Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Джулиан Барнс

Заглавие: Лимони на масата

Преводач: Димитрина Кондева

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство ОБСИДИАН

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Сборник разкази (не е указано)

Националност: Английска

Печатница: „Балканпрес“ АД

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Едуар Мане, „Лимонът“ (Мюзе д’Орсе)

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-076-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1772

История

  1. — Добавяне

Когато бях на тринайсет, открих в шкафчето на банята тубичка противозачатъчен гел. Макар в общи линии да подозирах, че всичко, което се крие от мен, вероятно е свързано със секса, не успях да отгатна предназначението на тази смачкана тубичка. Някакъв мехлем за екзема, косопад или отпусната кожа. Но ситно изписаното упътване с тук-там олющени букви ми разкри това, което не желаех да науча. Моите родители все още го правеха. По-лошото беше, че при това положение мама можеше да забременее. Видя ми се, как да кажа, немислимо. Аз бях на тринайсет, сестра ми на седемнайсет. Може би тубичката беше много, много стара. Натиснах я предпазливо и бях съкрушен, когато тя меко хлътна под палеца ми. Докоснах капачето, което сякаш само се развинти с хлъзгава бързина. Другата ми ръка, изглежда, бе натиснала отново, защото на дланта ми се изцърка някаква гадост. Само като си представих, че майка ми си причинява това, каквото и да означаваше „това“, защото най-вероятно пълният комплект включваше и други неща. Помирисах смазочното вещество. Нещо средно между зъболекарски кабинет и гараж, помислих си. Отвратително.

Това се случи преди повече от трийсет години. Не се бях сещал за него до ден-днешен.

* * *

Познавам родителите си, откакто се помня. Това твърдение сигурно ви се струва очевидно, съзнавам го. Но нека да обясня. В детските си години се чувствах обичан и закрилян и съответно откликвах с подобаваща вяра в неразривността на връзката с родителите. После настъпи периодът на раздразнението и измамната зрялост, но в рамките на нормалното, като при всеки друг. Напуснах родния дом без травми и никога не съм се откъсвал от него задълго. Осигурих внучета, по едно от всеки пол, да компенсирам сестриното си посвещаване на кариерата. По-късно съм водил отговорни разговори с родителите си — добре, с майка ми — относно неизбежността на остаряването и практичността на бунгалата. Организирах обяд в ресторант за четирийсетата годишнина от сватбата им, проверих условията в пансионите за стари хора, обсъдихме завещанията им. Мама дори ми каза какво иска да се направи с праха им. Трябваше да занеса урните на някоя отвесна скала на остров Уайт, от което стигнах до извода, че там за пръв път са се обяснили в любов. Присъстващите трябваше да разпръснат праха им на вятъра и чайките. Дори усетих, че вече се притеснявам какво ще правя с празните урни. Не вървеше и тях да ги метна от скалата; нито пък да ги запазя и да си държа вътре, знам ли, пури, шоколадови бисквити или коледни играчки. Дума не можеше да става да ги пусна в някой контейнер за боклук на паркинга, който мама предвидливо ми беше оградила с кръгче върху топографската карта. Беше ми я напъхала в ръцете, докато татко го нямаше в стаята, и от време на време се осведомяваше пазя ли я на сигурно място.

Нали виждате, познавам ги. Цял живот са ми били пред очите.

* * *

Майка ми се казва Дороти Мери Бишоп, а моминското й име е било Хийткок, от което се е отказала радушно. Баща ми е Станли Джордж Бишоп. Тя е родена през 1921, той през 1920 г. Израснали са в различни части на западна Средна Англия, срещнали се на остров Уайт, установили се в далечно предградие на Лондон, подобно на селце, а сега, на стари години, живееха на границата между Есекс и Съфък. Животът им беше подреден. По време на войната майка ми работела в картографската служба на графството; баща ми служел в Кралските военновъздушни сили. Не, не е бил летец-изтребител или нещо такова; той имаше администраторски талант. По-късно работеше в местната управа и накрая стигна до заместник-кмет. Обичаше да казва, че отговаря за всичко, което според нас става от само себе си. Необходим, но неоценен: баща ми обичаше иронията и беше избрал този начин да се представя.

Карън е родена четири години преди мен. Детството се връща с миризмите си. Овесена каша, крем карамел, татковата лула; прах за пране, полирпаста, маминият парфюм преди масонската вечеря с танци; пържен бекон през дъските на пода, докато се излежавах; севилски портокали, които вулканично клокочеха на котлона, докато земята навън още бе заскрежена; засъхващата кал и стръкчета трева по футболните обувки; топчетата за отпушване на канализацията; протритите кожени седалки на нашия мини морис, лютивият пушек от сгурията, с която баща ми засипваше огъня. Всички тези миризми се повтаряха периодично, също като неизменния кръговрат на училището, сезоните, цветята в градината, живота у дома. Първите разцъфнали алени цветчета на боба; сгънатите потници в най-долното ми чекмедже; кристалчетата нафталин; примусът. В понеделниците къщата се разтреперваше от пералната ни машина, която пълзеше настъпателно по пода на кухнята с вой и друсане, преди да излее в дебелия си бежов маркуч галони гореща вода, шуртяща в мивката на непредвидими интервали. Името на производителя върху металната табелка беше Тор. Богът на гръмотевиците седи и ръмжи в далечно предградие на столицата.

 

 

Може би трябва да се опитам да ви дам някаква представа за характерите на родителите ми.

Мисля, че смятаха майка ми за природно по-интелигентна от баща ми. Той беше — и все още е — едър пълен мъж с корем и възлести вени, набраздили ръцете му. Казваше, че има тежък кокал. Не знаех, че теглото на кокалите варира. Може би не, може би казваше това, за да ни забавлява нас, децата, или да ни озадачава. Изглеждаше някак тромав и муден, докато дебелите му пръсти лежаха върху книжката с чековете, докато завинтваше някоя автомобилна свещ, разтворил упътването за двигателя пред себе си. Ала децата много обичат родителите им да са бавни; тогава светът на възрастните не изглежда толкова невъзможен. Баща ми често ме водеше в Голямата киста, както наричаше той Лондон, да ми купи самолетен конструктор (още миризми: балсамово дърво, цветен аеролак, метални ножове). В онези дни двупосочният билет за метрото бе разделен с перфорация, но неоткъснат. Частта за отиването съставляваше две трети от билета, останалата една трета беше за връщането — разделяне, чиято логика така и не проумях. Както и да е, когато стигахме до бариерата на изхода за Оксфорд Съркъс, татко спираше и поглеждаше малко смутено билетите в огромната си длан. Аз ги вземах чевръсто, скъсвах ги по перфорацията, пусках третините за връщане обратно в дланта му и наперено подавах по-големия отрязък на контрольора. По онова време съм бил девет-десетгодишен, горд с ловките си пръсти; сега се питам дали в крайна сметка баща ми не блъфираше.

Организаторът вкъщи беше майка ми. Макар баща ми да бе прекарал живота си в усилия предградието да функционира гладко, затвореше ли входната врата, той се подчиняваше на друга система на контрол. Майка ми му купуваше дрехите, уреждаше социалния им живот, проверяваше домашните ни, грижеше се за семейния бюджет, решаваше къде ще се ходи на почивка. Пред външни хора баща ми наричаше съпругата си „Правителството“ или „Началството“. Винаги с усмивка. Ще желаете ли малко тор за градината, сър, първокласна смес, пръхкава, вземете в шепа и вижте. „Нека проверя какво би казало Началството“, отговаряше баща ми. Когато го молех да ме заведе на авиошоу или на крикет, той казваше: „Да се допитаме до Правителството.“ Майка ми можеше да изрязва коричките на филийките, без да изгуби и милиметър от хляба; възхитителна хармония между длан и нож. Беше словоохотлива, което отдавах на натрупаната неудовлетвореност от къщното ежедневие; но, от друга страна, се гордееше с домакинските си умения. Когато заядеше за нещо баща ми и той й кажеше да престане да му натяква, тя отвръщаше: „Мъжете използват думата натяква само когато ги мързи да свършат нещо.“ През повечето дни работеха в градината. Заедно бяха направили клетка за овошки: дървени пръти с гумени топки при основата, обширна площ, покрита отвсякъде с мрежа, добре защитена от птици, катерици, зайци и къртици. Вкопани капани от бирени кутии улавяха плужеците. След чая играеха скрабъл; след вечеря решаваха кръстословицата; после гледаха телевизия. Подреден живот.

* * *

Преди шест години забелязах голяма синина на главата на баща ми, между слепоочието и косата. Изжълтяваше по краищата, но в средата още беше индигова.

— Какво си си направил, татко?

Стояхме до кухненската маса. Майка ми току-що бе отворила бутилка шери и завързваше книжна салфетка около гърлото й, за да не подлее, ако баща ми не успееше да го сипе абсолютно безупречно. Винаги съм се чудел защо не го сипва тя, за да си спести салфетката.

— Падна, старият глупчо. — Майка ми затегна възела с точно премерена сила, защото знаеше повече от всеки друг, че ако го върже ожесточено, салфетката ще се скъса.

— Добре ли си, татко?

— Нищо ми няма, дреболия. Питай Началството.

По-късно, докато майка ми миеше чиниите, а ние двамата, седнали пред телевизора, гледахме следобедния снукър, аз попитах:

— Как така се удари, татко?

— Паднах — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Ааах, знаех си, че ще влезе и ще отскочи, какво разбират тия младоци от снукър? Само се целят в дупката, никаква стратегия.

След чая родителите ми започнаха да играят скрабъл. Аз казах, че ще гледам. Спечели майка ми, както обикновено. Но нещо в играта на татко, който току въздишаше, сякаш съдбата му е отредила само несъчетаеми букви, ме накара да си помисля, че не влага старание.

 

 

Може би трябва да ви разкажа нещичко за селото. Всъщност то е по-скоро един кръстопът, край който във формална близост живеят стотина души. Има триъгълна градинка, която е изпомачкана от нехайни шофьори; административна сграда; пустееща църква, автобусна спирка с бетонен навес, пощенска кутия с крива захапка. Майка ми казва, че селският магазин „върши работа за най-необходимото“, което означава, че хората влизат в него само колкото да не пусне кепенци. Що се отнася до къщата на родителите ми, тя е просторна и безлична. С дървени греди, бетонен под, двойни прозорци; стил алпийска хижа според агентите по недвижими имоти — с други думи, има стръмен покрив с високо таванско помещение, пълно с ръждясващи пръчки за голф и изхвърлени електрически одеяла. Единственото убедително основание, което някога е изтъкнала майка ми в полза на заселването им тук, е, че на три мили има много хубав склад за замразени храни.

На три мили в обратна посока има запуснат клуб на Британския легион. По-рано всяка сряда по обяд баща ми се качваше на колата и отиваше там, „да се махне от очите на Началството“. Сандвич, халба бира, една партия билярд срещу когото свареше там, после, вмирисан на цигарен дим, обратно вкъщи за чая. На една закачалка в дрешника висеше униформата на Легиона — кафяво сако от туид с кожени налакътници и чифт жълтеникави панамени панталони. Тази установена практика бе одобрена, ако не и измислена от майка ми. Тя обичаше да повтаря, че баща ми предпочитал билярда пред снукъра, защото на масата имало по-малко топки и не се налагало да мисли кой знае колко.

Когато попитах баща ми защо предпочита билярда пред снукъра, той не ми отговори, че билярдът е игра за благородници или че е по-изтънчена, или по-елегантна, а каза: „Защото не е нужно да има край. Една игра на билярд може да продължи вечно, дори да губиш през всичкото време. Не обичам, когато нещата свършват.“

Баща ми рядко се изразяваше така. Обикновено приказваше с някаква заговорническа усмивка. Поради иронията си оставяше впечатлението, че не говори много почтително, но също и че не е напълно сериозен. Тонът на нашите разговори бе отдавна установен: дружески, свойски, уклончив; сърдечен, но в същността си дистанциран. По английски, о, да, типично по английски, за бога, по английски. В нашето семейство няма прегръдки и потупване по гърба, не си падаме по сантименталностите. На важните за нас дати получаваме свидетелства за обич по пощата.

 

 

Може би съм оставил впечатлението, че проявявам пристрастие към баща ми. Не искам да изкарам майка ми язвителна или без чувство за хумор. Е, вярно, че може да бъде язвителна, да. А оттам и да загуби чувство за хумор. В нея има някакво нервно кокетство: дори на средна възраст не напълня. И както обича да казва, трудно понася глупаците. Когато с баща ми се преместиха да живеят в това село, се запознаха със семейство Ройс. Джим Ройс беше техният лекар, човек от старата генерация, който пиеше и пушеше и вечно повтаряше, че удоволствията никога никому не са навредили, докато един ден не умря от инфаркт доста преди да стигне средната продължителност на живота при мъжете. Първата му жена умряла от рак и преди да е минала и година, Джим се оженил повторно. Елси бе общителна едрогърда жена с няколко години по-млада от него. Носеше смешни очилца и както самата тя казваше, „падаше си по танците“. Майка ми я наричаше Фру-фру и дълго след като се установи, че предишният живот на Елси е минал в гледане на родителите й в Бишопс Стортфорд, продължи да твърди, че тази жена е била секретарка на Джим Ройс и го е изнудила да се ожени за нея.

— Знаеш, че не е вярно — възразяваше от време на време баща ми.

— Нищо такова не знам. Нито пък ти. Сигурно е отровила първата мисис Ройс, за да го оплете в мрежата си.

— Ами! Вижда ми се добродушна жена. — Изправен пред погледа и мълчанието на майка ми, той добави: — Може би малко скучна.

— Малко ли? Можеш да заспиш от скука, ако не ти дрънка глупости с тоя писклив глас. Ами косата й? Чист продукт на химията.

— Така ли? — Баща ми бе видимо изненадан от тази констатация.

— Ама и вие, мъжете… Ти да не смяташе че в природата съществува такъв цвят?

— Не съм се замислял за това. — После се умълча. Колкото и да бе нетипично за нея, майка ми се присъедини към мълчанието му за известно време и накрая каза:

— А сега, като го направи?

— Какво съм направил?

— Като се замисли за това. За косата на Джойс Ройс.

— Ооох. Не, за друго си мислех.

— И ще споделиш ли прозренията си с останалата част от човечеството?

— Мислех си две ли ъ-та има в думата „скрабъл“.

— Мъже — отвърна майка ми. — Само едно, тъпчо.

Баща ми се усмихна на това. Виждате ли как я караха заедно?

 

 

Попитах баща ми как върви колата. Тогава беше на седемдесет и осем и се чудех колко още ще му позволяват да шофира.

— Двигателят няма грешка. Каросерията сдава багажа. Шасито ръждясва.

— А ти как си, татко? — Исках да избегна директния въпрос, но той се изплъзна от устата ми.

— Двигателят няма грешка. Каросерията сдава багажа. Шасито ръждясва.

Сега лежи в болницата, понякога в собствената си пижама на зелени райета, по-често в нечия чужда, в която трудно се побира. Наследена от някой умрял може би. Намига ми, както е правил винаги, и нарича хората „скъпи“. Казва:

— Това беше жена ми. Много щастливи години.

 

 

Майка ми говори делово за Четирите Последни Неща. Има предвид Четирите Последни Неща на съвременния живот: подготвянето на завещание, осигуряването на старините, очакването на смъртта и невъзможността да повярваш в задгробния живот. Най-накрая успя да се наложи на баща ми да си направи завещание, след като беше навършил шейсет. Той никога не споменаваше смъртта, поне аз не съм го чул. Що се отнася до задгробния живот, в редките случаи, когато влизахме в църква семейно (само за венчавки, кръщенета или погребения), той просто коленичеше за кратко, притиснал пръсти към челото си. Това молитва ли беше, някакъв неин светски еквивалент, или навик, останал от детството? Може би проявяваше благовъзпитаност или толерантност? Отношението на майка ми към тайните на духа беше по-недвусмислено. „Дрън-дрън. Врели-некипели. Аз не се хващам на такива глупости, Крис, разбираш ли?“ — „Да, мамо.“

Питам се следното: дали зад сдържаността и намигванията, зад шеговитото раболепие пред майка ми, зад уклончивостта или ако предпочитате, добрия тон — се таеше паника и ужас от смъртта? Или това е глупав въпрос. Има ли човек, комуто да бъде спестен страхът от смъртта?

* * *

След като Джим Ройс умря, Елси се постара да съхрани приятелството с родителите ми. Канеше ги на чай, на шери, да разгледат градината й; но майка ми винаги отказваше.

— Търпяхме я само защото той ни беше симпатичен — казваше тя.

— Е, и тя не е несимпатична — вметваше баща ми. — Безобидна е.

— И чувалът с торф също е безобиден. Това не значи, че трябва да го наобикаляш и да си пиеш шерито с него. Както и да е, тя си постигна каквото целеше.

— Какво е целяла?

— Пенсията му. Сега си живее живота. Не са й нужни разни наивници да й разнообразяват дните.

— Джим би се радвал да се виждаме с нея.

— Джим е извън играта. Не му ли виждаше физиономията, когато тя започнеше да дрънка глупости? Личеше си, че се побърква от нея.

— Бях останал с впечатлението, че са много привързани.

— Това показва колко си наблюдателен.

Татко ми намигна.

— Защо намигаш?

— Намигам ли? Аз? Не може да бъде! — Той поизвърна глава с още десетина градуса и пак ми намигна.

Това, което искам да отбележа, е следното: част от поведението на баща ми винаги отричаше поведението му. Добре ли го казах?

 

 

Причината да се стигне до разкритието бяха някакви си луковици. Една позната от съседното село предложила на майка ми нарциси, които й били в излишък. Майка ми казала, че баща ми ще мине да ги прибере на връщане от клуба на Легиона. Позвънила там и поискала да говори с него. Секретарката й казала, че го няма. Когато някой даде на майка ми отговор, който не очаква, тя е склонна да го припише на глупостта на събеседника си.

— В момента играе билярд — казала тя.

— Не, не играе.

— Какви ги дрънкате! — възкликнала майка ми и много добре си представям тона й. — В сряда следобед той винаги играе билярд.

— Госпожо — било следващото, което чула, — аз съм секретарка на този клуб от двайсет години и през това време в сряда следобед никога не се е играл билярд. Понеделник, вторник, петък — да. Но в сряда не. Ясно ли се изразих?

Този разговор се бе провел, когато майка ми беше на осемдесет, а баща ми на осемдесет и една.

 

 

— Ела да му поговориш и да го вразумиш. Започва да изкуфява. Идва ми да я удуша тая кучка.

Пак аз отидох. Отново аз, а не сестра ми, както винаги досега. Но този път не ставаше дума за завещания, пълномощни или пансиони за стари хора.

Майка ми бе обзета от онази трескава нервна енергия, с която я зареждат кризите: смесица от тревожна превъзбуда и изтерзаност, които взаимно се усилваха.

— Не иска да чуе здравия разум. Нищо не иска да чуе. Отивам да подрежа касиса.

Баща ми бързо стана от стола си. Здрависахме се, както правим винаги.

— Радвам се, че дойде. Майка ти не иска да чуе здравия разум.

— Аз не съм гласът на здравия разум — казах. — Така че не очаквай кой знае колко.

— Нищо не очаквам. Просто се радвам да те видя.

Този необичаен изблик на откровена радост от страна на баща ми ме разтревожи. Както и самоуверената му стойка. Обикновено седеше на стола накриво или присвит, като погледа и ума му.

— Аз и майка ти се разделяме. Ще живея при Елси. Ще си поделим мебелите и парите в банката. Тя може да остане колкото пожелае в тая къща, която, да ти кажа право, никога не съм харесвал много. Разбира се, половината е моя, така че ако иска да я смени, ще трябва да си потърси по-малка. И колата щях да й оставя, ако можеше да шофира, но се съмнявам, че тепърва ще се научи.

— Татко, колко време продължава това?

Той ме погледна, без да мигне или да се изчерви, само леко поклати глава.

— Боя се, че не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга, татко. Аз съм твой син.

— Вярно. Сигурно се питаш дали ще направя ново завещание. Нямам такова намерение. Поне за момента. Единствената промяна е, че ще живея при Елси. Няма да се развеждам с майка ти. Просто ще живея при Елси. — Тонът, с който произнасяше името й, ме накара да осъзная, че задачата ми — или поне задачата, която майка ми ми постави — ще се провали. Не споменаваше името й с гузна неувереност или изкуствено натъртване. Изричаше „Елси“, като че мед му капеше от устата.

— Какво ще прави мама без теб?

— Сама ще се оправя. — Не го каза рязко, а просто категорично, сякаш нямаше връщане назад и ако околните се позамислят, ще се съгласят с него. — Може да командва себе си.

Баща ми никога не ме е шокирал, освен един-единствен път: бях го видял от прозореца как удушава един кос, влязъл в клетката за овошки. Макар да не го чувах, явно и псуваше. После му върза краката и го провеси на мрежата, да служи за урок на други крадливи твари.

Поприказвахме още малко. Или по-скоро аз приказвах, а баща ми слушаше, сякаш бях едно от онези хлапета, които застават на прага ти с пълен сак бърсалки за прах, гюдерии и калъфи за дъски за гладене, чиято покупка — коронният им номер за агитация — би ги спасила от изкушението да станат престъпници. Към края вече разбирах как са се чувствали, когато захлопвах вратата под носа им. Баща ми слушаше любезно, докато хвалех стоките в сака си, но не пожела да си купи нищо. Завърших речта си с думите:

— Но ти ще поразмислиш, нали, татко? Дай си малко време, а?

— Ако си дам малко време, и няма да ме има на тоя свят.

Откакто вече не бях дете, винаги е имало една любезна дистанция в отношенията ни; макар и неизказана, помежду ни се бе установила дружелюбна равнопоставеност. Сега зейваше нова пропаст. Или може би беше старата: баща ми пак бе станал родителят и пак изтъкваше своите по-дълбоки познания за света.

— Татко, не е моя работа, така да се каже, но… за физическа връзка ли става дума?

Той ме погледна с онези ясни сиво-сини очи, не укорително, но втренчено. Ако някой трябваше да се изчерви, това бях аз.

— Наистина не е твоя работа, Крис. Но щом като питаш, отговорът е „Да“.

— И?… — Не можех да продължа. Баща ми не беше приятел на средна възраст, хлътнал по млада красавица; той беше моят осемдесет и една годишен родител, който след близо петдесетгодишен брак напускаше дома си заради жена, преполовила шейсетте. Страхувах се дори да формулирам въпроса.

— Но… защо сега? Искам да кажа, след като продължава толкова години?

— Колко години?

— Годините, през които уж си ходил да играеш билярд.

— През повечето време се отбивах в клуба. Казвах билярд, за да не усложнявам нещата. Понякога просто си седях в колата. Гледах полето. Не, Елси е… от скоро.

По-късно отидох при майка ми да бърша съдовете. Докато ми подаваше един капак от огнеупорно стъкло, тя каза:

— Предполагам, че пие онова нещо.

— Кое нещо?

— Знаеш. Онова нещо. — Оставих капака и протегнах ръка да поема една чинийка. — Пише го във вестниците. Звучи като Ниагара.

— Аха. — Една от лесните думи в кръстословиците.

— Казват, че старците в цяла Америка заприличали на отвързани жребци. — Помъчих се да не си представям баща си като отвързан жребец. — Всички мъже са глупаци, Крис, и с всяка година все повече оглупяват. Кой ме караше да се омъжвам?

После, докато бях в банята, отворих огледалната вратичка на шкафчето в ъгъла и надникнах вътре. Крем за хемороиди, шампоан за изтощена коса, пакетче памук, медна гривна против артрит, поръчана по каталог… Не ставай смешен. Не тук, не и сега, не и баща ти.

 

 

Отначало си помислих: той е просто поредният случай, още един мъж, заслепен от егоизма, новото, секса. Заради възрастта му изглежда по-различно, но всъщност не е. Колко посредствено, банално, долнопробно.

После си помислих: какво всъщност знам аз? Защо решавам, че моите родители вече не правят — не са правили — секс? Те продължаваха да спят в едно легло, докато това не се случи. Какво знам аз за секса на тази възраст? Което ме накара да се запитам: кое е по-лошо за майка ми — да се е отказала от секса на шейсет и пет, да речем, и петнайсет години по-късно да е разбрала, че съпругът й я напуска заради жена на възрастта, когато се е отказала; или все още да е спяла с него, когато изведнъж е разбрала, че кръшка?

А после си помислих: ами ако нещата не опират до секса? По-малко ли щеше да ми докривее, ако баща ми беше казал: „Не, синко, изобщо не става дума за физическа връзка, аз просто се влюбих.“ Въпросът, който му зададох и който тогава ми се стори труден, всъщност беше по-безболезненият. Защо допускаме, че сърцето прекратява работа заедно с гениталиите? Защото имаме желание — и нужда — да си представяме старостта като време на спокойствие. Сега си мисля, че това е една от големите конспирации на младостта. И не само на младостта, а и на средната възраст, на всяка година до момента, когато приемем, че и ние сме стари. Тя се разгръща и защото старите хора й съдействат. Седят си с одеяло на коленете, кимат покорно и се съгласяват, че за тях веселбата е свършила. Движенията им са забавени, кръвта им вече не кипи. Пламъците са угаснали — или най-малкото са засипани с една лопата сгурия за предстоящата дълга нощ. Само че татко отказваше да участва в играта.

 

 

Не казах на родителите си, че отивам да се срещна с Елси.

— Да? — Стоеше на вратата с декоративно стъкло, скръстила ръце под гърдите си и вирнала глава, а смешните й очилца проблясваха на слънцето. Косата й беше с цвят на есенен бук и както забелязах, оредяла на темето. Бузите й бяха напудрени, но не достатъчно, за да се скрият разпръснатите тук-там съзвездия от спукани капиляри.

— Може ли да поговорим? Аз… родителите ми не знаят, че съм тук.

Елси се обърна, без да каже и дума, и аз последвах ръбовете на чорапите й по тесния коридор към дневната. Бунгалото й имаше съвсем същото разпределение като това на родителите ми: кухня отдясно, две спални насреща, голям килер до банята, дневна отляво. Може би бяха строени от един и същ предприемач. Може би всички бунгала са почти еднакви. Не съм експерт.

Тя седна на ниско кресло от черна кожа и моментално запали цигара.

— Искам да ви предупредя, че съм много стара да ме поучават.

Носеше кафява пола, кремава блуза и големи лъскави обици във форма на охлюви. Бях я виждал два пъти и ми се беше сторила твърде скучна. Несъмнено и аз на нея. Сега седях насреща й, отказал предложената цигара, и се опитвах да си я представя като прелъстителка, която разбива семейства и се държи скандално, но виждах само една шейсет и пет-шест годишна жена, закръглена, леко нервна, доста враждебно настроена. Не и прелъстителка, нито по-млада версия на майка ми.

— Не съм дошъл да ви поучавам. По-скоро се опитвам да разбера.

— Какво има за разбиране? Баща ви идва да живее при мен. — Тя раздразнено смукна от цигарата си и издуха кълбо дим. — Досега да се е преместил, ако не беше толкова добър. Трябвало да даде време на всички ви да свикнете с тази мисъл.

— Женени са от много дълго време — казах с неутрален глас, доколкото ми се удаваше.

— Човек не изоставя това, което все още иска — отсече Елси. Отново смукна припряно от цигара си, после я погледна с известно неодобрение.

Пепелникът й беше закрепен на страничната облегалка на креслото. Исках да е препълнен с угарки, по които е размазано алено червило. Исках да видя яркочервени нокти на ръцете и краката й. Но нямах този късмет. На левия й глезен имаше ластичен чорап. Какво знаех аз за нея? Че е гледала родителите си, че е гледала Джим Ройс, а сега предлага — или така поне мислех аз — да гледа моя баща. В дневната й имаше много теменужки, посадени в кофички от кисело мляко, безброй възглавнички, няколко плюшени животни, телевизор върху остъклено барче, купчина списания по градинарство, доста семейни снимки, вградена електрическа камина. Неща, които спокойно биха могли да бъдат и в къщата на родителите ми.

— Красиви теменужки — отбелязах аз.

— Благодаря ви. — Вероятно чакаше да кажа нещо, което да й даде повод за атака. Не че мълчанието ми я възпря. — Не биваше да го удря, нали?

— Моля?

— Не биваше да го удря, нали? Не и ако искаше да го задържи.

— Какви ги говорите!

— С тиган по главата. Преди шест години, май толкова бяха. Джим веднага заподозря каква е работата. А напоследък му посяга доста често. Не и където се вижда, вече се е научила. Блъска го в гърба. Старческа деменция, ако ме питате. Тази жена е за болнично заведение.

— Откъде знаете всичко това?

— Във всеки случай не от нея. — Елси ме изгледа навъсено и запали нова цигара.

— Майка ми…

— Вярвайте в каквото щете. — Определено не се опитваше да ме предразположи. И защо трябваше да го прави? Не бях дошъл на сгледа. Когато ме изпрати, машинално й подадох ръка. След кратко здрависване тя повтори: — Човек не изоставя това, което все още иска.

 

 

Попитах майка ми:

— Мамо, удряла ли си някога татко?

Тя моментално отгатна моя източник на информация.

— Това ли ти каза кучката? Предай й от мое име, че ще се видим в съда. Тя заслужава да бъде… да бъде намазана с катран и оваляна в перушина, линч заслужава.

Попитах баща ми:

— Татко, може би въпросът ми е глупав, но удряла ли те е някога майка ми?

Очите му останаха ясни и нетрепващи.

— Паднах, сине.

Отидох в медицинския център при енергична жена с пристегната в кръста набрана пола, която се направи на много принципна. Работеше тук, откакто доктор Ройс се бе пенсионирал. Медицинските картони били, разбира се, строго лични. Ако имало съмнения за някакво насилие, тя била длъжна да уведоми социалните служби. Преди шест години баща ми заявил, че е паднал, по-рано и след това нямало нищо, което да събуди подозрения. Какви доказателства съм имал?

— Нещо, което един човек ми каза.

— Знаете какви са хората в селото. Или може би не. Кой е този човек?

— О, нямам представа.

— Мислите ли, че майка ви е способна да прояви насилие спрямо баща ви?

Насилие. Насилие. Защо да не кажем удряне, фрасване, халосване с тежък тиган?

— Не знам. По какво да разбера? — Трябва ли името на извършителя да е изписано наопаки с едри букви върху кожата на баща ми?

— Зависи от това как пациентът представя нещата. Освен ако някой друг от семейството не докладва подозренията си. Това ли правите?

Не. Не съм дошъл да изобличавам моята осемдесетгодишна майка, понеже я подозирам в побой над осемдесет и една годишния ми баща заради подмятанията на жена в средата на шейсетте, която може да спи, а може и да не спи с баща ми.

— Не — казах.

— Родителите ви не идват често — продължи лекарката. — Но те са — тя замълча, докато намери подходящия евфемизъм… — образовани хора, нали?

— Да — отвърнах аз. — Да, баща ми се е образовал преди шейсет и повече години, както и майка ми. Сигурен съм, че са имали полза от това. — Все още ядосан, добавих: — Между другото, предписвате ли понякога виагра?

Погледна ме така, сякаш вече бе убедена, че съм просто един гаден навлек.

— Ще се наложи да отидете при вашия лекар.

 

 

Когато се върнах в селото, изведнъж изпаднах в депресия, сякаш аз бях този, който живее там и вече не може да понася изпотъпканата градинка, затворената църква, отвратителния навес на автобусната спирка, бунгалата тип алпийска хижа и надутите цени в магазина за най-необходимото. Докато маневрирах по ивицата асфалт, минаваща за автомобилна алея, видях в края на градината баща ми, който работеше в клетката за овошки — навел гръб, връзваше нещо. Майка ми ме чакаше.

— Проклетата Фру-фру, с нея са си лика-прилика. Двама малоумници. Но ми съсипаха живота, разбира се.

— О, я стига, мамо.

— Недей да ми якаш, млади човече! Стани на моята възраст и тогава ми говори с такъв тон. Съсипаха ми живота. — Не позволяваше никой да й противоречи; и тя влизаше отново в родителската си роля.

Налях си чаша чай от каничката до мивката.

— Много е силен.

— Не ме интересува.

Настана тягостно мълчание. Отново се почувствах дете, което иска да го похвалят или поне да не му се карат.

— Помниш ли Тор, мамо? — неочаквано за себе си попитах аз.

— Кое?

— Тор. От времето, когато бяхме малки. Как само кръстосваше из кухнята! Много беше своенравна. И постоянно правеше наводнения, нали?

— Мисля, че това беше Хотпойнт.

— Не. — Странно колко се разпалих. — Хотпойнт сте я имали после. Аз помня Тор. Тракаше ужасно и имаше дебели бежови маркучи.

— Чаят сигурно не може да се пие — каза майка ми. — Между другото, изпрати ми картата, която ти дадох. Не, направо я изхвърли. Остров Уайт, глупости! Забрави тия тъпотии. Разбра ли ме?

— Да, мамо.

— Това, което искам, ако си отида преди баща ти, както и очаквам да стане, е просто да ме разпръснеш. Все едно къде. Или пък поръчай на крематориума. Не си длъжен да се разкарваш за праха ми, да знаеш.

— Искам да престанеш с тия приказки.

— Той ще ме надживее. Пантите на скърцащата порта държат най-дълго. Докторшата може да прибере праха му, нали?

— Спри да говориш така.

— Да си го сложи върху камината.

— Виж какво, мамо, ако стане така, искам да кажа, ако умреш преди татко, тя няма да може да се разпорежда. Ще зависи от мен — от мен и от Карън. Елси няма да има нищо общо с това.

Майка ми настръхна при споменаването на името й.

— Карън я отпиши, а на теб се оказа, че не мога да ти имам доверие, нали, сине?

— Ма…

— Да се промъкваш зад гърба ми в къщата й! Метнал си се на баща си, няма що. Винаги си приличал на него.

 

 

Според Елси майка ми отровила живота им с постоянните си обаждания. „Сутрин, обед, вечер, особено вечер. Накрая просто изключвахме телефона.“ Според Елси майка ми непрестанно привиквала баща ми да върши разни работи по къщата. Използвала най-различни аргументи. 1) Половината къща е негова, тъй или иначе, значи е длъжен да я поддържа. 2) Не й е оставил достатъчно пари да наеме работник. 3) Едва ли очаква на тази възраст да се катери по стълбата, за да чисти улуците. 4) Ако не дойде начаса, тя ще се занесе у Елси и пак ще го доведе.

Според майка ми почти веднага щом се изнесъл, баща ми цъфнал на вратата й и сам поискал да поправя уредите, да копае градината, да чисти улуците, да проверява бутилката с газта, всичко. Според майка ми баща ми се оплаквал, че Елси се държи с него като с куче, не го пускала да ходи в клуба, купила му от ония пантофи, които най-мразел, и искала да го откъсне напълно от децата му. Според майка ми баща ми постоянно я молел да го прибере обратно, на което тя отговаряла: „Каквото си си надробил, това ще сърбаш.“ Макар че просто искала да го остави да се помъчи още малко. Според майка ми баща ми се дразнел, че Елси глади ризите му отгоре-отгоре и че сега всичките му дрехи вонят на цигари.

Според Елси майка ми направила голям въпрос от това, че задната врата се изметнала и резето влизало само наполовина и някой крадец можел за секунди да го избута и да я изнасили или убие, както си лежи в леглото, така че баща ми — щял, не щял, — отишъл да поправи вратата. Според Елси баща ми се зарекъл това да му е за последен път и дори цялата проклета къща да изгори до основи, за предпочитане заедно с майка ми, никой няма да го накара да иде там повече. Според Елси точно тогава, докато баща ми поправял задната врата, майка ми го цапардосала по главата с някакъв инструмент, после го оставила да лежи на земята с надеждата да умре и чак след няколко часа извикала линейка.

Според майка ми баща ми й вадел душата да си поправи задната врата, защото не искал да я мисли, задето е сама през нощта, което според него можело да се разреши по най-простия начин — да го приеме обратно. Според майка ми баща ми неочаквано дошъл един следобед, носейки сандъчето си с инструменти. Няколко часа седели и си приказвали за старото време и за децата, дори извадили снимки, които ги просълзили. Казала му, че ще си помисли дали да не го приеме обратно, но не и преди да поправи вратата, ако за това бил дошъл. Той взел инструментите и излязъл, а тя раздигала масата след чая, после седнала да доразгледа снимките. След време осъзнала, че не чува никакъв шум откъм работилницата. Баща ми лежал на една страна и издавал хъхрещи звуци; сигурно пак бил паднал и си бил ударил главата в пода, тоест в бетона. Повикала линейката — бавила се цяла вечност — и сложила възглавница под главата му, ето, да съм видел коя, окървавената.

Според полицията мисис Елси Ройс подала до тях жалба срещу мисис Дороти Мери Бишоп, която се опитала да убие мистър Станли Джордж Бишоп. Полицията направила пълно разследване и решила да не предприема мерки. Според полицията мисис Бишоп подала до тях жалба срещу мисис Ройс, която я злепоставяла пред жителите на селото, наричайки я убийца. Наложило се да си поприказват с мисис Ройс. Семейните вражди винаги им създавали проблеми, особено когато били от „разширен характер“, както в случая.

Баща ми лежи в болницата вече два месеца. Дойде в съзнание на третия ден, но оттогава насам няма голямо подобрение. Когато го приеха, лекарят ми каза: „Боя се, че на тяхната възраст процесите са скоротечни.“ Сега друг лекар ми обясни тактично, че „ще е грешка да храним големи надежди“. Лявата страна на баща ми е парализирана, има сериозна загуба на памет и нарушен говор, не може да се храни сам и се изпуска. Лявата половина на лицето му е набръчкана като дървесна кора, но очите му се забождат в мен, ясни и сиво-сини както цял живот, а косата му е винаги чиста и сресана. Не мога да преценя доколко разбира това, което му говоря. Има една фраза, която произнася ясно, но иначе почти не приказва. Изяжда гласните с изкривената си уста, а в очите му се чете срам от заваления говор. Предпочита тишината.

В понеделник, сряда, петък и неделя го посещава майка ми, отвоювала четвъртия от седемте дни по силата на брачния съюз. Носи му грозде и вестника от предишния ден, а когато от левия ъгъл на устата му потече лига, издърпва салфетка от кутията на шкафчето му и я попива. Ако на масичката има бележка от Елси, тя я скъсва, а той се прави, че не забелязва. Говори му за споделеното минало, за децата и за общите им спомени. Когато си тръгва, той я изпраща с очи и казва много ясно на всеки, който би искал да чуе: „Това беше жена ми. Много щастливи години.“

Във вторник, четвъртък и събота при баща ми идва Елси. Носи му цветя и приготвен от нея фондан, а когато му потече лига, измъква от джоба си бяла кърпичка с дантелки и извезано в червено „Е“. Бърше лицето му с видима нежност. Напоследък на средния пръст на дясната си ръка носи пръстен, подобен на този от Джим Ройс, който носи на лявата. Говори на баща ми за бъдещето, за това как ще оздравее и за живота, който ще изживеят заедно. Когато си тръгва, той я изпраща с очи и казва много ясно на всеки, който би искал да чуе: „Това беше жена ми. Много щастливи години.“

Край