Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Деца, избирайте

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: разкази и фейлетони

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: м. април 1988 г.

Редактор: Кирил Гончев

Художествен редактор: Венцислав Веселинов

Технически редактор: Иван Кацаров

Рецензент: Румен Балабанов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5041

История

  1. — Добавяне

Нашият двор е черен и мръсен. Нашият двор е една купчина кал, из която стърчат парчета изсъхнали храсти и клони, ужасен е нашият двор.

А само преди две години нашият двор беше чуден. Само преди две години нашият двор приличаше на онези дворове, в които играят джуджетата от приказките. Зелен, с висока гъста трева, пълзяха охлюви, жужукаха майски бръмбари и цъфтяха едри червени цветя. Имаше и гергини, и хризантеми, и кокичета, и синчец, и маргаритки, и диви ягоди. Имаше и малини, и бръшлян, който се увиваше около високата каменна беседка. Тук растяха редки декоративни дървета и ниски японски храсти с клони, прилични на дракони. Чуден беше нашият двор!

Но преди две години старите квартиранти си отидоха. С тях живяхме десет години заедно, заедно садихме цветята, храстите и декоративните дървета, но те си построиха нова къща и си отидоха. А у нас дойдоха нови квартиранти. Новите бяха тихи и скромни хора. При всяка дума се кръстеха и призоваваха името господне. И още от първия ден започнаха да произвеждат халви и бонбони. Празните сандъци струпваха в каменната беседка, а отпадъците от фабрикацията хвърляха върху храстите и декоративните дървета. Беседката се изкърти и заприлича на фабричен склад, а японските храсти и декоративните дървета изсъхнаха. Това ме смути и аз запитах християните не биха ли могли да намалят процента на поразиите. Тогава тихият, скромен и набожен човечец, частен производител на бонбони и халва, изригна. Сякаш всички гръмотевици, светкавици и мълнии се събраха в устата му и два часа подред той ги изсипваше върху главата ми, като ме наричаше „частник“, „човек от старото време“ и ми обясняваше, че сега всички трябва да живеем задружно, че нямало мое и твое, че както комунизмът, така и християнството имали допирни точки в тази насока, която се изразяваше в даване на едната риза, ако имаш две, и че при тези светли дни, които идват, да се обръща внимание на някакъв двор, и то не обществен, а частен, било светотатство, позорно отстъпление от принципите и така нататък. От този ден нататък той започна да ме нарича „частник“ и с още по-голямо настървение продължи изкореняването на храстите и декоративните дървета.

Но все пак дворът оставаше зелен и цъфтящите цветя и малини предизвикваха учудването и завистта на жителите от околните кооперации, чиито дворове бяха черни и изпотъпкани. От няколко месеца дочух, че такъв двор в центъра на София било истинско предизвикателство и на нищо не приличало — какво съм искал да кажа с него и не би ли могло времето, което се губи с неговото разкрасяване, да го влагам в обществена работа. И един ден заварих няколко граждани, които мереха двора с метър. Те ме поздравиха любезно и ми обясниха, че щели да правят в двора кооперация. Любезните съкварталци им посочили нашия двор, който стоял празен и съвсем неизползуван заради капризите на някакъв си маниак. Като обясних на гражданите, че този маниак съм аз, помолих ги да си приберат метрите и да се махнат по дяволите. И те си отидоха, но преди това ме накичиха с прозвището „вредител“ и обещаха да ме напъхат там, където трябва…

След тях дойде един много мил гражданин. Той ме хвана подръка, заведе ме до единия ъгъл на двора и ми каза, че тук ще си направи гараж. Много хубав гараж, от който щял съм да имам голяма полза, тъй като от време на време щял да ме вози с колата си. И беше страшно изненадан, когато му съобщих, че не обичам да се возя на кола и миризмата на бензин ме вбесява. Нарече ме „старомоден“, „чудак“ и не знам какво си още. Отиде си, като взе всички данни от паспорта ми и ми обясни, че ако нещо се случи с мене — не отговарял. На другия ден при мене дойде още по-мил човек. Като ме видя, той ме прегърна, разцелува ме и ми обясни, че отдавна искал да ме види. Моят приятел, капитанът от милицията Иванов, много му говорил за мене… Как, не познавам ли такъв капитан? Един чудесен човек? Жалко. Е, нищо де! Та капитанът му препоръчал да си направи гараж в нашия двор. Как, не искам да давам двора за гараж? Как така? Е, от къде на къде? С какво право? Как може в наши дни такива частници като мене да си играят с хората? Позор!

Междувременно в дома ни пристигна нов квартирант. Той пристигна с лека кола „Вартбург“, която е двутактова и докато загрее, събужда квартала на десет мили наоколо. Той инсталира колата точно под прозореца, където спи детето ми и започна да я пали всяка сутрин в пет часа, с разчет да тръгне към шест без петнадесет. А признайте си, че това никак не може да ме въодушеви, защото аз работя нощем и ставам в десет часа сутринта.

Отидох при него и му съобщих, че трябва да махне колата от двора.

— Как да я махна? — запита ме изумен той.

— Ами ще я махнеш — казах му. — Моят роден брат има кола, но никога не е искал да я държи в нашия двор, защото вижда, че дворът е хубав и не бива да се превръща в менажерия за укротяване на леки коли.

— Ами разбира се — съгласи се квартирантът, — с пълно право няма да му позволяваш. Не може да се загрозява такъв хубав двор.

— Видя ли, разбрахме се — отдъхнах си.

— Много е хубаво, че се разбрахме — кимна квартирантът, — а гаражът ще го направим двамата заедно с тебе — ще дадем по половина и ще го направим двоен, та като си купиш кола, да има къде да я слагаш.

И преди да успея да му кажа нещо, си тръгна, като ми заръча да наглеждам колата, защото имало хлапетии, които бърникали по колите. А на сутринта дворът осъмна с още две коли. Като видели, че има кола, шофьорите от едно държавно предприятие вкарали и своите. Аз отидох в предприятието и вдигнах скандал, но завеждащият материалната част ми вдигна контраскандал, като ме нарече „частник“, и ми обясни, че обществените интереси винаги трябва да стоят над частните и не можело колите да стоят на улицата, където дечурлигата ги повреждали. Вместо да се въодушевя, че принасям на държавата полза и да поема обезателство да не допускам нито една детска ръка да пипне колите, аз съм седнал да говоря тука врели-некипели. Аз бях съвсем сащисан, но успях да му задам въпроса: „Е, добре де, общественото е много важно нещо, не би ли се съгласил той да построят обществен клозет в спалнята му?“, на което завеждащият изригна и ми съобщи, че ще ме даде под съд за обида на служебно лице. Когато се завърнах в двора, заварих десетина хлапетии, които се катереха по колите и се опитваха да изкъртят прозорците. Срещу тях, налягали по тревата, седяха шофьорите и играеха белот. Когато ги запитах какво правят тук, те ми отвърнаха, че техен дълг бил да стоят близо до колите, за да ги предпазят от немирните детски ръце. Помолих ги да изчезнат и те си отидоха, като ме заплашиха с материална отговорност, ако се повреди някоя от колите. И наистина — на другия ден получих писмо, с което ме задължаваха със сумата 67 лева и 75 стотинки за изкъртена антена и олющена боя, като същевременно набутаха още една кола в двора.

Дечурлигата отначало играеха само с колите, но сетне забелязаха, че е много по-интересно да се люлеят на стеблата на бръшляните като Тарзан, да си правят скривалища в малините, да кълцат цветята на салата и да си режат копия от дърветата и храстите. За един месец бръшляните бяха изтръгнати от корен, тревата изчезна, малините се сравниха със земята, а от храстите останаха да стърчат само дънерите. Повдигнах въпроса пред родителите на дечурлигата, но бях обвинен в „частнически уклон“ и „антисоциални забежки“.

— Бъди малко по-съзнателен бе, другарю — казаха ми, — всички дворове в квартала са изпотъпкани, единственият свестен е вашият, а вие го държите само за една хубост и не оставяте децата да се нарадват като хората. Срамота е най-сетне. И в края на краищата всички писатели имат вили — направете си и вие, та да мирясат най-сетне децата от вашите викове и крясъци. Така де.

И ето — сега нашият двор е голямо парче кал. Няма нито трева, нито бръшляни, нито храсти, нито малини, нито гергини, нито хризантеми, нито декоративни дървета. Стана съвсем като всички дворове в квартала.

Край