Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Деца, избирайте

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: разкази и фейлетони

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: м. април 1988 г.

Редактор: Кирил Гончев

Художествен редактор: Венцислав Веселинов

Технически редактор: Иван Кацаров

Рецензент: Румен Балабанов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5041

История

  1. — Добавяне

Има дни, когато ме обзема някакво тайнствено чувство на тиха радост. Нещо красиво звънти в душата ми, в ушите ми се леят нежни мелодии и ми се иска да прегръщам глобуса. Това е знак, че трябва да отида в ресторант — лукс категория. По такъв начин аз се отблагодарявам на своя организъм, на клетките си, на всички жлези с вътрешна секреция, които са се погрижили да ми създадат подобно празнично настроение.

И тази вечер беше именно такава.

Днес е събота, празник, по-хубав от неделя, защото ми предстоят тъкмо два дни на безгрижие и мързел. Сутринта се събудих в девет, прегледах ежедневния и периодичен печат, сетне си направих яйца на очи, мляко с какао и препечен хляб. Закусвах бавно, красиво, както съм виждал да закусват по филмите. Дори от време на време влизах в разговор с котката, като се обръщах към нея на „вие“, което предизвика подозрение у нея — не правя ли всичко това, за да я издебна и да я перна по врата.

— О, не, мила — казах, — днешният ден за мен е празник, а е редно в такива дни да се държим красиво и благородно. Така, както се държат героите на Уолтър Скот и Фенимор Купър, които в най-страшните моменти не изгубват присъствие на духа и пред лика на смъртта произнасят тиради от по три страници. Не мислите ли вие, скъпа…

Тук котката измяука страшно и хукна навън с навирена опашка.

Но това не трябваше да ме изненада. Отдавна е известно, че на непосветените в изисканата литература винаги им призлява, когато героите започнат да говорят в красив, напевен стил. Те, както и котките, не обичат много-много приказки. Ако даваш мръвка — дай я и бягай.

Прекарах сутринта в четене на научнопопулярни, литературни и филмови списания. Те изобилстваха с интересни и поучителни факти. Така в едно научих, че няма нищо по-вредно от яйцата и дори се даваха примери как в Австралия давали на маймуните от зоологическата градина само белтъци, а хвърляли яйчените жълтъци. Малко по-надолу, в същото списание, прочетох, че според последните изследвания именно в жълтъка се криела тайната на дълголетието, тъй като изобилствал с витамин E. В едно от литературните списания се правеха догадки дали намерената напоследък калъфка от възглавница принадлежи на един известен поет, умрял в края на осемнадесети век, и се описваха споровете около това откритие, в които участваха няколко научни института. В киносписанието проследих кривата на разводите на Бриджит Бардо, както и диетата на София Лорен. За разлика от последната, която спяла по 12 часа и ядяла спагети, Марлен Дитрих закусвала само с един портокал.

Обогатен духовно, задрямах на стола и се събудих към пет часа следобед с онова красиво настроение, за което споменах в началото. Взех душ, облякох се красиво, сложих в джоба половината от заплатата, която бях получил в петък, и се запътих към един от известните ни ресторанти — лукс категория.

Естествено, минах първо през дневния бар. Исках да бъда близък до героите на Хемингуей и някои други класици, които преди вечеря небрежно изпиват по няколко аперитива. Седнах на високото столче и се усмихнах приятно на бармана. Той ме погледна мрачно, сетне взе мръсна кърпа и започна да трие стъклото точно пред мен, като на няколко пъти прокара парцала през ръцете ми.

— Чистотата е здраве — опитах да се пошегувам, но барманът не се засмя, а измърмори нещо, което ми приличаше на призив за интимност към някои мои роднини.

Оправдах го. Прав е човекът. Аз си гледам кефа, а той, точно в събота, вместо да излезе на разходка, трябва да ми сервира.

— Водка — казах — и кафе еспресо.

— Има само скоч и френски коняк, а апаратът за еспресото не работи.

Да бях някой грубиян, бих изтърсил, че в целия свят най-търсеното питие именно в луксозните ресторанти е водката, а също така, че умишлено е развалил машината за еспресо, както правят всички бармани в страната, за да ти пробутат нескафе. Но къде и в кой роман джентълмените се интересуват от подобни подробности? Дори и когато се наложи да влязат в смъртна схватка, секунда преди това се правят на разсеяни и си говорят за конни състезания.

Барманът стоеше срещу мен настръхнал. Само чакаше да му задам въпроси от горния тип, за да ревне: „Махай се!“. Но аз се усмихнах:

— Скоч. И нескафе.

Барманът отпусна въздуха, сетне се обърна с гръб и каза на една сервитьорка, която седеше в барчето и си гледаше на кафе:

— Тоя май иска да се жени за мен.

Направих се, че не чувам и когато ми поднесоха скоча и кафето, кимнах учтиво. Той, разбира се, се опита отново да ме предизвика, като пред очите ми наля в мярката за сто грама само седемдесет и нескафето беше само на ръба на лъжичката. Тропна го пред мен и ме погледна нахално в очите, с което искаше да каже — хайде, ако си мъж, направи скандал. Но аз само се закисках и започнах да пия, без да кажа нищо. Това съвсем го убеди в предположенията му, защото се обърна към сервитьорката и промърмори:

— Абе аз бях казал на портиера да не пуска подобни…

Останах при героите от красивите романи. Направих се на глух. Платих и не приех ресто. Всъщност барманът издърпа банкнотата от ръцете ми и пак обърна гръб, като и с най-малкото движение не показа, че има намерение да ми връща нещо.

Влязох в ресторанта пет минути след седем. Както подобава на джентълмен. Кимнах учтиво на сервитьорите, които моментално изчезнаха в кухнята, и седнах на маса, от която се откриваше гледка към целия ресторант.

Половин час след мен в ресторанта влезе двойка. Те се упътиха към една празна маса, но в същия миг сервитьорите изскочиха и им креснаха:

— Е, къде там, бре?

Двойката, явно младоженци, примигна.

— Е там — при оня седнете. Няма да цапате сто покривки.

Двойката смутено седна на моята маса. Едва сега пристигна намусен сервитьор, който измърмори, че навярно сме чакали само да се отвори ресторантът, за да се наблъскаме като селяни. Младоженците отново запримигаха, но аз им се усмихнах, с което исках да кажа: „Запазете спокойствие. Всичко ще бъде много красиво“.

Обърнах се към сервитьора и казах с най-нежен глас:

— Лист, ако обичате.

— Какъв лист?

— С яденето.

Той ме погледна като треснат.

— За какво ти е тоя лист? Имаме само филе миньон и коктейл от раци.

— Само?!

— Да бе — сто пъти ли ще ти повтарям!

Вдигнах рамене.

— Добре. И бутилка „Гъмза“.

— А може би ще поискаш наливно!

— Няма „Гъмза“?!

— Само „Каберне“.

— А нещо… салата — зелена, домати…

— А ти не чу ли какво ти казах?

Засмях се.

— Като минах през „Римската стена“, видях хиляди салати.

— Защо не яде там, а се тикаш тука?

Млъкнах. Сервитьорът остана още пет минути наежен, в очакване на словесен двубой. Но аз мълчах.

„Страхливец“ — помисли си за мен сервитьорът и тръгна към кухнята.

В този миг вратата се отвори и влезе някаква чуждестранна туристическа група. Управителят изскочи от кухнята и кресна:

— Ей, вие там — изчезвайте!

Като видя колебание по лицата ни, той дотърча, грабна ни под мишниците и ни тикна на една маса под стълбището.

— Но тя е за двама — казах.

— Ако не ви харесва — файрум.

Младоженците се спогледаха, вдигнаха рамене и си тръгнаха.

— Аз затова мразя да сервирам на българи — тресна по масата сервитьорът, — искат майка си и баща си.

Обърна се кръгом и след половин час донесе стомничка.

Погледнах го въпросително.

— Филето е само за групата. Останала е една порция стомна кебап от обед.

И изсипа кебапа в една чиния.

— Стомна кебап?

— Нали виждаш.

— А защо няма месо?

Лицето на сервитьора се озари:

— Ще вдигате скандал?

— Не — просто бих помолил за лъжица, след като това всъщност е само супа…

— Стомна кебап се яде с вилица — каза сервитьорът и си тръгна.

Надробих хлебец в соса и започнах да ям с апетит. От време на време се извръщах към чужденците и им кимах с усмивка. Нека разберат, че и у нас има културни граждани.

Към осем оркестърът засвири. Изсвири нещо много тъжно. Мелодия, която се изпълнява в дни на национален траур. Сетне престанаха и седнаха да вечерят. Вечеряха около час. Като се облизваха и бършеха устата си с ръкави, отново изсвириха някакво джазово парче с много бърз ритъм. Двама от чужденците станаха да танцуват, но диригентът спря с ръка оркестъра и ревна на танцуващите:

— Ей, пейзани, това не е за танцуване!

Чужденците помислиха, че е шега, и се засмяха. Тогава диригентът скочи на дансинга, хвана ги за ръце и ги тикна на масата им.

— Чуш! — заплаши ги с пръст той. — И да не сте мръднали, че мам…

Оркестърът избухна в смях. И продължи в същото бързо темпо, след което седна на масата и се разпи. След около час оркестрантите се облегнаха на столовете си и се разпяха:

Гърди си с рози накичииииии…

Станах, взех микрофона и казах:

— Скъпи управителю, мили сервитьори, и вие, драги оркестранти! От името на публиката аз изразявам своите възторжени чувства от тази прекрасна вечер, която…

Не можех да продължа. Трима сервитьори ме грабнаха и ме изхвърлиха. На другия ден получих призовка. Управителят, сервитьорите и оркестрантите ме бяха дали под съд за обида.

Край