, и тогава си мушвах главичката в едно татково сако, висящо на закачалката, пропито от пот под мишниците. Острата миризма ми действаше успокояващо и успявах да дочакам без плач неделята, когато татко пристигаше. Помня и някакво летуване в Говедарци, как с татко се разхождаме из гората, аз го държа за ръката — моята ръка е опъната нагоре, защото съм ситнеж, но му казвам най-искрено, че сме като гаджета, а той се смее звучно и до сълзи.

 

 

Много спомени, и всичките значещи нещо в живота ми. Запазили са се хубавите — и това е сигурен белег, че доброто е преобладавало. Винаги съм била благодарна за щастливото си детство. Естествено, този образ е идеализиран, и все пак е точният — защото такъв е татко в сърцето ми. Без да пресмятам количество — но някаква голяма част от жената в мен се дължи на факта, че именно Този Удивителен Мъж е моят баща.

Край