Васил Цонев
Как да печелим приятели и да влияем на хората (Ръководство за млади писатели)

Най-важното е да убедиш хората, че си некадърник.

Гражданите много обичат некадърниците.

Признай си:

— Глупав съм, неспособен съм, бездарен съм!

Тогава на всяка маса ще те канят.

От време на време може да се извиняваш:

— Простете, вие сте гений, а аз съм нищо. Не се сърдете, че дишам същия въздух…

Тогава ще те канят и вкъщи. Ще бъдеш любим гост и на сватби, защото точно в разгара на веселието ще се разридаеш:

— Какво правя тук, между такива велики хора?

Не дай си боже съвсем случайно да напишеш нещо хубаво. Удари глава о земята и посипи глава с пепел:

— Не съм виновен, простете. Изкуших се да препиша ваши мисли, ваши думи…

Тогава ще те погалят и ще ти разрешат да ги почерпиш с кафе.

Не дай си боже твоя пиеса да се появи на сцена.

Излез в печата със самокритика — не съм виновен, това са заимствания, артистите ми пошушнаха най-хубавите сцени…

Е, да, но ето — случва се и светът гръмва:

— Да живее Шекспир!

А ти, скъпи Уилям, не се поддавай на тази въдица.

Ако се тупнеш в гърдите и признаеш:

— Е, да, аз съм Шекспир!

С теб е свършено.

Блъсни чело в килимчето и зареви:

— Простете на стария плагиатор. Наложи се да взимам чужди идеи, да преправям стари пиеси… Този пусти „Глобус“ — нали знаете — театър, иска зрители… Та аз, приятели (вече може да се разплачеш), ваши мисли, ваши идеи прокарвах, извинете за подлостта, за нескромността…

По-скромно, другари. Скромността краси човека!

Ти си нищожество, ти си нула, ти си подразделение на нулата…

Но ако станеш на събрание и ревнеш:

— Аз съм нищожество, аз съм нула, аз съм подразделение на нулата…

Огромната част от зрителите ще вдигнат теб на ръце, а не Уилям и на теб ще сложат приживе венец, а не на Уилям, и на теб ще дадат всичко, което по право принадлежи на Уилям.

Е тогава какво?

Много просто.

Обяви се за некадърник. И хвали другите.

Но ако все пак това зверско животинче, което се нарича „талант“, започне да дращи по стомаха ти и избухне като триста гейзери и вулкани, затвори всички прозорци и врати, спусни пердетата, скрий се в мазето и пиши, пиши, пиши…

Но не изчезвай съвсем. Появявай се от време на време с глуповата усмивка на некадърник. На времето добър приятел ми каза:

— Моля те, идвай по-често, защото колегите се страхуват — мислят, че пишеш нещо голямо…

А когато се изпишеш, моли се да умреш млад.

Ела да видиш сега какво става.

Ще ти припишат мисли, които никога не са ти хрумвали, и дела, които никога не си вършил. И ще излезе, че и Северният полюс е открит от теб, и Южният, и Източният, та дори и Западният…

Какво?

Късоглед си?

Не можеш да гледаш след смъртта си?

Е, кой ти е крив?