Красимир Тасев
Предговор

Излизането на романа Игра на дама през 1963 г. в Аржентина е съпроводено от огромен успех в целия испаноезичен свят. Авторът Хулио Кортасар по това време вече е утвърдено име — публикувал е четири от най-известните си сборници с разкази (Бестиарий, Край на играта, Тайните оръжия и Истории за кронопи и фами), както и романа Лотарията. Игра на дама обаче е произведението, с което най-често ще се свързва името му и което ще го нареди сред най-значимите фигури в латиноамериканската и световната литература на XX век.

Животът на писателя започва в Брюксел на 26 август 1914 г. в семейството на аржентинци. Малко по-късно те напускат окупираната от немците Белгия и след известен престой в Швейцария и Испания (неутрални през Първата световна война) през 1918 г. се завръщат в Аржентина. Това е страната, където Кортасар прекарва детството и младостта си и която винаги ще смята за своя родина, въпреки че през 1951 г. се установява за постоянно в Париж, живее там до смъртта си през 1984 г. и дори приема френско гражданство.

Литературният талант на Кортасар се проявява много рано — на деветгодишна възраст вече пише стихове и завършва първия си роман, който не е достигнал до нас. Пише поезия през целия си живот, като дори първата му публикувана самостоятелна книга — Присъствие (1938), е поетичен сборник, но тази страна от творчеството му е осъдена да остане в сянката на разказите и романите му. През 30-те и 40-те години, докато работи като гимназиален учител в две провинциални градчета, а по-късно и като преподавател по френска литература в Университета на Куйо в град Мендоса, Кортасар създава голяма част от най-известните си фантастични разкази и окончателно оформя характерния си почерк в този жанр. Един от разказите, писани по това време (Завзета къща), е забелязан от Борхес, който го публикува на страниците на едно от издаваните от него списания.

Романите обаче са територията, на която писателят разгръща най-пълно експериментаторските си намерения. Първите творби в този жанр — Забавление и Изпитът (създадени съответно през 1949 и 1950 г., но публикувани посмъртно през 1986 г.), както и Лотарията (1960), макар и напълно зрели в стилово отношение и оригинални като замисъл, са смятани от автора като упражнения, като един необходим „мост“ от затворените по структура разкази към отворения свят на Игра на дама — произведението, в което пак според негови признания намират реализация най-съкровените му търсения като творец и човек. Показателен в това отношение е и фактът, че следващият му роман — 62/ Модел за сглобяване (1968), е изграден според предписанията в бележките на писателя Морели от глава 62 на Игра на дама (оттам и заглавието) и представлява кулминация на експериментите на Кортасар в „антиромановото“ писане (или „противописане“, ако употребим един от термините на Морели). В следващия роман — Книга за Мануел (1973), писателят по-ясно от всякога заявява позицията си на гражданин и интелектуалец по отношение на политическата действителност в Латинска Америка по това време и по-специално по отношение на разпространяващите се диктаторски режими. Макар че живее в Европа, Кортасар до края на живота си активно подкрепя левите движения, борещи се срещу политиката на вмешателство на Съединените щати в Латинска Америка (като пример може да се посочи подкрепата му за младата тогава Кубинска революция, а по-късно и за Сандинисткото движение в Никарагуа).

Несъмнено Игра на дама е най-амбициозното произведение на Хулио Кортасар, което личи както от изявленията на самия автор в редица интервюта и от признанията в личната му кореспонденция до приятели, така и от мнението на критиката. Писан в продължение на четири години (между 1957 и 1961 г.), романът съдържа и своеобразно изложение на теоретичните възгледи на писателя за литературата и същевременно представлява опит те да се приложат на практика. Зад етикета „експериментален роман“, поставен от литературната критика, се крие проект, който цели постигането на нова форма на „човечност“, разкриването на истинската човешка същност, заровена под слоеве фалшиви социални и културни условности, плод на хилядолетните традиции и история на хомо сапиенс. Теоретичната основа, обясняваща замисъла на произведението, се съдържа в споменатите вече бележки на писателя Морели, както и в коментарите на тези бележки от членовете на Клуба — разнородна компания от интелектуалци-бохеми в Париж, част от която е и главният герой Орасио Оливейра. Основните ключове според самия Кортасар са заложени в глави 54, 62, 79, 97, 99, 109, 112 и 116. Характерна черта в цялото творчество на писателя обаче, особено осезаема тук, е, че постоянно използва ирония, самоирония и шеговит тон, когато се появи опасност разказвачът или действащите лица да затънат в прекалена философска „сериозност“ или патетичност — Кортасар твърдо следва принципа си да поднася най-сериозните неща с хумор. По този начин читателят в нито един момент не се чувства поучаван, а, напротив, дава му се пълна свобода да не се съгласява с това, което чете, и дори сам да участва в изграждането на произведението. Това е и един от мотивите на Кортасар да построи романа като игра, в която участват както персонажите чрез своите действия, така и читателят — на първо място с възможността да избира между няколко начина на четене, което го „принуждава“ да стане „съучастник“ в творческия процес. Скачането по начертаната върху тротоара дама и стремежът да се достигне до десетия квадрат (наречен „Небе“ в аржентинския вариант на играта) е метафора на стремежа към себепознание, на търсенето на истинското лице на съвременния човек — едно преминаване през своеобразна мандала. Романът обаче не дава наготово формули и решения за изминаването на този път, защото това би противоречало на замисъла и би превърнало произведението в поредната готова и наложена отвън рецепта. Намеренията на автора са единствено да подтикне читателя сам да потърси и извърви пътя към самопречистването си, докато скача, като при игра на дама, от глава към глава в привиден безпорядък, както е сторил преди него самият писател. Свидетелство за това са думите на Морели от глава 82: „Писането е рисуване на моята мандала и едновременно с това обикаляне из нея, измисляне на пречистването, докато се пречиствам“.

Появата на Игра на дама на български закъсня с четири десетилетия, което обаче не прави тази класическа за испаноезичната литература творба по-малко актуална. Досега у нас Хулио Кортасар беше известен преди всичко като майстор на разказа, както и с романа Лотарията. Излезлите на български през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век книги Южната автострада, Някой, който се шляе, Всички огньове. Толкова обичаме Гленда и Междуетажие представляват антологии, в които са включени най-популярните му разкази от различни сборници и известната повест Преследвачът, смятана за предшественик в идейно отношение на Игра на дама. Преводът на най-известния му роман в този момент запълва една съществена празнина. Текстът на това първо българско издание следва стриктно оригинала на испански дори в някои особености на стила и правописа на автора, които на пръв поглед могат да се сметнат за печатни грешки (например непоследователност в изписването на някои лични имена и чужди думи, употреба на главни букви и курсиви и др.). Обяснителните бележки са сведени до минимум, най-вече за превод на пасажите на езици, различни от испански, както и за някои аржентински реалии. Надяваме се, че сме постигнали нелеката цел преводът, който българският читател вече държи в ръце, да представя това забележително произведение в целия му блясък.