Чудомир
„Фюуууут!“

За учителя Макаринчев искам да ви разкажа. Преди три години, щом пристигна в градеца ни, като се развъртя, като се разтича, като се впусна в една дейност, рекохме си: „Ето това се казва народен човек, интелигент и просветител!“

Мине се не мине — сказка в читалището, мине се не мине — реферат в женското дружество; родителско-учителска среща да има — неговата дума се чува най-много; митинг против Ньойския договор да има, той е на трибуната, а умре ли някой виден гражданин, ще му дръпне едно слово, че ще разплаче и гробарите даже. Пък едно перо има — огън и пламък! Да ти напише статия в окръжния вестник, да я зачетеш на обяд, ще ти изстине чорбата, а ако си лапнал парче хляб, тъй ще си остане на топка в устата ти и няма да се сетиш да го глътнеш.

С пръст посочен от съдбата човек, за общественик роден. И в управата на безплатните трапезарии го избраха, в настоятелството на „Червен кръст“ влезе, най-после му възложиха единодушно да председателствува и читалището.

Щом стана председател, като почна една дейност, като разви една енергия, читалище „Светулка“, което дотогава имаше само един чувал книги и 75 стола в салона, заприлича на академия.

Бре театър основа, бре музей нареди, бре оркестър, хор, народен университет, лотария разиграва, а по едно време като рече:

— Вестник! Вестник!

И дорде го не почна, не млъкна.

— Как може, казва, един седемхиляден град без свой печатен орган? Где ще се развиват и разясняват културно-стопанските въпроси? Докога ще държим в неведение широките народни маси?…

Управителният съвет мърда, кръшка, па се съгласи. Избраха редакционен комитет, който веднага почна трескава не, а маларична работа даже, ако може така да се рече. Понеже единият член от комитета беше акцизният началник и пиеше, а другият беше търговец на козя пастърма и пътуваше по селата, цялата тежест падна пак върху учителя Макаринчев.

В първото заседание, което стана още на другата вечер, дебатите се развиха около името на вестника. Той предложи да е „Светулка“, защото тъй се казваше и читалището, но търговецът на козя пастърма се противопостави аргументирано:

— Светулка, кай, е гадинка нищожна и свети от време на време. Само по жетва свети. Освен това, да прощавате, ама тя свети не с главата, да речем, а някак си изотзад, което не ми е прието, затова предлагам да се кръсти „Светилник“.

— И това име не е дотам на място — обади се акцизният. — Слабовато е. Нали ходя по селата и правя сравнение. Къде е електриката, значи, къде е светилникът! Мъждука само и ако свещта е от чист восък, горе-долу бива си я, но изгори ли свещта, чукай орехи с него.

Учителят Макаринчев, който на младини беше цапаросван със светилник по главата, също се противопостави на това име.

Мислиха, кроиха, предлагаха и „Сияние“ и „Пожар“, и „Фенер“, па най-после с големи усилия се спряха на „Кандило“. Слабичко да свети, значи, но постоянно и упорито. Дадоха си обещание, че ще го поддържат непрекъснато с масло, почерпиха се за кръщавката и се разотидоха.

Че беше назряла до капване нуждата от местен вестник, се увериха веднага. Щом излезе първият брой, почнаха да пристигат в редакцията толкова статии, дописки, фейлетони, повести и романи, че главният редактор, хванал с двете ръце дългата си като пъпеш глава, се чудеше какво да прави.

Учудването му мина всяка граница, когато писарят от лесничейството му донесе една трагедия в седем действия и две картини и настояваше да се отпечата в следния брой. Ами сега? Вестникът по формат напомняше носна кърпа. Във всеки брой обявленията на съдия-изпълнителя заемаха двете страници, третата беше с реклами на читалищното кино, оставаше, значи, само една страница за „наука, просвета, стопански въпроси и осветление на обществото“, както пишеше в подзаглавието му.

А материал пристигаше и се трупаше на купчини всекидневно и съчинения валяха като из ведро.

Лальо Тарамбукът например в съдружие с Григор Протестантина стъкмиха дописка против овчарските магарета.

Овцете, пишело в нея, могат да пасат из чуждите ниви след жетва, обаче магаретата не, защото гризят корите на младите дръвчета и т.н.

Пеньо Разсолков дал уводна статия против майка си, загдето не му преписала по законен ред два декара зеленчукова градина.

Димо касапинът изпатил свирепа дописка против ветеринарната власт, че му отровила кучето.

„Аз, пишел, господин редакторе, както знаете, съм сиромах и даже бездетен. Кученцето си го имахме в къщи, един вид като наша рожба, а те му подхвърлили хап с отрова. Може ли такъв тиранизъм спрямо мене, който съм редовен член на читалището? Бива ли?“

Пъшкал главният редактор, потил се, пъшкал, потил се, хвърлял в коша съчинения, докато се разболял. Втресло го точно срещу деня на годишното събрание.

И ти да си на негово място, и тебе ще те тресе. То не е шега работа. На другия ден оная паплач от сътрудници, на които статиите и дописките са били хвърлени в коша, като го подхваща — бре апострофи, бре освирквания, бре викове: долу! Докато го бламирали, без да може да си прочете отчета. Изгониха го от читалището, значи, не го вписаха в листата на трапезариите и „Червен кръст“ и свърши. Отчая се човекът, отказа се от сказки, от реферати, от речи по митинги и умре ли някой виден гражданин, просто няма кой да разплаче с подходящо слово опечаленото събрание.

Прибра се у дома учителят Макаринчев, усамоти се, купи си две мисирки, храни си ги, пои си ги и мълчи, мълчи, мълчи. Ни със съседи говори, ни с приятели, ни с животни. Поиска ли му се някога да развие дейност, ще иде до курника при мисирките, ще свие устни и ще свирне: „Фюуууут!“

Те не чакат да свирне даже, а веднага му се обаждат бързо и отсечено: „Клю-клю-клю-клю“…

После повтори, потрети и като се увери, че напредват в отговорите си, поусмихне се, хвърли им шепа царевица, па се извий и закрачи бавно пак към къщи.