Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Ги мразим много едни хора.

Изказване на мой приятел.

Действително има едни такива, дето са за мразене. Един безподобен тип ми се изтърси в редакцията, стовари куп гъсто изписани листа и каза:

— Ще делим!

— Хайде бе — казах аз, какво ще делим?

— Парите. Аз ще ви давам идеи за хумористични разкази, а вие ще ги разработвате. А после — наполовина.

Тогава именно аз взех листата от ръката му и му ги тропнах на главата. А той рече:

— Защо ме биете?

— Защото нямаш петстотин хиляди лева.

— А защо трябва да имам петстотин хиляди лева?

— Защото — казах му — аз имам един милион идеи за хумористични разкази, които ще ти продавам по петдесет стотинки едната, ама ти е гол задникът и не можеш да ми ги платиш.

— Я — каза той, явно не вярвайки.

— Добре — казах, — слушай.

И започнах да му разказвам.

Първо му разказах за един мой познат, който живеел в една гара до София, на която спирали само пътнически влакове. И един ден той трябвало да пътува за Варна при някакъв си човек, на някаква си улица и затова дошъл в София да вземе бързия влак за Варна, ама междувременно забравил на коя улица във Варна трябвало да отиде, затова помолил един свой приятел да отиде с пътнически влак до родната му гара и да помоли баща му да излезе на гарата и когато минава бързият влак, баща му да извика силно улицата, та да си я запише. Всичко било уредено и когато той фучал с всичка сила към родната гара, видял чудо невиждано — цялото население било струпано на перона и вдигало високо големи плакати, на които пишело: „Академик Державин“. Не стига това, ами всички деца от училището (баща му бил директор на това училище) скандирали с пълен глас: „Академик Державин, академик Державин“.

Нашият човек разбрал каква е улицата и махнал с ръце и тогава цялото население изригнало в мощно „ура“ и дори хвърляло цветя.

Нашият човек си мислел, че всичко е свършено, но миг след това в купето му нахлули пътниците от целия влак, които го вдигнали на ръце и започнали да викат „ура“ и да го прегръщат. И колкото и да им обяснявал на чист български език, че не е никакъв академик, а още по-малко Державин, като за това си показвал паспорта и няколко квитанции за платен членски внос, всички ревели „ура“ и „да живей“, та трябвало накрая да кандиса, че той е именно седемдесетгодишният академик Державин, и му ударил такова пиене, че задминали гара Варна и се озовали в Толбухин, където им устроили голямо посрещане с банкет.

Докато говорех, слушателят тръскаше глава като неврастеник.

— Това не е нищо — продължих, — имах и един приятел, който беше главен редактор на димитровградски вестник, но поради това, че пиеше в работно време, беше понижен и го направиха куриер на вестника. Той се обиди и отиде в Мадан, където се пропи от мъка, защото там го направиха главен редактор не на вестник, а на многотиражка (какво да правим, когато тогава в Мадан имаше само многотиражка). И пиейки така една вечер в ресторанта, на него му хрумнала мисълта да попита оркестрантите — защо духат откъм мундщука, а не всмукват въздуха откъм обратната страна и така да свирят. И когато оркестрантите вдигнали врява и се опитали да го изгонят, той продупчил с крак тъпана. Тогава станал началникът на местната строителна организация, към която била всъщност и многотиражката, и казал да се прекратят безобразията. Главният редактор казал:

— Не чух, повторете?

И когато началникът дошъл до ухото му, за да му изреве да се маха, главният редактор взел едно кошче за боклук и му го нахлупил на главата, след което бил изгонен и станал заместник главен редактор на един окръжен вестник, но и там не прокопсал много, защото му хрумнала идеята да търси някакъв отдавна изчезнал исторически кораб и когато го търсил три месеца в софийските ресторанти, бил уволнен и се принудил да заеме длъжността пазач на хижа „Белмекен“. Но и там не се задържал, защото непрекъснато пиел на гара Костенец и пращал туристите да отиват на хижата, а той щял да дойде след малко. И, разбира се, не идвал и туристите се мотаели цяла вечер около заключената хижа в двадесетградусов студ, след което се връщали и го биели по главата със ски и щеки. Уволнили го и той заминал за чужбина, където станал треньор и пише киносценарии.

Слушателят се опита да поеме дъх, но аз продължих:

— А да ти кажа ли един страшен случай, който ми беше разказан в пивница „Дивите петли“ от бившия главен диригент на евангелския хор „Изгубени души“? „Да, мили мой — започна разказа си бившият диригент, като чистеше с покривката полятата си с вино брада, — и аз бях някога като вас млад и енергичен, но един страшен случай сложи край на несериозния ми живот.“

И разказа как веднъж, като чиновник в Пражката банка посрещнал Нова година в своя дом и бидейки в нетрезво състояние, полегнал малко да си почине, но като станал, видял, че няма никой. Нещо повече, един след друг започнали да пристигат полицаи, които мъкнели някакви загубени хора — били им се обадили, че на този адрес бил загубен някакъв гражданин. Загубените сядали един след друг край масата, пиели и разказвали как се е стигнало дотам, че ги взели за загубени. Единият си вървял и казвал: „Загубен съм“, защото го повишили и по този случай бил поканен при шефа да посреща Нова година и там всички се изпонапили така, че започнали да ядат чаши. А той, в прилив на ентусиазъм, се качил на масата и сдъвкал седемте стъклени чаши на новия полилей на шефа, след което бил изгонен и му предстояло уволнение, което пък го накарало да реве, че е загубен. Друг пък бил запитан дали е той загубеният, на което той отвърнал, че да — наистина — като седемгодишно дете бил загубен от майка си и се радвал много, че сега — след петдесет години — го намирали. Трети пък обяснявал, че всички сме загубени Христови души.

Но чиновникът на Пражката банка не мирясвал и непрекъснато се питал де е жена му и де са приятелите му. Вдигнал телефона и попитал не е ли загубена някаква жена на средна възраст, която се мисли за осемнадесетгодишна, и веднага след това полицаите домъкнали няколко бабички. Пиенето станало страшно, но чиновникът от Пражката банка не мирясвал и си мислел — да не би пък да се е загубил племенникът му, който живеел с него, и жена му да е вдигнала аларма. Обадил се по телефона и дал характеристика на племенника си, след което полицаите домъкнали няколко дангалака, които се нахвърлили с остървение върху пиенето и пили до такава степен, че се наложило да ги пращат с две дамаджани да носят още. Междувременно пристигнала жената и приятелите му, воглаве с племенника, които тръгнали да го търсят. Тогава той обяснил, че никъде не е излизал, а си бил легнал, на което жена му отвърнала с шамар — тя знаела много добре, че не си е лягал, защото първата й работа била да погледне в спалнята. Но тогава се обадил племенникът, който споменал, че усетил как някакъв човек ляга до него в леглото по едно време, но мислел, че е някой пиян гостенин, а то излиза, че е бил самият чиновник от Пражката банка, който вероятно е объркал стаите. Когато се разбрала грешката, всички се зарадвали и така се изпонапили, че запели религиозни песни. И един (оня, загубеният, който твърдял, че всички са изгубени Христови души) дал идеята да се образува евангелски хор „Изгубени души“. Всички възприели тази идея и десет години пръскали Христова светлина из България — от Павликени до Пазарджик и от Силистра до Петрич, но на десетата година касиерът на хора (същият, който дал идеята за самия хор) избягал в Австралия с касата и хорът отишъл по дяволите.

— А друг мой приятел — започнах аз, но в същия миг слушателят ревна:

— Спри, о, спри!

Накъса идеите си на парчета и хукна навън презглава.

Край