Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Фейлетон
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Деца, избирайте

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: разкази и фейлетони

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: м. април 1988 г.

Редактор: Кирил Гончев

Художествен редактор: Венцислав Веселинов

Технически редактор: Иван Кацаров

Рецензент: Румен Балабанов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5041

История

  1. — Добавяне

Това беше голям бой.

Ние се бихме дор три години.

Аз паднах.

Той си остана управител.

Ето как стана цялата работа:

Той беше управител на колбасарския магазин — на пресечката на „Граф Игнатиев“ и „Раковски“.

А аз — обикновен гражданин, скандалджия.

Има едни такива граждани — скандалджии.

Дигат си скандали за щяло и нещяло.

Аз съм точно такъв.

Преди три години реших да си купя колбаси.

Влязох в гореупоменатия магазин и поисках е оня колбас.

Точно така казах:

— Е оня колбас.

Продавачката се наежи:

— Защо пък точно „е оня“?

— Вижте какво — казах й, — аз съм купувач, а купувачите, както знаете, са народ капризен. Искат да купят с парите си именно това, което им се харесва. Много глупаво ще бъде, ако седнем с парите си, които сме ги спечелили с честен труд, да купуваме това, което не ни се харесва. Та затова дайте ми именно оня колбас, защото той много ми се харесва.

— Аз пък няма да ти го дам, гиди дърти мързелан! — каза продавачката и народът около мен се засмя. А се засмя, защото изказването на продавачката беше наистина смешно — и как няма да е смешно, когато тя се подиграваше с мен, а не с тях — знайно е, че е много весело, когато гледаш как се подиграват с други.

Същевременно тези, които бяха до мен, имаха и други причини да се смеят — смееха се от радост, защото имаха надежда, че хубавият колбас ще се падне именно на тях.

Но аз не се засмях.

Както всички хора, на които се подиграват, аз загубих чувството си за хумор и вдигнах скандал.

Вдигнах скандал и ревнах, че това е безобразие, че това е подигравка — още много други неща казах, докато управителят — същият, за когото споменах в началото — не дойде, не завря муцуната си в моята и не каза:

— Скандалджия, а? Враг, разстройващ нервите на мирните граждани и създаващ впечатление, че в нас работите не са в ред? На милицията!

И като каза това — замахна и ме удари.

А след това ме изхвърли навън.

Тук народецът, който се смееше безобидно, изведнъж се наежи и рече, че управителят няма право да бие дори и когато гражданите са малко по-взискателни и искат да си купят малко по-хубави колбаси.

Управителят обаче се извърна и така им ревна, че те решиха да си мълчат.

Но аз не мълчах — аз подскачах от удоволствие и крещях през стъклото, че сега ще стане каквото ще стане — за побой на мирен гражданин управителят непременно ще бъде уволнен и натикан в миша дупка.

— Ама мухльо! — плю един от гражданите. — Бият те, а ти говориш врели-некипели. Що не му друсна и ти един?

— Аха, ще му друсна — рекох, — а после да нямам коз, когато напиша изложение против него. А сега — вързан ми е в кърпа.

Така, радвайки се в себе си на неговото уволнение, аз си отидох вкъщи и пет дни подскачах от радост, че един такъв екземпляр ще бъде уволнен и натикан в миша дупка. А сетне текущите работи така ме увлякоха, че забравих да дам изложение. Само от време на време, като минавах край магазина, нещо ме погъделичкваше под лъжичката и си виках: „Ей че съм подлец и мижитурка — защо не направих изложение?“.

Но сетне, като се замислях, виках си: „Карай бе, голяма работа, аз ли ще оправя света?“.

Така си отминаха две години.

Отминаха двете години, забравих за шамара и дори веднъж отидох да купя месо от същия магазин.

И — представете си — отново стана същата история.

Харесах си едно парче месо и помолих да ми го премерят цялото. Ей така, както си е, и сетне, колкото излезе, толкова ще платя.

Но продавачката се опъна:

— Първо платете на касата и тогава.

— Но, моля — казах, — защо? Аз не искам едно кило месо или две кила, а точно това парче. Е, точно толкова искам, колкото е това парче, та затова премерете го и ми кажете колко тежи, та да го платя.

— А бе какви са тия капризи! — ревна продавачката. — Граждани, защо не озаптите този развилнял се хулиган! Къде се намира той? Това да не е бащинията му?

На ревовете на продавачката се притече управителят — пак същият — с касапски нож в ръка.

Като го видях, кръвта ми нахлу в главата и аз контра ревнах:

— Аха, затова, значи, реве тази продавачка — защото този тип е още управител и ги учи да се държат така с гражданите!

Касапският нож блесна над главата ми и ако не бях се намерил с един скок на улицата, друг вместо мен щеше да пише този фейлетон.

Управителят ме гони през няколко улици, през което време аз се извръщах и му подхвърлях гневни реплики, че миналия път съм му простил, но сега вече не.

Търчейки, ние минахме по „Граф Игнатиев“, сетне по „Шести септември“, извихме по „Цар Крум“, отново пресякохме „Граф Игнатиев“, дълго се въртяхме около черквата „Свети Седмочисленици“, сетне изведнъж аз хукнах към „Евлоги Георгиев“, оттам — на, орханийското шосе и когато стигнах Витиня, видях, че зад мен няма никого.

Тогава се заклех да пиша против този човек, та каквото ще да стане.

Но не написах.

Чудно, нали?

Ревеш, викаш, заплашваш, а сетне си викаш: „А бе, дявол да го вземе, аз ли ще оправя тази държава?“.

Преди няколко дни минах по „Раковски“. И кого видях — видях управителя на представителния деликатесен магазин.

Това беше същият управител.

Повишили го за отлична работа.

Погледнах тази работа от смешната й страна и се засмях.

И като се засмях, си рекох: „Колко ли подобни управители си седят по местата и дори ги повишават само защото всеки един от нас си казва: «Карай бе, аз ли ще оправя света?».“

И затова ТЕ ще ни побеждават, а НИЕ ще си траеме.

Край