Оригинално заглавие
Regret, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Корекция и форматиране
dimitrovw (2018)

Госпожица Олри имаше добра и силна фигура, румени бузи, коса, която се променяше от кестенява към сива, и решителен поглед. Във фермата тя носеше мъжка шапка и едно старо, синьо военно наметало, когато беше студено, а понякога и високи ботуши.

Госпожица Олри никога не бе мислила да се омъжи. Тя никога не се беше влюбвала. Когато беше двадесетгодишна, тя получила предложение, което веднага отказа, и до петдесетата си година не бе доживяла все още момент, в който да съжали за това.

И така, тя беше съвсем сама на този свят, с изключение на кучето й Понто, нейната религия и негрите, които живееха в нейните колиби, обработваха нейните култури, отглеждаха нейните птици, крави и няколко мулета, и почистваха нейното оръжие (с което тя убиваше ястребите птицеяди).

Една сутрин госпожица Оури стоеше на терасата, наблюдавайки, с ръце на кръста, малка група от много малки деца, които, на практика, можеше да са паднали от небето. Толкова неочаквано и странно беше пристигането им, и толкова не добре дошло. Те бяха децата на най-близката й съседка, Одили, която, всъщност, не беше чак толкова близка съседка.

Младата жена се бе появила само пет минути преди това, придружена от тези четири деца. В ръцете си тя носеше малката Лоди, неохотно дърпаше Ти Номи с едната си ръка, докато Марклин и Марклет я следваха с колебливи стъпки.

Лицето й беше червено и обезобразено от сълзи и вълнение. Тя бе призована в съседната община от опасната болест на майка й, съпругът й беше далеч в Тексас — на нея й изглеждаше като на милиони мили, и Валсин чакаше с една каруца, дърпана от муле, за да я откара до спирката.

— Това не е въпрос, госпожице Оури, просто трябва да наглеждате малките на мое място, докато се върна. Dieu sait[1], не бих ви безпокояла ако имаше друг начин. Дръжте се с тях като с ваши, госпожице Оури, не ги жалете. Ето, аз съм наполовина полудяла между децата, Лон, който не си е вкъщи, и това че може да не заваря бедната ми майка жива encore[2]! — мъчителна вероятност, която накара Одили да се забърза за последно и да остави с нежелание разтревоженото си семейство.

Тя ги остави натъпкани във входа на дългата, ниска къща под тясната й сянка; ярката слънчева светлина удряше по светлите стари дъски, няколко кокошки дращеха в тревата на дъното на стълбите и една смело се изкачи, и стъпваше здраво, тържествено и безцелно по терасата. Във въздуха се носеше приятен аромат на карамфили и звукът на негърски смях, идващ отвъд цъфтящите памучни полета.

Госпожица Оури стоеше, съзерцавайки децата. Тя погледна критично Марклин, която бе оставена да се олюлява под теглото на пълничката Лоди. Тя наблюдаваше със същия пресметлив Марклет, чийто тихи сълзи се смесваха със звучната мъка на бунтуващия се Ти Номи. По време на тези няколко момента на съзерцание тя идваше на себе си, измисляйки план за действие, който е желателно да съвпада със задълженията й. Тя започна с това да ги нахрани.

Ако задълженията на госпожица Оури свършваха до тук, то те лесно можеха да бъдат отхвърлени като такива, защото шкафовете й с провизии бяха щедро напълнени за подобни спешни случаи. Но малките деца не са малки прасета: те изискват грижи, които бяха напълно неочаквани за госпожица Оури, и за които тя не беше добре подготвена.

Действително, през първите няколко дни тя беше много несръчна в справянето с децата на Одили. Как можеше да знае, че Марклет винаги заплакваше, когато й се говореше с висок, заповеден тон? Това беше нейна особеност. Тя се запозна и със страстта на Ти Номи към цветята, но само когато късаше само най-отбраните гардении и карамфили с ясната цел внимателно да изучи тяхната ботаническа конструкция.

— Не е достатъчно да му се каже, госпожице Оури — инструктира я Марклин, — трябва да го завържеш за стол. Мама винаги това прави, когато той е лош — връзва го за стол.

Столът, за който госпожица Оури върза Ти Номи, беше просторен и удобен и той използва възможността, за да поспи в него, тъй като следобедът беше топъл.

Вечер, когато тя ги изпращаше в леглата, както прогонваше кокошките към кокошарника, те стояха объркани пред нея. А какво остава за малките бели нощници, които трябваше да се измъкнат от калъфките, в които бяха донесени, и да се разтърсят от нечия силна ръка, докато не засвирят като камшици? А какво остава за ведрото с вода, което трябваше да се донесе и постави по средата на пода, и в което всяко едно от малките уморени, прашни, потъмнели от слънцето крачета трябваше да бъде добре измито? А Мерклин и Марклет се смееха весело при мисълта, че госпожица Оури можеше за момент да повярва, че Ти Номи може да заспи, без да чуе история за Торбалан или за върколака, или и двете, или че Лоди можеше да спи, без да бъде разлюляна, или да й се попее.

— Казвам ти, лельо Руби — госпожица Оури дискретно сподели на готвачката си, — аз по-скоро бих се справила с хиляда плантации, отколкото с четири деца. Изтощително е! Не ми говори за деца!

— То не очаква ти да знае всичко за тях, госпожице Оури. Аз вижда много вчера, когато аз шпионира това малко дете играе с твоя кофа с ключове. Ти не знае ли, че игра с ключове прави деца да растат твърдоглави? Това прави техни зъби твърди и трудно да се гледа в огледало. Това са неща ти трябва да знае за отглеждане и справяне с деца.[3]

Госпожица Оури не се преструваше, че има, нито целеше да придобие, такива сложни и дълбоки познания по темата, като тези на леля Руби, която през живота си бе „отгледала пет и заровила шест“ деца. Тя бе достатъчно доволна да научи няколко малки майчински трикове, които можеха да й бъдат полезни в сегашния момент на нужда.

Лепкавите пръсти на Ти Номи я принудиха да извади бели престилки, които не бе носила от години и трябваше да свикне с неговите лигави целувки — израз на привързаността му и буйната му природа. Тя свали от най-горното чекмедже на шкафа кутията за шиене, която рядко използваше, и я постави на необходимото разстояние, което разкъсаните слипове и ризата без копчета изискваха. Нужни й бяха няколко дни, за да свикне със смеха, плачът и бъбренето, които екнеха по цял ден из къщата. Също така, първата и втората нощ тя не можа да спи спокойно с притиснатото до нея закръглено, горещо тяло на Лоди и малкият й топъл дъх, който се удряше в бузата й като размахано крило на птица.

Но в края на двете седмици госпожица Оури съвсем свикна с тези неща и вече не се оплакваше.

Една вечер, в края на двете седмици госпожица Оури гледаше към яслата, където се хранеше добитъкът и видя синята каруца на Валсин да завива по кривия път. Одили беше седнала изправена и тревожна до мулата[4]. Докато се приближаваха, лъчезарното лице на младата жена подсказваше, че връщането й вкъщи е било щастливо.

Но това непредизвестено и неочаквано идване хвърли госпожица Оури в трепет, който беше почти като вълнение. Децата трябваше да се съберат. Къде беше Ти Номи? Ей там, в бараката, поставяше острие на ножа си върху воденичния камък. А Марклин и Марклет? Режеха и оформяха кукли от дрипи в ъгъла на терасата. А Лоди — тя беше в безопасност в ръцете на госпожица Оури и извика с радост при вида на познатата синя каруца, която караше майка й обратно при нея.

Вълнението се изчерпа и всичко те си бяха тръгнали. Колко тихо беше, когато всички си бяха тръгнали! Госпожица Оури стоеше на терасата, гледайки и слушайки. Вече не можеше да види каруцата, червеният залез и синьосивият здрач заедно бяха хвърлили лилава мъгла насред полетата и пътя, която скриваше возилото от погледа й. Вече не можеше да чуе свистенето и скърцането на колелата. Но все още можеше слабо да чуе пискливите, доволни гласчета на децата.

Обърна се към къщата. Чакаше я много работа, защото децата бяха оставили тъжна бъркотия след себе си, но не се захвана веднага с оправянето й.

Госпожица Оури седна до масата. Хвърли един бавен поглед около стаята, върху която вечерните сенки пълзяха и се задълбочаваха около самотната й фигура. Остави главата й да се отпусне върху свитата й ръка и започна да плаче. Ох, тя плачеше ли, плачеше. Не леко, както плачат жените. Тя плака като мъж, с хълцания, които сякаш раздираха душата й. Дори не забеляза Понто, който ближеше ръката й.

Бележки

[0] Тази творба е публикувана за първи път през 1897 г., когато се появява в колекцията от кратки разкази на Шопен, наречена „Нощ в Акадиа“.

[1] Dieu sait (фр.) — Бог ми е свидетел — Бел.прев.

[2] encore (фр.) — пак/отново — Бел.прев.

[3] Разваленият език разкрива, че говорещата, леля Руби, е афроамериканка (робиня или прислужница). — Бел.прев.

[4] Мулатите са резултат от смесени връзки между афроамериканци и европейци. В йерархията на робовладелческото американското общество, мулатите били на по-висока йерархична стълбица от напълно негроидните роби, заради по-светлия цвят на кожата си, който ги правел по-близки до белите американци и често провокирали завист у по-тъмнокожите от тях. Въпреки това, те все още се считали за по-нисши от европейците и били подложени на почти същата дискриминация като негрите. В американската аболиционистка литература често срещана е темата за „трагичната мулатка“ (tragic mulatto). — Бел.прев.

Край