Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Форматиране
VeGan (2018 г.)

От бебе беше пухкавелка. Всички баби и лелки в квартала обожаваха да щипят бузите й, розови като на прасенце. Но и тя беше гальовно дете; радваше се на вниманието, което получаваше и нямаше нищо против да казват, че колкото са по-сочни бузите й, толкова е по-чаровна. Обичаше и котенцата. Накара родителите си за един рожден ден да й подарят персийско коте, което обикна повече от собственото си братче, с което постоянно се караха. Кръсти котката Пупи.

Когато стана на седем години, Мана — това бе името на момиченцето, тръгна на училище — единственото в малкото градче, в което живееше откакто се беше появила на белия свят. Стана любимка на учителите, защото виждаха в нея голям потенциал и завидни интелектуални способности. Това обаче не се нравеше особено на съучениците й, които не пропускаха момент да се подиграят на телосложението й и я наричаха „зубър“. Когато се научи да чете добре — а това стана за изключително кратък период от време — тя се насочи към „сериозната“ класическа литература. Във всяка свободна минута майка й можеше да я завари над поредния дебел роман: обичаше да чете Достоевски, Толстой, Балзак, Флобер. Българската литература също й допадаше — изчете почти всичко на Йовков, Вазов, Елин Пелин. Когато премина в по-горните класове, тя активно участваше в часовете по литература; беше изчела повечето от произведенията предварително и учителката — г-жа Вълкова беше удивена, че има някой, който я слуша с внимание и участва активно в дискусиите.

За Мана нямаше нищо по-приятно от това вечер да се прибере, да гушне в скута си Пупи и да продължи да чете оттам, докъдето беше стигнала предната вечер. Обикновено до нея имаше винаги чаша горещ шоколад или чай от мента. Съучениците и връстниците на Мана я избягваха, защото не покриваше „критериите“ за влизане в техния приятелски кръг. Постоянното четене и изяви в клас бяха предпоставка за това Мана да бъде подлагана постоянно на физически и психически тормоз. Освен ежедневните вербални обиди, на чина й слагаха кабърчета, за да се убоде, когато седне; лепяха дъвки в косата й, криеха тетрадките й. Но момиченцето не се караше с никого, приемаше мълчаливо поредната дебелашка шега на съучениците си и си мислеше само какво ще се случи по-нататък с героя, за когото в момента четеше. Котката Пупи беше единственото живо същество, което я обичаше заради това, което е; разбира се, същото се отнасяше и за родителите й, които ежедневно се чудеха как да направят така, че Мана да има по-щастливо и пълноценно изживяно детство. Опитваха се да я запознаят и сприятелят с деца на техни приятели, да я склонят да излезе навън да си поиграе с тях, някои дори имаха също домашни любимци. Но всичко това остана без резултат. Мана обичаше само уроците, класическите романи и Пупи. Нищо друго не я вълнуваше особено. Въпреки това, тя винаги се отзоваваше, когато някой я помолеше за помощ — дори да знаеше, че същият този човек, на когото сега помага, утре отново ще се подиграва с нея. Не отказваше на никого да обясни нещо по уроците, които взимаха, от нея преписваха домашни работи; тя съзнаваше, че по този начин ще избегне по-сериозен конфликт, ако се заяде и започне да отказва да сътрудничи на децата от класа си; че в такъв случай тормозът ще стане още по-активен.

И така след 12 години на самота и унижения, Мана се дипломира с отличен успех и разбира се, се насочи към кандидатстване в университет. Големият град и ежедневните студентски купони не я примамваха особено силно, но нямаше как — и през ум не й беше минало да остане само със средно образование. Приеха я от първо класиране в Софийския университет, специалност Класическа филология. Посещаваше лекции редовно, не пропускаше нито една дума на преподавателите си, винаги беше старателно подготвена за семинарите. Канеха я да се изявява в научни конференции, и сякаш академичната среда промени донякъде положението й на аутсайдер. Сближи се с няколко от колегите си, дори присъстваше на всички студентски празници. Срещна хора с интереси като нейните — основно в областта на литературата, имаше вече с кого да говори и да обсъжда прочетеното, освен госпожа Вълкова. Родителите й не й позволиха да живее в Студентски град на общежитие, помагаха й да плаща наема на самостоятелна квартира. Вечер след лекции тя отново се захващаше за поредния роман, и въпреки че отдавна бе влязла и вече трябваше да излиза от пубертета, момчетата сякаш не заемаха никакво място в живота й. Не беше кокетна, а и те не я забелязваха — за тях тя беше добродушната дебеланка от 1-ви курс, която с охота им даваше да преписват пропуснатите лекции. Пък и тя не обръщаше особено внимание на външния си вид: хапваше си всичко, което душата й иска, не се ограничаваше от вредна храна, дюнери, бургери, пици, шоколади, торти. Особено й се отваряше апетитът вечер, когато идваше ред да се залови за книгите. В столицата си беше взела общо три котки — Пупи беше умряла, но Мана не можеше да живее без да усеща топлината на тези живи същества, мъркащи в скута й. Пък за момчетата може би осъзнаваше, че каквото и да направи, не може да се пребори с конкуренцията на слабите, красиви, поддържани и вероятно с доста корекции по себе си мацки.

Изминаха и студентските години — прекрасни, според думите на момичето, и сега беше време да си потърси препитание. Нямаше намерение да се връща в родния дом, защото там нямаше нито възможности да реализира професията си, нито имаше приятели, които я чакаха. Започна работа като учителка в едно столично училище; децата — колкото невинни, толкова и жестоки, започнаха отново подигравките относно безформеното тяло на тяхната учителка, при това с всички изгледи да остане стара мома. Никога не бе имала гадже досега, никога не беше целувана и докосвана от мъж. За нея бяха важни само книгите и котките. Родителите й бяха вече доста възрастни, със заплатата си тя успяваше, макар и малко да ги подпомага финансово. Освен това се притесняваха, че след като си отидат от този свят, момиченцето им ще остане само да се бори с трудностите на живота. Говориха й, опитваха се да й намерят грижовен и любящ годеник, но сякаш всичко това оставаше някак встрани от съзнанието на Мана. Не искаше да се задомява, боеше се от сериозна връзка. Пък и кандидатите не бяха особено много — при все че беше добродушна, остана си пухкавелка, в която не виждаха сексапилна жена, с която да се представят в обществото.

Постепенно свикна с отношението на учениците си, беше свиквала винаги до този момент. Даваше всичко от себе си да събуди у тях интерес към литературата, но това рядко се удаваше — все пак преподаваше на поколение, изцяло оттласнало се от нея и обсебено от интернет културата. Обясняваше търпеливо, внимателно, обгрижваше всяко едно дете, въпреки че не получаваше релевантно отношение от тях. Но това не й попречи да запази добротата на душата си, която, за съжаление, никой не забеляза. Мана остана сам-сама на света, точно както бяха предсказали вече покойните й родители; брат й преди години бе заминал да живее в Германия със семейството си, но се бе пропил и не я беше потърсил нито веднъж. Цял живот работи като учителка в различни столични училища, а когато се пенсионира, само котките — любимите й животинки, бяха до нея. Последните години от живота си прекара в старчески дом под грижите на непознати лекари и медицински сестри. Така измина целият й живот — без особени радости, но и без кой знае какви перипетии. Фактът, че нямаше добра визия — според наложените стандарти, попречи да изживее пълноценно и да се наслади на всяка една минута от земния си път.

Край