Серия
Линкълн Райм (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Empty Chair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

На Дебора Снайдър… най-добрия агент и най-добрия приятел.

От мозъка и само от мозъка идват всички наши удоволствия и радости, смехът и любовта, а също жалостта, болката, тъгата и сълзите… Той е източник и на лудостта и безумието, на страховете и кошмарите, които ни преследват нощем и денем…

Хипократ

Първа част
На север от Пако

1.

Тя дойде, за да постави цветя на мястото, където бе убит младежът и бе отвлечено момичето.

Дойде, защото беше пълна, с белези от акне по лицето и нямаше много приятели.

Дойде, защото така трябваше.

Дойде, защото така искаше.

Плувнала в пот, двайсет и шест годишната Лидия Джонсън тромаво прекоси прашната отбивка на Шосе 112, където бе оставила колата си, и заслиза внимателно към тинестия бряг близо до мястото, където Блекуотър Канал се свързва с мътната река Пакенок.

Дойде, защото смяташе, че така постъпва правилно.

Дойде, въпреки че я беше страх.

Слънцето едва бе изгряло, но този август бе най-горещият от години в Северна Каролина и бялата престилка на Лидия вече беше мокра от пот. Тя се запъти към полянката край реката, обградена от върби, каучукови и лаврови дървета. Лесно намери мястото, което търсеше: жълтата лента се виждаше добре дори през храсталака.

Наоколо се чуваха обичайните за гората утринни звуци: песен на присмехулник, ровене на животни из тревата, шумолене на тръстиките, разлюлени от вятъра…

„Господи, колко ме е страх“ — помисли си тя.

През съзнанието й преминаваха ужасяващи сцени от романите на Стивън Кинг и Дийн Кунц, които четеше до късно вечер на бутилка бира. Приятелят й се смееше, но тези книги я плашеха дори да ги е чела и преди и да знае как завършват.

Шумоленето в храстите се усили. Тя спря, огледа се, после продължи.

— Здрасти — обади се мъжки глас съвсем наблизо.

Лидия се стресна и се обърна рязко. Едва не изпусна букета.

— Джеси, как ме уплаши!

— Извинявай.

Джеси Корн стоеше зад една плачеща върба, близо до заградената с жълта лента поляна. Лидия забеляза, че и двамата гледат към едно и също място: белите контури с форма на човешко тяло върху почвата. Имаше и някакво тъмно петно, което тя, като медицинска сестра, веднага определи като кръв.

— Значи тук е станало — прошепна тя.

— Да, тук.

Джеси избърса челото си и заглади русата си коса. Светлокафявата му униформа на заместник-шериф бе намачкана и прашна, с тъмни петна от пот под мишниците. Беше на трийсет, с момчешки черти и бе съвсем различен от високите намръщени мъже от каубойските филми, по каквито Лидия си падаше. Въпреки това тя си помисли, както неведнъж досега, че и той не е за изхвърляне.

— Откога си тук? — попита тя.

— Не знам. Може би от пет.

— На пътя видях още една кола. На Джим ли е?

— Не. На Ед Шефър. Отиде на другия бряг на реката. — Джеси кимна към цветята: — Хубав букет.

Лидия погледна маргаритките в ръцете си.

— Купих ги за два и четирийсет и девет от „Фуд лаян“. Взех ги снощи, защото рано сутрин нищо не работи. Е, освен „Дел“, но те не продават цветя.

Защо изобщо говореше тези глупости? Тя пак се огледа.

— Нямате ли представа къде може да е Мери Бет?

Джеси поклати глава:

— Ни вест, ни кост от нея.

— Предполагам, че и от него.

— От него също.

Джеси погледна часовника си, после мътната вода, гъстите тръстики и гнилия дървен кей.

На Лидия никак не й хареса, че строгият пазител на закона изглежда също толкова нервен, колкото и тя. Джеси се заизкачва по тревясалия склон към шосето. Спря и се обърна:

— Само два и деветдесет и девет, а?

— И четирийсет и девет — поправи го тя. — Във „Фуд лаян“.

— Голяма далавера — отбеляза той и се взря във високите тръстики. После се заизкачва отново. — Отивам при патрулната кола.

Лидия Джонсън се приближи до местопрестъплението. Помоли се няколко минути. Молеше се за душата на младежа, която бе напуснала окървавеното му тяло предната сутрин на същото това място.

Също и за душата на Мери Бет Макконъл, където и да се намираше сега.

Също и за своята душа.

От храсталака се чу ново шумолене.

Слънцето се беше вдигнало по-високо, но все още не успяваше да освети достатъчно Блекуотър Ландинг.

Реката тук бе дълбока, обрасла с чепати върби, кедри и кипариси, някои живи, други изсъхнали, потънали в мъх и диви лози. Недалеч оттук, на североизток, се простираше блатото Грейт Дизмал Суомп и Лидия като всяко дете в окръг Пакенок знаеше много страховити легенди за него… Не те обаче я тревожеха в момента — в Блакуотър Ландинг имаше друг призрак, момчето, което бе отвлякло Мери Бет.

Лидия си спомни всички истории, които се разказваха за него. Как се скитал безшумно из блатата и горите. Как се промъквал зад любовни двойки, легнали на тревата или спрели колата си на някой черен път. Как влязъл в двора на една къща покрай Канал роуд и се вмъкнал през прозореца при едно заспало момиче. Гледал я дълго време, потърквайки ръце като белоглава каролинска богомолка, и накрая, като не могъл повече да се стърпи, бръкнал под нощницата й. Друг път просто дебнел пред някаква къща в Блакуотър Ландинг и надничал през прозорците.

Лидия отвори чантичката си, извади кутия „Меритс“ и запали цигара с трепереща ръка. Това я поуспокои. Тя тръгна покрай брега. Спря до един гъсталак от високи треви и папур, които шумоляха от лекия ветрец.

Отгоре се чу бръмчене на мотор. Да не би Джеси да си тръгва? Лидия вдигна тревожно очи. Колата обаче си стоеше там. Вероятно беше решил просто да пусне климатика. После отново погледна към гъсталака; тревите още се поклащаха.

Сякаш някой се промъкваше към нея.

Не, не, само си въобразяваше. Просто вятърът люлееше тръстиките. Тя се успокои и остави внимателно букета до една върба, недалеч от зловещите контури, обозначаващи местоположението на трупа, и кървавото петно, тъмно като водата на реката.

 

 

Заместник-шериф Ед Шефър се облегна на един дъб, без да обръща внимание на рояците комари. Клекна и заоглежда отново земята.

После се изправи. Наложи се да се подпре на един клон: виеше му се свят от изтощение. Като повечето полицаи от шерифството, той будуваше вече двайсет и четири часа, откак бе започнало издирването на Мери Бет Макконъл и момчето, което я беше отвлякло. За разлика от другите, които един по един се бяха прибрали, за да се изкъпят и да дремнат някой и друг час, Ед продължаваше да обикаля наоколо. Беше най-възрастният и най-едрият в шерифството (бе петдесет и една годишен и тежеше поне сто и двайсет килограма), но въпреки умората, глада и болките в ставите не смяташе да се отказва.

Полицаят отново огледа земята.

Включи радиостанцията.

— Джеси, аз съм. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Открих следи. Пресни.

— Сериозно? Мислиш ли, че е той?

— Кой друг ще се мотае в този час край Пако?

— Май беше прав. Отначало не ти вярвах, но този път позна.

Ед бе предположил, че момчето ще се върне. Не заради клишето, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението, а защото винаги идваше в Блакуотър Ландинг да дебне жертвите си или да се занимава със своите глупости.

— Струва ми се, че следите идват към теб — продължи Ед, — но не съм много сигурен. Стъпвал е по шумата. Дръж си очите отворени, аз ще проверя откъде е дошъл.

Ед мъчително се изправи и тръгна тихо назад по следите — навътре в гората и далеч от реката.

След трийсетина метра забеляза стара ловна барака — достатъчно голяма, за да побере трима-четирима ловци. Постройката изглеждаше пуста. Вероятно момчето го нямаше, но все пак…

„Дали момчето е въоръжено?“ — запита се той. Даде си сметка, че в момента представлява идеална мишена.

Представи си как през някоя от амбразурите се появява дуло на пушка и се насочва към него. Обхвана го внезапен страх, приведе се и се втурна към бараката. Долепи гръб до гнилата дървена стена, затаи дъх и се ослуша. Отвътре се чуваше само леко бръмчене на насекоми.

„Добре. Хайде да погледна. Бързо.“

Изправи се и надникна през една амбразура.

Вътре нямаше никой.

Той присви очи и огледа пода. Усмихна се самодоволно и заговори развълнувано по радиостанцията:

— Джеси.

— Казвай.

— Открих една барака, на около четиристотин метра на север от реката. Мисля, че момчето е нощувало тук. Вътре има обвивки от бисквити и празни бутилки. Също руло тиксо. И познай какво още. Карта.

— Карта ли?

— Да. Май е на района. Може би на нея е означено мястото, където крие Мери Бет. Ти какво мислиш?

Ед Шефър обаче никога не научи мнението на партньора си, защото в гората внезапно отекна женски писък и радиостанцията на Джеси прекъсна.

 

 

Лидия Джонсън се препъна и отново изпищя. Момчето изскочи от тръстиките и я хвана за ръцете.

— О, Господи! Моля те, не ме наранявай!

— Млъквай! — изсъска той и се огледа бързо.

Беше висок и слаб, както повечето шестнайсетгодишни момчета в провинцията, и много жилав. Кожата му бе зачервена и подпухнала (явно се беше натъкнал на отровен бръшлян), късата му коса изглеждаше, сякаш я е подстригвал сам.

— Исках само да донеса цветя… Не съм…

— Шшшт.

Заби дългите си мръсни нокти в ръката й и тя отново изпищя. Той постави ръка на устата й. Допря се до нея — миришеше на пот, явно не се беше къпал дълго време.

Тя извърна глава:

— Не ми прави нищо лошо! Моля те…

— Просто млъкни!

Гласът му бе дрезгав, като шум от чупене на сухи съчки, опръска лицето й със слюнка. Разтърси я гневно, сякаш беше непослушно куче. Тя опита да се измъкне, но той я повали в напечената от слънцето трева. Едната му обувка се изхлузи при борбата, но той не й обърна внимание. Запуши отново устата на Лидия и тя престана да се съпротивлява.

— Лидия? Къде си? — изкрещя Джеси Корн от шосето.

— Шшшшт — предупреди отново момчето. — Хайде да се махаме. Ако опиташ да викаш, ще те заболи. Ясно ли е? Ясно ли е?!

Бръкна в джоба си и извади ножче.

Лидия кимна.

Той я повлече към реката.

„О, само не там — замоли тя ангела си пазител. — Не му позволявай да ме завлече там. Не искам на север от Пако…“

Лидия погледна нагоре и видя Джеси Корн, който стоеше на шосето и се взираше надолу.

— Лидия? — извика той.

Момчето я задърпа по-силно.

— По-бързо, по дяволите!

Джеси ги забеляза и викна:

— Стой!

Втурна се надолу по склона.

Те обаче вече бяха на брега, където в тръстиките момчето бе скрило малка лодка. Блъсна Лидия вътре, качи се и загреба силно към другия бряг. Там спря лодката, издърпа девойката и я повлече към гората. Излязоха на тясна пътечка.

— Къде отиваме? — прошепна Лидия.

— При Мери Бет. Ще останеш с нея.

— Защо? Какво съм направила?

Той не отговори, само изпука разсеяно с кокалчетата на пръстите си и я задърпа след себе си.

 

 

— Ед! — извика разтревожено Джеси по радиостанцията. — Всичко се обърка. Отвлече Лидия, не успях да го спра.

— Какво?!

Ед Шефър спря. Когато чу писъка, веднага се беше затичал към реката.

— Лидия Джонсън. Отвлече я.

— Мамка му! Защо?

— Полудял е. Ето защо. Мина реката и тръгна в твоята посока.

— Добре. Сигурно ще мине през бараката, за да си вземе нещата. Ще се скрия вътре и ще го изненадам. Въоръжен ли е?

— Не видях.

Ед въздъхна:

— Е, добре… Идвай веднага. Обади се и на Джим.

— Дадено.

Ед изключи радиостанцията и се взря през храсталака към реката. Момчето и новата му жертва не се виждаха. Полицаят изтича при бараката и ритна вратата. Тя се блъсна с трясък в стената и той бързо влезе. Толкова беше възбуден от новия обрат на нещата, че отначало не забеляза малките насекоми на жълти и черни ивици, които зажужаха около главата му.

Изведнъж усети болка като от десетки карфици, забодени във врата и ръцете му.

— О, Господи! — изпищя.

Опита се да прогони осите, които го нападаха от всички страни, но това още повече ги разяри. Жилеха навсякъде. Той закрещя. Никога не бе изпитвал такава болка, нито когато си счупи крака, нито когато се допря до горещата ютия, без да знае, че Оливия я е включила.

Бараката се изпълни с облак насекоми; все нови и нови излизаха от смачканото сивкаво гнездо в ъгъла зад вратата. Сигурно бяха повече от сто. Заплитаха се в косата му, кацаха по ръцете му, вмъкваха се под ризата и панталона му, сякаш знаеха, че няма смисъл да жилят през дрехите, и търсеха незащитена кожа. Той се втурна към вратата, хвърли ризата си и с ужас забеляза, че десетки насекоми вече са се впили в гърдите и корема му. Дори не се опита да ги пропъди, просто се втурна презглава навън.

— Джеси. Джеси! — закрещя той, но си даде сметка, че от подутото му гърло излиза само сподавено хриптене.

„Тичай към реката!“

Втурна се натам; никога в живота си не беше бягал толкова бързо.

„Давай… Не спирай. Изплъзни им се. Мисли за жена си, за децата. Тичай, тичай…“

Сега насекомите бяха по-малко, въпреки че по тялото му бяха накацали трийсет-четирийсет. Извиваха коремчета и го жилеха отново и отново.

„Още три минути до реката. Ще скоча във водата, ще прекратя болката. Ще ги удавя. Всичко ще се оправи.“

Тичаше като състезателен кон, скачаше като елен, толкова бързо, че всичко наоколо изглеждаше размазано.

Вече беше… Чакай. Нещо не беше наред. Ед Шефър погледна надолу и осъзна (което в друга ситуация щеше да му се стори забавно), че изобщо не тича. Дори не стоеше прав. Беше паднал на земята на десетина метра от бараката и не тичаше, а краката му се гърчеха неконтролируемо.

Посегна към радиостанцията и въпреки че ръката му бе станала двойно по-дебела, успя да натисне копчето. Гърчовете обаче преминаха от краката към гърдите и ръцете му и той изпусна микрофона. Известно време послуша гласа на Джеси Корн, после всичко се смеси в едно постоянно жужене. Накрая и то заглъхна. Настъпи тишина.