Марчел Бреслашу
Сюнгерът

Тунеядецът прилича на сюнгера:

смучи дълго, без да бърза, с маниера

на безброй уста от алчност разширени;

лочи, лапа, гълта като сто хиени

и набъбва до размери страховити,

но ищаха си не може да засити!

Впрочем, между тунеядците практични

и сюнгера има прилики различни,

дето тъй са ги превърнали в подобия —

него с тях и тях със него —

че не можеш да познаеш отдалеко

ни оригинал, ни копие!

Колкото са по-преяли

(те и той),

толкова са премаляли,

боже мой!

Колкото са по-раздути

(те и той),

толкова са по-прочути

с алчен вой!

— Сдържай своя апетит!

— Още не съм сит!

— Откажи се, имай срам!

— Нито грам! Нито грам!

— Стига! Вече си надут!

— Още малко, не съм луд!

— Свърши, май че си готов?

(Няма отговор, ни зов…)

Та въпроса както и да се обсъжда,

става ясно — алчността е вездесъща

и преценката, макар категорична,

си остава само фраза риторична.

Свършват ли дотука

приликите с тях?

Не, другари, за поука

нови примери подбрах:

Както те (така и той!) ни миг не чакат

да ги канят, а нахално се налагат…

Не приемат нито помощ, ни съвети,

всичко вършат по закони неприети

и по лична инициатива!

Но не бива

с клетви, с упреци, с молби да се третират —

повече се настървяват и не спират!

Ако стане дума да отстъпят малко,

капчица една, дори парченце жалко,

най-нищожна дроб

от всемирния потоп —

тази двойка от ковчега Ноев, тъй охолна,

нищичко не дава ДОБРОВОЛНО!

Присвоеното от тунеядци хищни

можеш да си върнеш даже сам:

здравата ги стисваш със ръце чилични

и изцеждаш всичко до последен грам!