Чудомир
Шегата на бай Андрея

Кухня в квартирата на данъчния чиновник Андрея Стабилитетов. Отляво — миндер, на който плете чорап тъща му. До него — готварска печка. До нея — жена му, а под печката — черен котарак с опърлен гръб. Две деца на пода ядат попара. Тишина. Обяд е.

Изведнъж вратата се хлопва нервно, бай Андрея се втурва запъхтян и разтревожен, заключва вратата, спуща пердето на прозореца откъм улицата и се тръшва на миндера. Тъща му изпуща бримка от чорапа, а жена му — лъжицата.

— Какво ти е бре, човек, какво се е случило?

— Ссст! Тихо! Сами ли сте в къщи? Няма ли чужди хора у дома?

— Е, боже, не виждаш ли, че сме самички? Мама, децата и аз. Е, казвай де, казвай какво има, че ще ми се пръсне сърцето!

— Ссст! Да мълчите! Жено, изпъди децата и котката и иди да заключиш пътната врата.

— Андрейчо, синко, ще ни изкараш умовете бе! Защо не кажеш какво се е случило? — подема тъщата.

— Боже, този човек нещо му стана — добави завърналата се разпъхтяна съпруга.

— Работата е много сериозна. Внимание! Всички тук в тая къща трябва да онемеете, чухте ли? Трябва дума от устата ви да не излиза и да се закълнете пред мене, че и след смъртта си няма да обаждате никому. Разбрано ли е? Ха сега, закълнете се!

— А бе да се закълнем бе, Андрейчо, защо да се не закълнем, нали сме си свои, нали доброто си мислим един другиму. Мамо, прекръсти се ма! На, ето, и аз се кръстя и се заклевам! Казвай сега де!

— Намерих — прошепна тихо бай Андрея, като се сниши. — Пари, пари намерих, много пари, разбрахте ли? — И като бръкна в джеба си, извади и хвърли на пода една голяма връзка с банкноти.

— Майчицеее, ще се побъркам! Божичко, късмет!… Андрейчо бе, Андрюшка бе, ами как стана тази работа, къде ги намери?

— Ами не те ли видя някой бе, мъжленцето ми… Боже, радост, майко, и над нашата къща слънце огря най-после. И рокля вече ще имам, и син костюм, и обувки, и „Коти“ пудра, и за ондулация ще останат… Леле, ще си умра от радост!

— Сега вече и на мене ще има ново манто — обади се старата, — нали, Минке?

— Ти чакай, не бързай! Манто пък, не друго, а манто! Да видим какво ще остане, че тогава. Стой настрана сега. Тъща си, трябва да си знаеш мястото. Ей тъй, всякога се бъркате, щяло и нещяло, затова ви мразят мъжете и ви пишат по вестниците постоянно.

— Че лошо ли рекох ма, Минке, ти поне знаеш, че е оръфано по ръкавите и кожите са му пожълтели. Толкова ли не заслужавам едно манто, едни ръкавици и галоши? Ей и гребена на главата ми — двата му зъба са счупени.

— Е, е, е, нареждай, нареждай. Каквото почна, като на литургия! Вземи тогава всичките пари, па тръгни из чаршията и купувай!

— Мино, майка, лоши уста имаш. Две зими вече плетеш пуловер на мъжа си и още не си го уплела, а аз му пришивам копчетата на долните дрехи, аз му наплитам чорапите, аз му варя лещена чорба с чеснови глави, дето я най-обича, и все на мене нищо няма.

— Не давам стотинка, чу ли! Парите са мои, мъжът ми ги е намерил. И твоят да ти е намерил на времето, та да те облече и да имаш за старини. Аз костюм нямам, бална рокля нямам и все венчалната поправям толкова години. Какви цветове не съм я боядисвала. Всичко ще си накупя, че тогава. И на Андрейча ще купя носни кърпи, три ще му купя, и копчета за яки ще му взема… Ще си го наконтя аз него, печелничето ми, късметлийчето ми!

— Е, аз си знаех, че в тази къща съм на слугиня на място. Правете каквото знаете. Като си няма човек подкрепа, тъй го подритват насам-нататък. Ама занапред да знаете на месец ще ми плащате, като на слугините, та и аз да си знам мястото — захленчи старата.

— Боже, лоша жена, брей! Рибен кокал! Че какво мари, майко, си запретендирала толкова, на младостта си ли, на хубостта си ли? Че не можем ли да боядисаме моето старо манто и да го носиш още 3–4 години? А галоши за какво ти са? Къде ходиш? В неделен ден само до черквата — и тя е до нас. Андрейчо ходи без ръкавици, а тя ръкавици иска, в устата си зъби няма, а на гребена й само два зъба паднали и нов иска да й купят. Лош човек си, казах ти! Правиш тъй, че да се зарече човек никога пари да не намира.

— Нищо не ща, нищо не ми трябва — хълца старата. — Аз си знам, че за тегло съм родена, че и това, дето ми давате, ми е много. Контете се вий, купувайте, аз мога и като циганка да ходя, ама дано ви даде господ дъщеря да отхраните и тя тъи да се грижи за вас, както вий за мене.

— Зла жена, божее, лошо нещо! Вземи ги мари, на, вземи ги всичките, вземи ги, та да млъкнеш. Ха върви, купувай, та да си хубава, ти да си пременена, дано и на онзи свят се не наситиш!

— Чакайте бе, жени, не бързайте — намесва се бай Андрея. — Парите не са само мои. С Илия ги намерихме. На обяд, като излизахме от работа, нали пътят ни е край банката? Гледам аз, до стъпалото на вратата пакет, гледа и Илия — пакет, забързваме и двамата, доближаваме, навеждаме се тъй, че си чукнахме главите, но аз изпреварих и ги мушнах в джеб. Озърнахме се след това наоколо, никого няма, закрачихме из кривите улички и хоп, в двора зад черквата. Вадя пакета — банкноти, гледам отгоре писано — 10 000. „Бре, ами сега, Илия?! Иди си, думам му, до вас да ги позалисаш, па после ела у дома да ги разделим братски. Не се плаши, на, черква е това тук и господ вижда отгоре…“ Та половината пари са на Илия, да знаете!

— А бре, Андрея, ти луд ли си? Че как ще дадещ толкова пари на Илия бре? Ерген човек, жена ли гледа, деца ли храни? И ново палто си купи миналата година, и етажерка си направи. Сам човек, защо му са толкова пари? Петстотин лева, като му дадеш, стигат му, какво е туй прахосничество от твоя страна!

— Той, наш Андрея, нали го знаеш, харизанчо, с редки пръсти, каквото вземе, да му е да го подари на хората, а в къщи има ли, няма ли, не иска да знае.

— Че кой видя парите най-напред бре, нали ти? И кой пръв посегна да ги вземе от земята и у кого са сега? Какво се меси Илия в чуждите работи, не мога да разбера. Че не можеш лида му кажеш: „Господине, не ви знам, не ви познавам, нито пък съм нещо намирал през живота си“ — и да му не даваш ни стотинка!

— Не може тъй бе, Минке, разберете, двама бяхме, другари сме, ще се разсърди, ще се раздрънка из града, ще почне следствие, дело ще се образува… Не става!

— Ще дрънка ли? А ний ще му мълчим ли? Като го почнем двете с мама, място не може си намери из града. Мама им знае целия род какви са хубостници. Той само да почне, ще има да види и пати от нас! Паднало ти се веднъж в живота, какво ти трябва тебе някакъв Илия? Ти за един приятел ли си?

— То да беше жив баща ти, Минке, човек убиваше за тия пари, ама наш св. Андрея да му е да ги раздаде за бог да прости из махалата.

— Я млъкнете, сст! Чу ми се, като че ли някой чука на пътната врата.

— Да не е Илия?

— Я Илия, я пък полицията. Е, наредихме я — закършва пръсти бай Андрея.

— Полиция зер, като си такава патка! Не можа ли да се озърнеш наоколо, като видя пакета, и да не се пускаш изведнъж! За нищо те не бива тебе, за нищо! Ама и аз ще им дам да разберат как се влиза в чужди имот. Дай тука парите! Дигай, мамо, дюшека, мушни ги отдолу, ха така! Седни сега отгоре им, вземи чорапа и плети, плети, не поглеждай, чу ли! Аз ще се разправя с тях! Ще ги науча!

Бай Андрея, захлупил лицето си с ръце, се киска сдържано, но когато жена му почва да се кръсти и тръгва да отваря вратата, не може да се удържи и почва да се смее с глас:

— Хи, хи, хи… Натискай, бабо, натискай да не изскочат! Дръж се, Минке! Вземи пушката и удряй на месо, кой се покаже! Парите да не давате никому, защото… защото са дружествени! Нали от Нова година съм касиер на дружеството на завършилите земеделски училища, служещи в данъчното управление. Ходих в банката да ги внасям, но закъснях… Натискай, бабо, натискай!… Дръж се, жено! Хи, хи, хи…