Стефан Стамболов
Последна въздишка

Изгрявала светливата зорница,

на запад месеца гаснял.

Ранен покрай зелената горица

в кръвта си млад юнак лежал.

        Събудено славейчето запяло,

        и тихо вятъра повял,

        в гората пресен хайдушка се чула,

        за миг юнака оживял…

Подигнал той главата си,

на месца погледнал,

подпрял се на ръката си

и от душа въздъхнал.

        И много казвала тая въздишка,

        що плаши нашето сърце:

        надежди, планове и несполука,

        последно на света „прости“.

Подпрян той, месеца как гасне гледал

и с него наедно гаснял.

Изгряло слънцето, месеца залязъл,

юнака завинаги заспал.

        Скостила се ръката му,

        що ножа е държал,

        угаснали очите му,

        где мъжество блещяло…