Васил Цонев
Още нещо за трудовата дисциплина

Напоследък въпросът за трудовата дисциплина правилно бе поставен на преден план.

И във връзка с това, моля да бъде прието предложението ми за уволнението на нашия колега…

Нека първо ви разкажа всичко, че после ще спомена и името му. Ние сме бояк колектив. Стегнат. Нещо като юмрук. Опиташ ли се да ни удариш, главата си ще разбиеш.

Идваме точно в осем и си отиваме точно в пет.

Ни секунда закъснение.

Заедно си караме отпуските, заедно си караме неделните почивки. За нас говорят: „Те са едно голямо семейство“.

Но нали знаете, във всяко семейство има по един щурав. Та и у нас се яви такъв. Назначиха го кой знае откъде. Дойде, свали си палтото, сетне свирна за поздрав и излезе в градината.

А ние си имаме хубава градинка. С ябълка по средата. Но тази година нещо не се родиха много ябълки. Роди се само една. Голяма такава, червена.

Седна тоя екземпляр под ябълката и започна да си свирка. Свирка си така от осем до пет и си тръгна заедно с всички.

Отначало решихме, че си прави майтап. А у нашия колектив умеят да се шегуват. Един свири като мандолина с нос, друг имитира Парцалев, а трети ни слага кабарчета на столовете — като сядаме, да се боцкаме. Та решихме, че и този е решил да ни весели. Това е хубаво. Когато един колектив е весел, работата спори. Смяхме се много, дори го похвалихме. А той ни изгледа съвсем сериозно, сетне ни каза: „Довиждане“, и на другия ден пак седна под ябълката. Тогава всички умряхме от смях. Най-смешното беше, че лицето му имаше вид на съвсем съсредоточено, като че ли кой знае какво мисли. А явно седеше под ябълката и чакаше да падне върху главата му.

Представяте ли си какъв смях — узрялата ябълка се откъсва и пада върху главата му. Да се спукаш просто.

От този ден всички седяхме по прозорците да зяпаме шегаджията. Дори нашият директор повика няколко свои колеги, а те подчинените си — учреждението ни се натъпка от зяпачи, които гледаха как този тип си седи под ябълката и чака да падне на главата му, ама със съвсем сериозно изражение на лицето. Като че ли кой знае какво върши.

— Тоя човек заслужава да бъде повишен — смееше се със сълзи директорът ни, — голям чешит!

Постепенно слухът за шегаджията се разпространи из целия град и сума ти зяпачи стояха по околните кооперации да го гледат. Дори разиграхме вътрешно тото — кога ще падне ябълката върху главата му.

В последните дни напрежението нарасна неимоверно. Имаше опасност учреждението ни да се срути от тежестта на зяпачите, които се тълпяха по стаите ни.

Но най-сетне — слава богу — ябълката се откъсна и сред гръмкото „ура“ на многохилядното множество падна върху главата на шегаджията.

Всички изскочихме навън и го вдигнахме на ръце!

Сетне печелившият от вътрешното тото (това се оказа деловодителят Петров) покани всички на гуляй, воглаве с шегаджията.

Той вдигна рамене и дойде. И пи с нас и пя. Най-накрая директорът стана и каза:

— Цар си. Само ни кажи как ти хрумна да устроиш тая световна шега?

— Никаква шега — каза сериозно чешитът, — аз си седях под ябълката и мислех. И когато тя падна на главата ми, открих закона за земното притегляне.

Видяхте ли какъв тип? Докато ние си седим сериозно и работим заради него, той, господинът му, си стои под ябълката на двора и си мислел наистина.

Другари!

Докъде ще стигнем, ако недисциплинирани типове като този Нютон (назовавам го с истинското му име) започнат да напускат работните площадки и да сядат под разни ябълки под предлог, че мислели? На нас, според мен, ни плащат да си уплътняваме работното време, а не да мислим.

Моля най-горещо уволнението на Нютон от системата на нашата научноизследователска дирекция.

С уважение: