Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Фейлетон
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Свикнахме с трудностите.

Свикнахме с тях, приехме си ги и си ги вкарахме в нашия бит до такава степен, че ако ги няма, просто имам чувство, че ще започнем да се оглеждаме с безпокойство — тъдява ли се намираме, или на Марс?

Купувам си скиорски обуща.

Много хубави скиорски обуща.

И най-главното — изумително евтини.

По-рано се продаваха по петдесет и няколко си лева, а сега — само двадесет и пет.

И красиви, и удобни, и практични.

Е, да, ама при комплектуването — сложили им късички връзчици.

Много хубави връзчици, само че късички.

Поглеждам аз обувките, поглеждам връзчиците и поглеждам същевременно продавачката, която пък от своя страна непрекъснато ме гледа настръхнала и чака само да направя някаква забележка, та да ми даде да се разбера. И си знам, че ако отворя уста за връзчиците, в същия миг ще изригнат и Везувий, и Етна, и Мауна Лоа, и Аконкагуа, и Фуджияма.

— Не ви е срам! — ще ревнат вулканите. — Не стига, че ви даваме толкова евтини и толкова удобни обуща, ами пищите за някакви си връзчици. А бе вие, гражданино, срам нямате ли? Не помните ли какви времена имаше, когато не само обущата, ами и цървулите бяха лукс и деликатес? И кой сте вие всъщност? Граждани, няма ли кой да провери кирливите ризи на този негодяй, който тук всява смутове…

Знам си аз, много добре си знам какво ще каже продавачката, затова я изпреварвам:

— Хе — казвам, — а навярно ще се намерят недоволници, които все ще искат всичко да им е тип-топ, сякаш са някакви уиндзорски херцози, та трябва всичко на табличка да им се поднесе. Та какво ще стане с инициативата на гражданите, какво ще стане с възпитанието на нашата утрешна смяна — младежите — ако им поднасяме всичко наготово? Няма ли да се разглезят? Няма ли да станат готовановци?

И сам отговарям:

— Да, ще станат. И затова много правилно, смятам, са постъпили другарите, като са сложили тези малки връзчици, та по този начин у гражданина да не остава впечатлението, че всичко е наред, и да се поразтича малко из магазините, да се поблъска малко с живота и в търсенето на по-дълги връзки да намери едно морално удовлетворение. Ето — да си каже — нашите трудови хора са ми направили чудни обувки, но аз не легнах само на техен гръб, а сам си купих връзчици. И в никакъв случай не трябва да слушате някои дезорганизатори, които биха препоръчали обущата да се продават изобщо без връзки, защото все пак се хабели късите връзчици — това ще даде повод пък на други недоволници да ревнат: „Какви са тези обувки без връзки?“. Затова много правилно е измислено — ето ти къси връзчици, а ако не ти харесват — троши си главата и си купи дълги. Не може то току-така — хем дълги обуща, хем дълги връзки, защото…

И още дълго време развивах тази мисъл в най-детайлните й заврънкулки и нюанси, защото гледах, че продавачката ме гледа някак подозрително от своя страна и се чуди — сега тоя тип премята ли ме, или наистина е съзнателен гражданин, който разбира нуждата от създаване на дребни трудности на гражданите, за да се подхранва тяхната инициативност и склонност към преодоляване на трудностите. Затова завърших съвсем бойко:

— Ами на фронта? Какво ще стане, ако ние привикнем гражданите да имат всичко наготово? И сетне, ако случайно на фронта им се паднат дълги обувки с къси връзки — нали тогава именно някои глезльовци ще откажат да се втурнат в атака под предлог, че им са къси връзките!

Това окончателно увери подозрителната продавачка и тя стисна ръката ми:

— Браво, гражданино!

И отиде настрани да си поплаче от радост, че е намерила най-сетне идеалния купувач, на когото не е нужно да се обяснява нуждата от трудности, а сам по един такъв блестящ начин си ги обяснява.

Пък и само за обущата ли — малко ли са чудно хубавите стоки, които ни се предлагат в безобразна опаковка само и само да не се оставя у гражданина впечатлението, че всичко е наред, и да не смята, че е дошъл вече комунизмът, та да си кривне капата и да го удари на живот и веселие.

И още много примери мога да ви дам — и за прекрасните апартаменти с удивително ужасни брави, мартинки, незатварящи се врати и бременен паркет, и за още много други неща, ама си няма смисъл, защото ние си ги знаем всички тия неща и сме си свикнали с тях, та не ни правят впечатление.

Напротив — ако случайно забележим, че всичко е в ред, и не можем да му намерим никакъв кусур, тогава именно наостряме уши и се питаме — каква е, аджеба, тая работа и от къде на къде е такава?

И започваме да проверяваме от девето коляно, като си блъскаме главите — дали тук не е замесена ръката на врага, както се случи с един мой приятел, който даваше толкова изрядна работа и толкова беше изпълнителен, и толкова талантлив, и така учтив и любезен, и освен това, като ровеха из досието му, не можаха да открият нито една прабаба с национализирана тепавица, че най-сетне вдигнаха ръце от него и го помолиха да се премести в друга служба. Така де, тук всички са нормални хорица — кой нищо не работи, кой пък има нещо тъмно в биографията, та трябва с работа, както се вика, да избива чивия, а този — пфу — просто нетипично, знаеш…

А преди няколко дни пък присъствах на една съвсем интересна случка, която показва доколко е заострено чувството за бдителност у гражданите.

Бях в Пловдив и си почиствах обущата в едно ателие за почистване на обувки — е, онова ателие там, дето е зад пощата. Почиствам си обущата аз, значи, и си чета вестник, и — гледам — влиза един младеж. Плах, с очила, и ужасно любезен.

— Здравейте — казва и се оглежда плахо.

Вероятно очаква всички да му обърнат гръб и да избягат, но случва се обратното.

— Здравейте! — покланят се всички чистачи на обуща и по устата им минава прелюбезна усмивка.

Младежът се стрясва от тази учтивост и се оглежда да разбере не се ли шегуват с него и като се уверява, че не — всичко е съвсем искрено — продължава:

— Вие тук боядисвате кожени дрехи, нали?

И го казва пак с един плах глас — сякаш очаква всеки миг да го наругаят.

Но не го наругават, а пак с усмивка му казват, че, да, точно тук боядисват кожени дрехи.

— Е, да — въздъхва плахо младежът, — ама аз искам бързо да стане това…

— Колко бързо?

— До една седмица — прошепва младежът и сам се стряска от дързостта си.

— Ха — засмиват се чистачите, — още днес ще го боядисаме.

Младежът се облещва съвсем и не знае какво да каже от смайване. Като преглъща слюнката си, той все пак проговаря:

— Не, не, аз искам хубаво да се боядиса.

— Хубаво ли? — засмиват се чистачите.

И веднага му показват едно кожено палто.

— Беше парцал — сега е като ново.

— Вярно, парцал беше — казва собственикът на палтото, който е дошъл да си го вземе, — а сега изглежда като ново.

Младежът политва назад от смайване и се хваща за последен коз:

— Е да, ама кой знае колко е скъпо.

— Глупости! — усмихват се чистачите. — Само два и четиридесет.

Младежът широко отвори очи и постоя така около минута. Сетне пое дъх, огледа се наоколо, за да разбере дали това не е някакъв шпионски център — та как така, боже мой, изведнъж всичко да бъде наред — и то без връзки, без бакшиш, без молене, без неприятности.

Не — тук има нещо, не, не!

— Не, не! — изпищя младежът, като сложи треперещи ръце пред очите си. — Не, не!

И като продължаваше да крещи: „Не! Не!“ — хукна навън и така и не се върна вече.

Край