Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Набиране
Вера Бучкова
Източник
Словото

Издание: Чудомир. „Съчинения в три тома“, Подбор и редакция: Петър Пондев и Серафим Северняк. 2 том. Разкази и фейлетони. „Български писател“, С. 1969.


Среща ме романистът А. и почва разпалено:

— Гледа ли пиесата на колегата Б.?

— Не.

— Иди, иди да я видиш, че да плюеш от възмущение. Опоскал ми последния роман, представи си, обрал ме просто. И сюжет, и фабула, и имена на герои, и стил, ако щеш. Това само у нас може да става. У нас, гдето няма ни закон за авторско право, ни обществена съвест, ни нищо.

— Е, нищо, казвам, нищо. Все пак вашето е роман, а неговото пиеса. Все има разлика.

— Как има, какво има? Хайде де! И ти ли покровителствуваш пладнешките грабежи. И ти ли насърчаваш литературните апаши? Аз те мислех за почтен човек. Хубава работа! Аз, значи, да се трепя година и половина, ден и нощ да обработвам една оригинална идея, да задлъжнявам до гуша по печатници и романът ми да бере прах из витрините, а той да го оплячкоса на бърза ръка и за една вечер да печели хиляди от моя труд. Ти така ли мислиш, така ли разсъждаваш? Съжалявам, много съжалявам тогава. Довиждане, щом е така. Сбогом!…

Седим с белетриста В. и си пием кафето. Влиза романистът А., поздравява студено и сяда на друга маса.

— Познаваш ли го този? — пита ме белетристът В.

— Да, казвам, познаваме се. Той е романистът А.

— Романист? Пфу, каква ирония. Чете ли последния му роман?

— Не.

— А моя разказ, който печатах преди войната в списание „Въртоп“?

— Също не. Съжалявам.

— Затова го поздравяваш тъй любезно. Прочети моя разказ, който е само три странички, прегледай му романа и ще видим ще продължаваш ли да го поздравяваш повече.

— Че защо?

— Много просто. Ограбил го е. Задигнал ми разказа, разтегнал го, разточил го в десетина коли и — роман! Такива романисти в чужбина ги бесят по уличните фенери, а у нас ги приемат в Писателския съюз и им дават награди отгоре. Пфу!

Белетристът В. плю и излезе, без да си плати кафето. Дойде при мен поетът Г.

— Какво се беше разгорещил онзи тип? Какво ти разправяше?

— А, да. Оплакваше се от романиста А., че за последната си книга използувал сюжета на един негов разказ.

— Не го е срам! Негодник! А защо го не попита той какво е използувал за своя разказ? А? Защо го не попита?

— И това ли има?

— Има я. Има и още как. Открадна ми поемата тоя рецидивист. Същата поема, знаеш, същият дух, същото начало и край. И на туй отгоре се възмущава от другите. Безсрамник! А ти, нали си от провинцията, слушаш го и вярваш ли му, вярваш!…

— Какво да правя — мънкам аз. — Какво да правя, като…

— Като всички са такива — намеси се младият социален поет Д., който слуша от съседната маса. — Изгризали са всички сборници за народни умотворения и не оставиха нищо за нас. Преразказали са де що има народна песен и приказка и крещят и се ядат един други като кучета. Вашата поема, господинчо, за която толкова плачете, не е ли заета от една народна песен? А? Не е ли също открадната? Кажете де! Кажете! Или искате ей сега да прескоча отсреща до книжарницата и да ви донеса сборника, откъдето сте я задигнали. Мародери с мародери! Хайдуци!

И като смачка с пръсти цигарата върху мраморната маса, социалният поет добави с въздишка:

— Оплячкосаха народното творчество. Обраха народа, знайш!

Край
Читателите на „Обраха народа, знайш!“ са прочели и: