Lady Pol the BELOVED
Морска звезда

Ситният дъжд още в ранни зори превзе небесата и зачука тихо по дървета и листа, по скалите и сухата земя. Капките сякаш с плач падаха в морето и се сливаха с водния му безкрай.

Малка групичка, омотана в подгизнали вълнени наметала, внимателно катереше скалите към върха на острия нос, врязан дълбоко в морето. Носеха увито в саван тяло на груба носилка. Някои от носачите залитаха по хлъзгавите мъх и скали и високо кълняха боговете, времето и дъжда. Тънка, леко прегърбена мъжка фигура ги следваше по-бавно. На няколко изминати крачки спираше и повдигаше лицето си нагоре към сивите небеса.

Въпреки лошото време бързо достигнаха целта си. От групичката се отдели дребен свещеник. С тракащи зъби и зачервен нос промърмори надве-натри няколкото молитви, потръпвайки в мокрото си расо и даде знак, че е приключил с ритуалите. На дрезгавината саванът изглеждаше грозно сив…

„Сив като стоманените облаци… сив като ревящата бездна под нозете ни…“, помисли си мъжът.

Няколко бързи движения и тялото потъна, погълнато от морето. Хората се раздвижиха. Някои го потупаха успокояващо по рамото. Скоро остана сам на ръба на скалите, все още взрян в пенещите се води. С глух вопъл се свлече, а острите камъни се врязаха в нозете му. Впи пръсти в разкаляната земя и изви глава към небесата в крясък. Тишината погълна вика му. Дъждът се стичаше по лицето и се сливаше със сълзите му. Мъжът се приведе към земята, изхлипа няколко пъти и отново се оттласна рязко нагоре, разперил ръце към сивотата над главата си.

— Защо, богове?… Защо? — крещеше с цяло гърло. — Даже не успях да се простя с нея! Защо ми ги отнехте и двамата… с какво ви обидих…

Но не получи отговор. Само дъждецът се усили и скоро капките плющяха по гърба му като ледени бичове. Морето се разбуди и забушува, хапейки с високите си вълни червените скали. Мъжът се надигна и с люлееща се походка заслиза. Водите зад него се разтвориха и от черните дълбини изплуваха няколко дълги пипала, следвани от огромно туловище. Висок свистящ звук накара човека да се хване за главата и да се свлече обратно на земята. През пръсти видя, че чудовището изсвистя с подобната си на клюн глава и с неподозирана бързина се отправи към замъка от другата страна на залива.

Морска звезда гордо се извисяваше и славеше кралството с красивите си дворци и арките от морска пяна. Говореше се, че кръвта на кралете е смесена с тази на морските хора и преди векове родовете са се сродили. Пред невярващия поглед на изплашения мъж чудовището помете с няколко размаха на пипалата си корабите и рибарските лодки от пристанището в малкото градче в подножието на замъка. Виковете на ужасените хора и крясъците на раздаващия команди гарнизонен пробиха през плющенето на дъжда и бучащото море.

Мъжът се надигна и се затича надолу към пристана. Гигантската сепия фучеше и размахваше пипала. Едното се насочи към стените на замъка и ги удари. Още едно замахна след първото. Туловището на звяра се издигна над пенещите се води и нададе пронизителен писък. Тичащите насам-натам ужасени хора изпопадаха по земята, а върхът на Слънчевата кула се срути с грохот в морето. Чудовището изпищя още веднъж, удари пак по стените и се оттегли оставяйки след себе си хаос. Дълго след като то се скри зад хоризонта вълните бушуваха, метяха по остатъците от пристана и биеха по Морска звезда.

А дъждът се лееше като из ведро и плачеше.

Слав слезе в залива и тръгна между разрушените докове и разхвърляните из градчето корабни парчета и остатъци от такелаж. Навсякъде срещаше унилите лица на моряците и тъжните очи на хората. Мина по разкаляните улички и бързо стигна покрайнините. Заобиколи последните остатъци от колиби и наближи подножието на крепостта. Там, встрани от тясната пътека, на няколко мили от градчето, в сянката на надвисналите канари бе малката му колиба.

Но и тук Слав видя пораженията от чудовището. Лодката му бе строшена на две като сламка. Едната половина липсваше, а другата бе кацнала в короната на близкото дърво. Нямаше и следа от рибарските му мрежи, нито от грижливо поддържаната от жена му градинка. Колибата зееше с отметната настрани врата и висящи парцали по дупките за прозорци. Само китката от билки над прага подсказваше, че в дома скорошен гост е била смъртта.

Слав се срина в калта.

Вече си нямаше нищо.

Боговете му бяха отнели любимата и неродената им рожба.

А морето сега му отне и дома заедно със спомените.

Дъждът намаля и скоро спря, но съкрушеният мъж не забеляза, потънал в собствената си мъка, удавен в леещите се сълзи. Смъкна от гърба си отдавна прогизналата наметка, отметна тънката си риза. Стана, потърка очите си, размаза засъхващите сълзи. Пристъпи и смъкна мократа китка над прага. Обърна се към брега и бурните води, притиснал дъхавите билки до гърдите си. Лекият аромат на лавандула и полски треви му напомни за разпилените й от вятъра коси. Крачка-две и нагази в кипящото море, затворил очи.

Нямаше за кого да живее. Нямаше кого да обича.

Облаците над водата се сгъстиха и тя потъмня.

Слав пое дълбоко дъх и ароматът на цветята се смеси с този на морето. Усетил солените пръски по лицето си, той се усмихна. Под краката му пясъкът се движеше като жив, а морето го придърпваше внимателно навътре, обгръщайки го с успокояваща ласка. Водата вече достигаше до гърдите му, когато усети тънки ръце да го дърпат обратно към брега. Видя пред себе си нежно женско лице.

— Спри! Не! Не е сега времето да скърбиш за изгубената Гала и нероденото детенце… — продума красавицата с кехлибарени очи, пълни с молба. — Ела…

Преди да успее да се опомни, Слав бе поведен през тъмните води. Хванал я за ръката, сред пяната около тях видя рибешката й опашка и ахна.

„Русалка?! Мислех, че са само приказки за малките…“, помисли си той, но продължи да я следва мълчаливо.

Русалката го отведе в малка подводна пещера, чиито вход бе скрит умело между скалите. Слав се огледа и седна. Там, далече от бурята на морето, тя изплува на плиткото и се обърна към притихналия мъж.

— Аз съм Амбър… — тихо продума русалката с нисък ромолящ глас. — Имам нужда от помощта ти, човеко. Не намерих към кого другиго да се обърна… хората отдавна забравиха за думата, дадена на морския народ…

— Какво знам аз, о, благородна Амбър… — с непохватен жест Слав вдигна ръка в поздрав. — Та аз съм прост рибар със злочеста съдба…

— Но с чиста душа и честно сърце… — прекъсна го русалката с плясък на опашката.

Рибарят леко се сепна. С крайчеца на окото си той разгледа морската принцеса. Силна опашка, покрита с кехлибарени на цвят люспи в долната част на изящно женско тяло, блестеше и отразяваше светлината и прозрачната вода. Плосък корем и стегнати гърди, леко покрити от дълги златисти коси, водеха погледа му нагоре към нежно лице с леко порозовели от възбуда страни. А очите й бяха омайни и горяха с неземен кехлибарен огън. Те приковаха погледа на Слав и той се изгуби в тяхното безвремие. Поеха тъгата му и за секунди той забрави болката в съкрушената си душа.

— С какво да ти помогна, Амбър? — облекчен, но и объркан от странната й молба, се обърна той към нея.

— Господарите на Морска звезда нарушиха обетите си към народа ми… Преди много години, първородният принц на земното кралство се влюби в принцеса от моретата. Въпреки съпротивата на двата рода, те се обичаха толкова много, че принцесата завинаги напусна водните чертози и с помощта на вълшебницата Марна се раздели с опашката си и стана смъртна, стана човек. Тогава от любов към дъщеря си Повелителят на моретата, баща ми, усмири гнева си и им даде благословията си. Двата народа размениха клетви за вярност, а кралете дадоха дума всяка човешка рожба да бъде представяна на морето. — Русалката замълча и наведе красивите си очи.

Слав не вярваше на ушите си, но стоеше притихнал и чакаше Амбър да продължи.

— Когато Перла се отказа от живота си на морска принцеса заради смъртен, ние, сестрите й, изплакахме много сълзи, но знаехме, че наследството й няма да се изгуби. Подарихме й медальон с морска звезда, за да й напомня за нас. При раждането на първородния й син поставиха медальона върху гърдите на бебето и го вдигнаха високо над морето, там горе на Слънчевата кула. Тогава баща ни излезе от дълбините и му даде благословията си… Откакто тази традиция съществува, кралството благоденства, а с нея се спазва дадената дума.

— Но какво беше това чудовище тогава?

— Кралят и кралицата имат детенце, Слав. Но те се отвърнаха от клетвата на предците си… до кралицата не достига шепота на морската звезда, а думите на скверни последователи на огъня. Отказват да изпълнят ритуала… не чуха молбата ми… чудовището е пратеник на баща ми, за да напомни на клетвопрестъпниците за мощта на водата. Кралят и кралицата се подготвят да отпратят бебето навътре в сушата. Ако го сторят, то ще умре без благословията на татко и далеч от целебните сили на морето. Ако до три дена не извършим ритуала, чудовището ще се завърне, за да унищожи Морска звезда и да заличи смесената кръвна линия завинаги… има таен проход към двореца… — Русалката продължи да говори, но Слав спря да я слуша. Главата го заболя от всички неща, които чу. Почувства се още по-малък и нищожен в сравнение с историите за крале и морски чудеса. Поклати глава в неверие.

— Чуй ме, човеко — Амбър бе спряла да говори, когато видя, че Слав се обърква от всичко чуто, — истина ти казвам. Ти не вярваше и че русалките съществуват. — Тя се усмихна, когато видя, че го е върнала обратно на земята.

— Вземи… — тя вдигна ръце и смъкна от врата си тънък медальон с червена звезда и перли. — Доверявам ти се… на няколко стъпки отвън се намира входът за прохода към двореца. Тук сестра ми идваше, за да плува с нас и да си спомня за волните дни като морска принцеса. Проходът ще те изведе директно в стая близо до покоите на кралицата. Бебето е с нея. Влез през нощта, нека само луната осветява пътя ти. Вземи бебето и се изкачи в Слънчевата кула. Ето, медальона… постави го на гърдите на бебето и призови три пъти морето и господарите му.

Русалката разтвори ръката на рибаря, пусна в дланта му украшението и я обгърна с изящните си пръсти. Слав стисна звездата и погледна към Амбър. Огънят в кехлибарите очи гореше с доверие и надежда.

— Какво пък, нямам какво да губя… Ще се опитам да ти помогна…

 

 

Нощта падна и Слав се подготви.

Зимата край морето тази година бе по-мека, но той потръпна във все още влажната си наметка. Морската звезда, скрита между гънките, леко подраскваше и му напомняше за дадената дума.

„Може и да съм прост рибар… може и да съм загубил всичко, но ще спазя даденото обещание… Едно дете не заслужава да страда заради глупостта на родителите си…“

Знаеше малко за кралете и кралиците на Морска звезда. Слуховете и градските легенди никога не го бяха вълнували, но това, което му разказа русалката, го разтърси. Стигна до входа на прохода и предпазливо навлезе. Тънкото му жилаво тяло се извиваше между острите зъби на скалите и внимателно се изкачваше. Навлезе в по-тъмен участък, подхлъзна се няколко пъти и изсумтя, че не вижда нищо. Пипнешком потърси факлата, праханта и огнивото. Удари няколко пъти, но кремъкът се изплъзна от пръстите му и падна на земята. Слав изръмжа и се наведе.

„Нека само луната осветява пътя ти…“, думите на русалката звъннаха в ушите му отново. Мъжът се поизправи и усети как връхчетата на звездата се забиваха в гърдите му. Той бръкна под туниката и я извади. Не я виждаше в тъмнината, но я усещаше как помръдва в дланта му.

„Въобразявам си…“, помисли си Слав, но се вгледа в очертанията на звездата. Стори му се, че отново помръдва и шепти. Тогава видя, че перлите в сърцето на медальона запулсираха в мека топлина. Пулсациите се усилиха, а с тях топлината се превърна в искряща светлина, която обхвана цялото украшение. Върховете на звездата се обагриха в червено и обляха ръката на Слав в светлина пред изумения му поглед. Той я вдигна пред себе си. Шепотът не спираше, звездата искреше и скоро по стените на прохода заблестяха хиляди малки и големи светлини. Мъжът се приближи и се вгледа в една от тях. Това бяха драгоценни камъни. Сърцето на всеки от тях пулсираше в ритъма на магията на морската звезда. Те осветяваха прохода и Слав видя, че пътеката пред него преминава в изсечени в скалата стъпала.

Не знаеше колко време вече изкачва стъпалата, стиснал звездата в ръка. Гледаше напред омагьосан как камъните сияят и осветяват пътя му, а зад него като умиращи звезди бавно гаснат. Стъпалата го изведоха до уширение с малка площадка и стена. Слав спря да почине и вдигна блестящото украшение, за да освети новото препятствие. В средата на стената видя белезникави очертания на звезда, поколеба се, но приближи пръсти и сложи своята. В момента, в който я постави, се чу леко щракване, стената се раздвижи и отмести.

Остана притихнал в тъмнината няколко минути. Отметна предпазливо стенния гоблен и пристъпи в сумрака на двореца, притаил дъх. По коридора не се виждаше никой и той облекчено въздъхна. Свърна към покоите на кралицата, спомнил си думите на Амбър. Огледа се в двете посоки няколко пъти и внимателно натисна дръжката на тежката дървена врата.

Веднага видя люлката до отворения прозорец. Насочи се тихо към нея и замръзна. Чу тих шум откъм голямото легло със спуснат балдахин. До леглото, в близост до люлката имаше човек. Някой се размърда в съня си и въздъхна.

„Дойката… как не се сетих, че ще има дойка. Какво да правя сега?!…“, Слав се вайкаше наум, докато стъпваше тих като котка към люлката. Отметна красивите завески на люлката и се надвеси над спящото бебе.

И, о! То не спеше!

Блестящи като смарагди очи се отвориха и го изучаваха. Искрица на интелект просветна в тях. Клепките примигнаха и погледът отново стана бебешки.

Слав се разтопи от умиление при вида на красивото детенце. Сърцето го стегна в спомен за загубеното свое. Стисна очи, тръсна глава, за да разсее тъгата и протегна ръце, за да вземе бебето. То му се усмихна в отговор и протегна ръчички. С нежност Слав го пое в прегръдката си. Бебето изгука тихо от удоволствие, сгуши се в силните ръце и задряма. До носа на рибаря достигна сладкия аромат на чистота и мляко.

— Ще те защитавам, малка принцесо — тихо прошепна Слав. Сърцето му отново се преобърна. И се изпълни с любов към невинността в прегръдките му. Тънкото му дълго тяло се изви в закрила. — И Емералд ще те наричам, като приказните ти очи. А сега да се махаме от тук.

Вратите глухо се хлопнаха зад гърба му. С бърза стъпка вървеше по коридорите. Не обърна внимание на великолепието около себе си, понесъл ценния си спящ товар. Усещаше как морската звезда под туниката му леко го бодна, затоплена от мекото бебешко телце в прегръдките му. Излезе в градината и тръгна между дъхавите рози. Бързаше към Слънчевата кула. Стигна в подножието й и се огледа за входа. Няколко големи камъка препречваха пътя му напред, нападали от ударите на чудовището върху замъка вчера. Заобиколи ги, но пак не виждаше вход или пролука да мине. Късовете скала бяха твърде големи, за да ги изкачи и да продължи.

„Какво да правя сега…?“, бебето тихо измрънка в ръцете му. „Няма друг вход…“

Чу се женски писък, малко след него още един. Дворецът се раздвижи. Бяха открили, че бебето го няма. Резки команди, следвани от подрънкване на оръжие. Писъците и плачът не спираха. Слав се спотаи в сянката на камъните. Ако продължаваха да викат, така щяха да събудят спящата принцеса и щяха да ги намерят. Скърцаше със зъби и не знаеше как да постъпи. В градината нахлу плачещата кралица. Боса и разрошена от съня, само с тънка наметка над нощната риза, тя кършеше ръце и се озърташе из градината. Срина се на една от пейките в розариума. Следваха я дойката и личната й охрана. Едрата придворна обгърна потръпващите рамене на кралицата, за да я успокои, но плачещата жена отметна ръцете й.

— Не плачи, кралице. Бебето е добре. Ще го намерим… — фигура изплува от сенките, говорейки. Слав не можа да види лицето под качулката, но блестящите очи го накараха да настръхне. — Трябва да ускорим заминаването Ви. Ще събера свещениците за ритуала още днес на обед.

Кралицата кимна, хлипайки. Фигурата се обърна и рязко разпореди да се затворят всички входове и изходи на двореца и щателно претърсване на цялата Морска звезда. Свит в сянката, Слав трескаво мислеше как да постъпи. Не можеше да продължи нагоре към върха на кулата, а и не можеше да се откаже и да върне бебето. Хапеше долната си устна замислено. Принцесата в прегръдките му само въздъхна и се сгуши още повече.

— Ще те заведа при Амбър, малка красавице. — Слав погледа бебето и реши.

Мъжът внимателно се промъкна през сенките на градината по обратния път. На всеки няколко крачки спираше и се спотаяваше като крадец. Опипа ножа на колана си. Допирът на студеното острие го окуражи. „Дано да не ми се наложи да го използвам…“, помисли си, докато приближаваше коридора със скритата врата. Мразеше насилието. Беше спокойна натура с мек характер и затова хората го уважаваха, а думата му се чуваше, въпреки че бе само обикновен рибар. Бебето натежаваше с всяка крачка, но Слав усещаше и тежестта на отговорността за безопасността му как ляга върху тънките му плещи. Тръгна по коридора. Оставаха още няколко крачки, когато чу шум и се обърна. Страшната фигура от градината стоеше на няколко метра от него с факла в ръка. Огънят осветяваше изпито лице с грозни белези по него и фанатично блестящи очи.

— Ето го къде бил крадецът… — Фигурата проговори и се ухили, разкривайки равни бели зъби. — Върни детето и ще получиш бърза смърт. Тя е предопределена за невеста на Слънцето.

Слав преглътна, леко притисна спящото бебе към гърдите си, обърна се и направи последните крачки до входа на прохода. Фигурата зад него извика ядосано, когато Слав спря пред гоблена и се вмъкна под него. Бързо извади звездата и с нея затвори входа зад гърба си. Зад него глухо се чуваха блъскането по вратата и крясъкът на жреца. Скоро и тези звуци останаха далеч зад него. Вече до слуха му достигаше шумът на прибоя и шепотът на оттеглящите се в морето вълни.

 

 

— Входът към Слънчевата кула е разрушен от чудовището, не можах да вляза. Какво ще правим сега?

Амбър го чакаше с тревога в очите и отдъхна с облекчение, когато го видя с малкото вързопче в ръце.

— Същността на ритуала е да представиш бебето на морето и господарите му, Слав. Трябва да го издигнеш високо над водите на кула или скала.

— Видях жреца… Започват някакъв ритуал днес на обед…

Амбър се обърна и само плясъкът на опашката и му подсказа, че е разтревожена.

— Тогава нямаш три дена. Ако това, което казваш, е вярно, баща ми ще изпрати чудовището още днес… Скалата… Скалата на скръбта. Направи го там.

— Не… само не там… — Сърцето на Слав замря, спомняйки си за Гала. Бебето се размърда и пробуди, усетило тревогата на мъжа. Очите на принцесата се повдигнаха към него, ясни и будни. — Но ако това е единственият начин да спася Емералд…

Русалката изплува до него и погледна към потомката на любимата си сестра. Наведе се над нея и нежно я целуна по челото. Слав усети как невидима вълна премина между двете принцеси. Мястото на целувката заблестя в мек кехлибар, а бебето се усмихна и протегна ръчички към Амбър.

— Давам ви благословията си. Забранено е на нас, морските хора, да се месим с магия или вълшебство. Ако нашият повелител разбере, ме грози беда. Но не мога да не защитя едно от децата на Перла. Това е всичко, което имам и мога да ви дам. Емералд е прекрасна и знам, че ще расте защитена в сигурните ти ръце. Не, не ми противоречи. Знам, че тази среща е едва началото. А сега вървете, скоро ще се развидели, нямате време. Пази я, Слав. Пази медальона. — Амбър поглади бледите коси с лек смарагдов оттенък, усмихна се и вдигна очи към Слав. — Пътищата ни се разделят. Не губи вяра в себе си. Сърцето ти е силно, само ако вярваш в себе си.

Русалката се отдалечи. Протегна ръка за сбогуване, изви красивото си тяло и се гмурна, оставяйки Слав и Емералд сами. Той прокара върха на пръста си по блестящата следа от целувката и на свой ред долепи устните си до малкото челце, притворил очи. Отново го лъхна чистият бебешки аромат и любовта нахлу в разкъсаното му сърце. Пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си и погледът му срещна този на детето. Двата погледа се срещнаха — смарагдовите и сивите — и бебето изгука щастливо.

Слав излезе от пещерата и пое пътя назад между скалите и мрачните води. Вълните отмиваха стъпките му по пясъка и заличаваха спомена, че е бил там. Само луната, поела дългия си път към вкъщи, бе ням свидетел на решителните му крачки. Заобиколи отдалеч пристана, избегна няколкото развеселени групички, стоеше в сенките на пометените от чудовището сгради. Когато се отдалечи достатъчно от градчето спря, за да почине. Бебето дремеше, сгушено в сигурната му прегръдка. Погледна по пътя обратно и видя светлините на двореца ярко запалени. На бойниците горяха големи огньове, осветяващи всяко кътче на крепостта и градините. Крепостните врати се отвориха и тежковъоръжени войници с маршова стъпка излязоха и се насочиха към пристанището. Слав веднага стана и се приготви. Скоро щяха да обърнат градчето с главата надолу в търсене на бебето. Погледна за последно към Морска звезда и настръхна. На една от бойниците стоеше жрецът. Синя светлина се събираше около вдигнатите му във въздуха ръце. Към него се присъединиха още няколко жреци, носещи факли със син огън. Войниците вече навлизаха в градчето. Слав притисна детето, готов за тръгване. Жреците поднесоха факлите към кладата в средата на кулата, пламъците се издигнаха в небето високи и сини, гладни за още.

Морето в отговор яростно забушува. Откъм хоризонта задухаха ветрове, но огънят гладно ги поглъщаше. Вълните се издигаха все по-високи и мощни.

Ръцете на жреца вече сияеха ослепително и с един рязък жест той насочи светлината към кладата. Пламъкът избухна с рев огромен, ослепителен, поглъщащ последните остатъци от нощта. Цялата крепост, градчето и много мили напред се осветиха.

Вълните побесняха.

Един от войниците достигна последните къщи, видя Слав с бебето и извика. Мъжът се обърна и с все сили се затича към Скалата на скръбта.

Пламъкът започна да ближе крепостните стени, пълзейки надолу към пристана. Чуваха се ужасени писъци и виковете на пламналите, пукащи от горещината камъни. Войниците се прегрупираха и тръгнаха след Слав, който вече катереше стръмния хълм на Скалата.

Откъм яростта в морето се чу висок свистящ звук. Водата изригна пред очите на Слав и преследвачите му. Пипалата на сепията се извиха във въздуха, следвани от сивото туловище и смразяващо кръвта фучене.

Пожарът, обхванал първите къщи на градчето, застина за няколко мига объркан, после събра огнените си пипала ведно. От сърцето му изригна нова червена светлина, смеси се със синята, огънят нарасна двойно и се насочи с удвоени сили към Слав и морското чудовище, помитайки свои и чужди.

От крепостните кули кралят и кралицата безпомощно гледаха надолу към опустошенията на огнения ад. В морето чудовището пищеше и с всеки удар на пипалата си изпращаше вълни към пожарищата. Там, където водата докосваше пламъка се чуваше оглушително съскане, но само за да плъзне нов пламък напред към беглеца и преследвачите му. В Морска звезда кралят извади меча си и с един удар посече жреца, който френетично размахваше ръце и редеше скверни думи. Войните се окопитиха и последваха повелителя си, нападайки останалите жреци. Кралицата се свлече от слабост на земята, а жрецът с последни сили я хвана за ръката и я повлече към огъня, падайки в него заедно с нея. Тя крещеше от болка и ужас, молейки за помощ. Огънят облизваше дрехите и косите й с червени езици, целуваше изваяното й тяло, засищаше глада си за плът. Скоро писъците й замлъкнаха.

Сърцето на Слав препускаше тревожно. Тялото му крещеше за почивка, бебето в ръцете му тежеше като камък. Съжаляваше, че не е обучен войн и бойните оръжия са му непознати. Чувстваше се безпомощен като принцесата в ръцете си. Отвсякъде го обграждаха врагове и стягаха примката. Нямаше значение кой ще го залови пръв. Просто искаше да защити детето в ръцете си, а не знаеше как. От рибарския му нож нямаше никаква полза. Захвърли го като непотребна вещ.

Направи последните крачки до ръба на Скалата с усилие и се свлече на колене. Зад него преследвачите му спряха задъхани, а водачът им извика на Слав да върне бебето. Морското чудовище загърби борбата с огнения ад и насочи пипалата си към мъжа на ръба. Той стоеше там на твърдите камъни, на земята, в калта, единствен щит за малката принцеса. Огънят изви пламъците си високо и се втурна нагоре по хълма.

— Повелителю на моретата, призовавам те! — Слав постави нежно Емералд на земята между две скали и се изправи на ръба на Скалата на скръбта. Чудовището пищеше в бездната под него. Огненият ад пълзеше и достигна задните редици на обкръжилите го войници, поглъщайки ги безмилостно.

— Повелителю на моретата, призовавам те! — Слав смъкна туниката си и оголи слабите си гърди към гърчещите се пред него пипала. Мъжете зад него гинеха. — Вземи мен, спаси принцесата. Спаси кръвта си.

Слав извади медальона и коленичи пред бебето. Промуши верижката през главата му и го вдигна с нежни ръце.

— Богове, взехте ми всичко! Взехте ми любовта, взехте ми дома, само честта и дадената дума ми останаха! Повелителю, зова те! Дай ми сили да я защитя!

Слав вдигна малката принцеса високо над бушуващата бездна. Морското чудовище спусна пипалата си надолу към тях. Зад него пламъците изминаха последните метри и заблизаха краищата на опърпаните му панталони.

Затвори очи и изкрещя. Вик на болка и вопъл на разбито и отново излекувано сърце.

Пипалата се стовариха върху Скалата на скръбта. Земята се разтресе и мъжът падна на земята в опит да предпази детенцето. Скалите се разцепиха, вълните се издигнаха високо и нахлуха в процепите. Огънят обгърна падналия мъж и бебето в прегръдките му…

 

 

Сред рева на огъня и писъците на морското чудовище се чу нежна музика.

Звездата на гърдите на Емералд запулсира.

Пулсираше с диханието на Слав и с ритъма на малкото бебешко сърчице. Меката светлина, струяща от медальона, скоро ги обля целите, скривайки ги от огъня и водата. Когато светлината докосваше огъня, той се превръщаше в бяла пара и се издигаше във въздуха. Там, където тя докосваше водата или пипалата на чудовището, се чуваше звънкия смях на морските принцеси…

 

 

Пипалата се снижиха и потънаха в черните води.

Бурното море се укроти.

Огненият ад бе потушен завинаги.

Слав се изправи с принцесата на ръце. Скръбта бе забравена.

Морска звезда имаше нов Пазител.