Васил Цонев
Телефон

Телефонът стоеше в коридора на почивната станция — между стаите 5 и 6.

В стая номер 5 почиваше млад научен работник.

Той съвсем нямаше желание да бъде до телефона — просто му бяха казали — вие отивате в стая номер 5 и толкова.

В стая номер 6 почиваше началникът на Н-ското управление.

Още с пристигането си той каза:

— Искам стая до телефона.

И без да дочака отговора на управителя на станцията, хукна към телефона и изрева:

— Н-ското управление!

Докато му дадат връзка, началникът държеше телефона в ръка и с кимване сочеше на управителя на станцията къде да постави куфарите му, сетне с кимване му даде да разбере, че е свободен, и също с кимване отвърна на поздрава на младия научен работник, който влизаше в стаята си.

Връзката обаче се забави.

Началникът изруга, завъртя отново телефона и когато тънкият, увиващ се глас на телефонистката извика „ало“, той изригна цяла тирада от проклятия, закани, ругатни и разсъждения какви трябва да бъдат телефоните в нашата страна. Но за голямо свое смайване разбра, че никой не го слуша. Още при първия му рев телефонистката беше откачила щепсела.

Началникът почервеня и в същия миг уволни телефонистката. Това го успокои и той завъртя отново ръчката на телефона.

Но телефонистката не знаеше, че е уволнена и не се обади. Това изкара началника извън релсите. Той разпери грива, наведе се и завъртя ръчката с такава сила, че ако това беше портативна електростанция, би произвела електричество за град като Никопол.

Телефонистката пак не се обади.

С треперещи, готови да заплачат, устни началникът хукна към стаята на управителя, вдигна го от леглото и го помъкна към телефона. От устата му излизаха несвързани думи:

— … представете си… въртя… не се обажда… Ще я уволня, ей богу!… Скандално!

Управителят мигаше сънено и когато началникът спря да си поеме дъх, каза:

— Те са такива. Я дадат връзка, я не дадат.

— Но аз по служба! — изригна началникът.

Управителят разпери ръце и вдигна телефона. Завъртя ръчката веднъж и телефонистката се обади.

— Марче, ти ли си? — запита кротко управителят. — Тук един другар…

— Кажи й, че съм началник на управление! — ревна началникът.

— Начал… — започна управителят, но телефонистката го прекъсна:

— Слушай бе, твоят почивен дом за нервно болни ли е?

Като чу това, началникът грабна телефона и изкрещя:

— Ще ви дам под съд за хулиганство!

В същия миг слушалката пукна и управителят примигна.

— Сега няма да се обади до вечерта.

Началникът ококори очи и разбра.

— Да — това не е София.

Но не — тя няма да му избяга.

— Вие си идете — каза той кротко, като дори се усмихна, — оставете на мен тази работа.

Управителят кимна, предаде слушалката и си отиде.

Началникът присви ехидно устни, в очите му блесна злорадство и като почака точно петнадесет минути по часовник, врътна само един път ръчката.

— Ало — обади се телефонистката.

— Дайте ми началника на вашата станция.

— Защо ви е?

— Аз… съм абонат — искам да говоря с началника ви…

— Добре де, ето го — оплачи се.

Чу се врътване.

— Ало, другарю началник — някакъв неврастеник ме тормози по телефона и сега иска да ви се оплаче…

— Аз не съм никакъв неврастеник, а съм началник на Н-ското управление от София! — ревна началникът. — Искам веднага уволнението на тази…

Но тук връзката се прекъсна и колкото да въртя и да рева по телефона, никой не се обади.

Трябваше да минат два часа, докато началникът се успокои.

В главата му имаше изработен план.

— Извинете — каза той, като почука на вратата на младия научен работник, — една услуга.

Младежът стана.

— Завъртете телефона, моля — поискайте светкавично Министерството на транспорта.

Младежът завъртя ръчката, телефонистката се обади и той предаде поръчката. Няколко минути след това телефонът иззвъня.

— Дайте заместник-министъра, който отговаря за телефоните — каза началникът.

Свързаха го.

Със спокоен, делови тон началникът изложи с най-малки подробности случката.

— Другарю заместник-министър, аз моля за нейното увол…

— Е, де — засмя се заместник-министърът, — ти пък. Хората са толкова заети.

— Но разберете — повиши глас началникът, — аз по служба…

— Нали си на почивка бе, човек! — засмя се министърът. — Остави тия телефони!

— Другарю заместник-министър — каза твърдо началникът, — моля вашето съдействие да ми се обезпечи връзка с управлението. Сега имаме срочни и неотложни задачи. Моля!

— Добре — въздъхна заместник-министърът, — добре, добре.

Пет минути след това телефонът иззвъня.

— Какво искахте? — запита телефонистката с весел глас.

Началникът изруга наум, но каза спокойно:

— Н-ското управление.

— Обикновен, бърз, светкавичен? — запита със същия весело грамофонен глас телефонистката.

— Бърз.

— Готово, началник!

След още три минути началникът говореше с управлението:

— Тук е началникът. Дайте Иванов.

— Слушам! — отвърна по войнишки телефонистката от управлението и даде Иванов.

— Иванов — каза началникът, — аз пристигнах. Как е там?

— Всичко е наред! — отвърна по войнишки Иванов.

— Нещо да е станало в мое отсъствие?

— Съвсем не!

— Ако стане нещо — сигнализирай! И внимавай — казвай цялата ми фирма. Иначе връзка не дават.

— Разбрано, другарю началник?

— Действайте!

Началникът затвори слушалката, въздъхна с облекчение, извъртя се кръгом и влезе в стаята си.

Съблече се по пижама, легна на леглото и едва сега огледа стаята. Няма какво — прилична.

За какво беше дошъл тук? По каква работа?

— Ах — на почивка!

По дяволите!

От тези некадърни телефонисти човек не може да разбере, че е дошъл на почивка.

Началникът скочи и започна да се разхожда из стаята.

Изведнъж се плесна по челото и хукна към телефона:

— Н-ското управление. Бърз! Иванов! — викна началникът. — От караници с тия телефонистки съвсем забравих за какво се обаждам — става въпрос за бордерото…

— Всичко е готово, другарю началник!

— Добре — въздъхна началникът, — а нещо междувременно?

— Нищо, другарю началник!

— Действайте! И ако нещо така — веднага — бърз или светкавичен.

— Разбрано, другарю началник!

Началникът легна отново на леглото, взе една книга и в същия миг подскочи.

— Иванов — ревеше след няколко минути отново той, — наблюдавай Стоянов — да не би, докато ме няма, да започне отново с оная…

— Моля, другарю началник!

— Така. А нещо междувременно?

— Нищо.

— Е, действайте!

Отначало младият научен работник считаше, че тези разговори са само временно явление — докато началникът почувства, че е на почивка.

Но разговорите продължиха и втория, и третия, и четвъртия, и петия ден.

— Иванов! — ехтеше бойният вик. — Какво става?

— Съвсем нищо, другарю началник!

— Слушай — ти нещо криеш?

— Съвсем не, другарю началник!

— Опичай си акъла, че като дойда, ще хвърчат шапки!

— Разбрано, другарю началник!

— Е — какво — действайте! Но ако има нещо — веднага. Бърз или светкавичен. И помни — цялата ми фирма. Иначе не дават.

— Разбрано, другарю началник!

А младият научен работник се нуждаеше от почивка.

Той беше дошъл да си почине от един голям труд и да набере сили за друг.

Но крясъците на началника не му даваха да мигне.

На петия ден той се престраши:

— Извинете — каза, — но това продължава вече пети ден. Аз съм на почивка.

В първия миг началникът не проумя какво му говорят:

— Каква почивка?

— Тук е почивен дом.

— Какво?

Но в същия миг проумя и почервеня:

— Слушайте, млади човече, докато вие сте дошли тук да си карате кефа, на мен огън ми гори на главата, разбрахте ли? Лежете си там, мързелувайте, но не пречете!

— Аз съм научен работник и не мързелувам, а си почивам — каза троснато младежът — и ако искате да знаете какво работя — попитайте Академията на науките, която ме е предложила за лауреат.

Лицето на началника се измени и доби бащинско изражение:

— Ех, разглезихме ви ние вас, разглезихме ви… Светли кабинети ви дадохме, почивни станции, за да можете да ни крещите — на нас… тези, които с кръвта си…

— Не говорете такива работи, че е срамота! — каза младежът и тръшна вратата.

Когато свърши разговорът, началникът отиде при управителя и поиска сведение за младежа.

Управителят вдигна рамене:

— Бил много голям учен. Млад, но способен.

— Знаеме ги ние тия — врътна глава началникът.

И напук проведе още три разговора.

 

 

Но вечерта над почивната станция се изви буря с гръмотевици.

Бурята събори няколко керемиди от покрива, прекърши няколко дървета и скъса на няколко места телефонната жица.

И когато на сутринта началникът завъртя ръчката, от другата страна не се чу нищо.

Младежът се появи на вратата, кимна усмихнат и каза:

— Повреда.

Началникът го погледна за миг, сетне се извърна и хукна към управителя.

Малко след това големият гонг задрънча с всичка сила.

Почиващите уплашени хукнаха към столовата.

Там ги чакаха началникът и управителят.

— Другари! — изпъна се началникът със стойка на бивш военен. — Телефонната връзка с центъра е прекъсната. Извилата се буря е съборила няколко стълба недалеч от станцията. Само от нас зависи да я възстановим бързо и срочно. Може би точно в този миг в центъра става нещо важно и невъзвратимо, а ние нищо не знаем и почиваме. На крак! До един!

Почиващите бързо излязоха навън и се строиха по двама.

Само младият научен работник остана в столовата.

— Вие? — запита го началникът.

— Аз ли? — усмихна се младежът. — Аз оставам.

Началникът го погледна от горе до долу, сетне се извърна кръгом, каза нещо тихо на управителя и поведе армията навън.

Вечерята беше готова, но армията още поправяше телефона.

Младият научен работник седна сам в столовата и поиска да му се донесе храна.

— Другите не са тук — каза управителят.

— Вечерята почва в седем часа. Аз искам да вечерям.

Управителят вдигна рамене и нареди на сервитьорките да сервират.

Младежът дояждаше десерта, когато в столовата нахлу армията.

Началникът излезе напред и тръгна с бавни крачки към младежа. Спря се, отвори уста, но в същия миг младежът скочи на един стол и изрева:

— Юнаци! Вие днес извършихте епохално дело. Вие възстановихте моята връзка с масите. Сега родината вече не е заплашена от нищо. При всяко сътресение аз мога винаги да дам бързи и точни указания, за да предотвратя всяка национална катастрофа, откъдето и да идва тя. Долу почивката! Да живеят телефоните! Ура!

Армията изтръпна. Някои по-слабонервни се изпокриха зад гърбовете на колегите си.

Ами сега?

Какво ще направи началникът?

Ще му удари шамар?

Или ще извади пистолет и…

Двамата стояха един срещу друг.

Младежът върху стола, с разперени ръце, а началникът на две крачки от него.

Изведнъж началникът се размърда и каза тихо!

— Слезте!

Младежът слезе.

Началникът му подаде ръка:

— Вие сте умен и духовит човек. Извинете ме. Няма да говоря повече по телефона.

Обърна се към управителя и каза:

— Ако ме търсят от управлението — няма ме. И дай едно шише да се почерпим с младежа. Най-сетне — и аз съм дошъл на почивка, дявол да го вземе!

* * *

На другия ден началникът отново беше на телефона.