Васил Цонев
Динамично време

Пристигна при мен задъхан:

— Извинявай, но нямам никакво време. Трябва да ти кажа всичко много бързо.

Облегна се на стола и пое въздух:

— Времената се измениха. Едно време човек можеше цял месец да мисли какво да каже. Сега обаче секундите летят. Няма време. Никакво време нямам да те ухажвам със заобикалки. Затова ще ти кажа всичко право в очите. Ти си гений. Ти си слънце. Иди на пазара и ще видиш, че има опашка за ряпа. Всички бързат да си купят репи, за да ги ядат. Защото си знаят, че в сравнение с тебе ряпа трябва да ядат. Страшен си, майка му стара. Погледни само какъв цвят връзка си избрал. Ами как небрежно са ти изцапани обувките. Също като лордовете, които, като си купят „Ягуар“, го дават на слугата, да го чукне малко, та да стане шик. Ами косата ти? Басирам се, че никой друг няма такава красиво посребрена коса. И да я има, не умее да я вчеше така, че да изпъква именно контрастът между останалите черни коси и белите. А носът ти уж крив на една страна, а всъщност това означава, че плюеш на останалите. „Ето — казваш им, — и носът ми е крив, ама така направих, че всички мечтаете да ви се изкриви носът, та да приличате на мен.“ Нахален си, но за такова нахалство историците пишат задъхани от вълнение. Да не говорим за „Вени, види, вици“. Та какво направи Жозефина Бекер на „Златния Орфей“? Просто те повтори. Помниш ли на бала в Художествената академия, когато изяде салама на боксьорите. И когато скочиха да те бият, ти ги спря: „Направих го за ваше добро. В един килограм салам има точно седем кила токсини“. И си отиде, като ги остави зяпнали. Всички те повтарят. Ами Луи Армстронг не пее ли като тебе? Защо не дойде в България? „Аз, каза, да не съм луд да идвам, когато оня е там.“ И е прав. Страшен си.

— Слушай — казах му, — ти бъркаш. Тоя, дето са го направили началник, не съм аз. Той е един съвсем друг човек. Просто съвпадение на имената.

— Ах, че е хубаво! — плесна с ръце гостът. — Тогава значи мога да ти кажа всичко, което мисля за теб. Извинявай, че ще бъда така откровен, но такова е времето. Едно време хората са си трепали главите с месеци да измислят как да обидят човека, но сега всичко е така динамично, че веднага ще ти кажа в очите: няма подобно говедо в света. Ти надмина всичко. Чудно ми е откъде вадиш това самочувствие — от кривия си нос, от изпопадалата си коса, от мръсните обуща или от огромното си бездарие. Слушай бе, ами на теб и децата ти се подиграват. Като минаваш, и свиркат: „Ето, лудият минава“. Сега вече не играят на „Глупак“, а на тебе. Бабичките кълнат съседските нехранимайковци, като им пожелават да станат като теб.

Плесна се по главата:

— Забравих да ти кажа. Нали помниш, едно време имаше един Сливков — Салютов, който беше пернат на тема писателство, а се намираха шегаджии, които му издаваха работите. По същата причина сега издават и твоите работи. Не разбираш ли, че цял народ ти се смее? Майтапят те, а ти се пъчиш.

Посочи ме с пръст:

— Нарочно те канят по баловете, за да има с кого да се подиграват. Едно време имаше един Макензен, който се явяваше на мачовете и цялата публика му ръкопляскаше. „Ура — ревяха, — да живее Макензен.“ А си знаеха, че е луд. Нали разбираш аналогията. Аз да съм на теб, ще си тегля куршума. Честно ти казвам. Друго не ти остава.

Телефонът иззвъня:

— Честито! — изрева някакъв глас.

— Не съм аз — отвърнах, — съвпадение на името. Оня, когото са назначили за началник, е съвсем друг човек.

— Ей, че се изплаших — изхриптя гласът. — А аз си виках: „Абе, тия луди ли са, дето назначават тоя тип!“. Извинявай, че съм така откровен, но нали знаеш — времето е такова, че нямаме време за много-много приказки.