Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София

Излязла от печат: 15.VI.1976 г.

Редактор: Димитър Начев

Художествен редактор: Борис Китанов

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Лилия Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887

История

  1. — Добавяне

Всичко е вече готово. Пред мен стои един безкраен ден, определен отдавна само за работа. Съобщих на всички, че този ден ме няма, няма да ме има и все едно че не ме е имало. В този ден не съществувам.

Трябва да работя. Главата ми е пълна, масата е отрупана с имена на редакции, след които стърчат удивителни. Това значи, че всички крайни срокове са минали и вече няма накъде.

Та затова именно днес изгорих всички мостове към новия свят, сядам и почвам да пиша.

Разбира се, докато седна, мина доста време.

Преди всичко трябваше да се наспя добре. Борбата за днешния ден започна още от снощи. Точно в единадесет часа се разделих с приятелите и пред изумените им погледи тръгнах с твърди крачки към дома. Бях обвинен в еснафски уклони — така ли са писали големите творци? Ботев например е писал сред крясъци и кръчмарски викове. Когато на човек му гори отвътре, всички шумове изчезват.

Та ме караха в името на големите творци да пийна по едно — ето Хемингуей така пишел. Пие си човекът и си пише.

Много смешни са някои хора. Един щеше да полудее от пиене на кафе, та белким започне да пише като Балзак. Друг пък едва не получи пневмония, защото си държеше краката в леген с хладка вода по примера на някакъв класик, трети пък мечтаеше да се зарази от неизлечима болест, тъй като болният от нея класик прописал много добре точно преди да умре.

Аз обаче си знам. Пиша, когато съм се наспал, когато никой няма, когато е тихо. Всеки си е башка луд, та и аз.

Прибрах се вкъщи, студен душ, малко вестници и загасих лампата в дванадесет. Имах чувство, че съм спартанец. Изпълнен бях с решимост. При среща с Леонид бих му заговорил на „ти“.

Заспах мигновено. Така трябва да се спи. Лягаш, затваряш очи и се събуждаш в осем сутринта.

Точно в осем отворих очи, скочих, гимнастика, леден душ.

Всичко се развиваше толкова планомерно, че когато седнах на масата, се сепнах. И ме хвана яд, че досега не съм постъпвал така. Ако предишните двадесет и седем години бях поддържал този темп, сега навярно складовете на Съюза на художниците щяха да бъдат пълни с готови мои бюстове. И щом умра, ще нацвъкат с тях улици и площади.

Слава, слава, слава!

Но нищо. Не е късно. Нали някой си прописал след петдесет години и пак станал класик. И нали белетристите узряват именно след петдесетте?

Машината е на масата, белият лист, индиго и друг бял лист под него е сложен. Ръцете са вдигнати като на Рихтер преди първото замахване на диригентската палка.

Почни!

По дяволите. Точно на леглото пред мен виждам някакъв бял конец. Одеялото е тъмносиньо, та белият конец изпъква така, както пушката, с която ще се стреля в четвърто действие, виси на сцената още от пролога.

Ставам, с решителен жест махам конеца, увивам го около пръста си и го хвърлям през прозореца. Конецът пада на плочника в двора и се разтяга точно така, както се беше разтегнал на одеялото.

Сядам отново, но имам чувство, че през стената виждам конеца. Бял, протегнал се по протежение на камъка, като момиче на плаж.

Вбесявам се от това нахалство, изскачам навън, грабвам конеца, навивам го отново на пръста и го захвърлям в съседния двор.

Сега вече спокоен се прибирам и сядам на машината.

Момент.

Хубаво е да прегледам цялата стая. Ще почна да пиша, без да искам ще погледна встрани, ще видя я някой друг конец, я копче, я кабарче. А ходя бос из стаята, ще настъпя кабарчето.

Ставам, преглеждам стаята и вдигам една кибритена клечка. Вглеждам се в изгорената главичка. А на времето тя е била заедно с другите клечки наблъскана като сардела в кутията. Кротко и тихичко е седяла и е чакала онзи миг, когато ще я извадят и ще си запалят цигарата с нея. И в този миг тя престава да съществува. И умира. Навярно е живяла сто години в дънера на някой бор, пълнела се е с жизнени сокове и е чакала, чакала — да дойдат дърварите, да отсекат бора, да го разбичат, да го превърнат на кибритени клечки, да ги сложат в кутии — и всичко това, за да се запали една цигара, която, както знаем, е безкрайно вредна за здравето.

Изпълнен с такива мисли, сядам отново на машината. Като че ли всичко е наред. На двора — никакъв шум. Обикновено той е пълен с дечурлига, които реват, та се късат. Но днес е неделя, денят е слънчев, всички са я на море, я на планина, я на разходка. Няма жива душа. Едно време в такива топли летни дни стаята беше пълна с мухи. Тъкмо седнеш да пишеш, и някаква муха кацне на босия ти крак. Изпъдиш я, тя се завърти и хоп — пак на крака ти. Тогава залягаш на пода и си протягаш крака. Чакаш тя да дойде, да кацне, за да скочиш светкавично и да я сплескаш. Но тя, мръсницата, сякаш предугажда това и си стои на стената. И не само стои, ами си мие като коте главата с малките си крачета. Пет минути, десет. Тогава скачаш разярен и хвърляш върху нея възглавница. Но мухата е малко по-пъргава. И изчезва. Никаква я няма.

Сядаш на машината и тъкмо написваш едно изречение, тя отново запълзява по голия ти крак.

А сега — никакви мухи. Къде изчезнаха мухите от София?

Но нищо. Това е много хубаво. Защото ще мога да се съсредоточа и да пиша, да пиша, да пиша.

В друг случай тъкмо седна, и телефонът дрънва.

— О, здрасти, как е? Научих много хубави работи за теб. Ела да пийнем по едно и ще ти разкажа… Не, не по телефона. Ела, имам студена сливова… От Тетевен, разбира се… Хайде де, не се дърпай…

Или пък направо се напъхват в стаята с крясъци, накъсват листата от машината и започва една, дето краят й не се вижда.

Поглеждам телефона. Той стои мъртъв. Ставам и вдигам слушалката. Работи. Значи просто не ми звънят.

Чак сега се сещам, че забраних на всички да ми звънят. Няма ме, няма да ме има, все едно че не ме е имало.

Ама нали има едни, дето тъкмо в такива мигове започват да си правят шеги.

— Ало, здрасти бе, нали те нямаше!… Ей, голям си хитрец. Уж те няма, а си там. Е, с кой си? Сам? Кажи й само името…

Втренчвам се в телефона. Ей сега ще звънне. Защо да почвам да пиша, когато ей сега ще дрънне…

Но той не звъни.

Аха, сещам се. Трябва да започна да тракам на машината. Това много действа на телефонните. И на децата. И на мухите. Щом чуят познатото тракане, веднага целият свят се пробужда, веднага всички деца от целия свят започват да реват под прозореца ми, веднага всички телефони започват да дрънчат на масата ми, веднага всички приятели и полуприятели нахлуват в стаята ми, веднага всички мухи захапват краката ми.

Потривам ръце и предизвикателно натраквам на машината от единия край до другия буквата „ж“. Сетне втори ред с „х“ и трети — „и“.

Никакъв резултат.

Явно те чакат да започна да пиша наистина и тогава…

Добре, добре. И на това съм готов. Ще започна да пиша съвсем наистина. Все едно че не знам какви номера ми се готвят. Охо, аз мога да направя всичко, само за да разоблича това. Хайде, без ругатни.

Замислям се върху първата тема. Така, добре…

Започвам да пиша. Съвсем наистина. Ето — уводът е готов. Траквам. Половината страница е написана…

Телефонът е мъртъв. Навън е тихо. Няма никаква муха.

Чувам шум в коридора. Изскачам, бесен от радост.

Ето ги!

Не, не били те. Котката.

Ядосан от тези номера, вдигам телефона и звъня.

— Защо звъниш бре? — крясват ми.

— Не си ли звънял ти преди малко?

— Защо да ти звъня бе, нали пропищя орталъка, че ти пречим? И си отиде снощи като обречен на смърт. Заради тебе всички се почувствахме гузни и решихме и ние да работим.

— Значи работите?

— Работим я. Защо ме прекъсна?

— Аз съм те прекъснал!

— А кой?

— А кой звъня преди малко?

— Отде да знам?

И ми траква телефона.

Започвам да се обаждам на другите. Всички ме ругаят. Пишели. Нали съм казал да не ми звънят.

— Ама някой ми позвъни…

Абсолютно съм убеден, че някой ми е позвънил, и ги ругая. Те са ми позвънили, а сега се правят на ударени.

Когато и последният ме наругава, сещам се, че никой не ми е звънял. Сядам на масата с отпуснати ръце. Толкова ли пък съм станал противен, че никой не иска да ми звъни?

Излизам на двора. Никакво дете. Нито едно-едничко. Само на един прозорец се мярва малка руса главичка.

Миличкото.

— Хей — подвиквам му.

И в същия миг се чува шамар. И русата главичка с плач се скрива. И се показва главата на майката.

— Извинете — оправдава се майката, — аз му бях забранила да се показва. Нали казахте, че днес ще работите. Извинете…

И прозорецът се затваря. И изчезва последната възможност да ми се попречи на работата.

Връщам се печален.

Боже мой, ще трябва наистина да работя…

Край