Алекс Болдин
Ивановден

Назначиха ги по едно и също време. Вероятно по някаква прищявка на съдбата, защото в железниците не назначаваха току-така, особено в тия времена на безработица и икономическа криза.

Електротехникът Иван Пенчев беше снажно и яко четиридесетинагодишно момче. Казвам момче, защото наистина имаше вид на момче, с късо подстригана коса и с винаги малко учуден поглед. Движенията му — бавни и плавни — излъчваха увереност и спокойствие. Леко накуцваше с левия крак, последствие от миналогодишна операция на коляното.

Механикът пък Иван Енчев беше дребничък, винаги усмихнат пич, леко суетен що се отнася до къдравия му алаброс. Беше интересно да го наблюдаваш как в момент на разговор неволно опипва и натъкмя идеално оформената си къдрава прическа. Това му бе мания. Човек добиваше впечатление, че винаги има нещо за дотъкмяване на четирите кестеняви лимби, виещи се над челото му. Усмихнатото му дребничко лице излъчваше ведрост и превъзходно настроение. Веселият и жизнерадостен нрав май му беше стара родова черта.

И двамата именяци силно уважаваха своите фамилии, тъй като в разговор постоянно се обръщаха един към друг с тях. Това не означаваше, че мразят малките си имена, напротив. Писнеше ли им да си говорят на фамилия, мигом превключваха на популярната дума „адаш“.

Животът го бе доказал, че в повечето случаи еднаквостта на имената сближава хората.

Станаха приятели още от първия ден. Дали защото в тая железничарска среда трудно пускаше корен нов човек, или майтапчийския трудов колектив не допускаше вмешателство и винаги поставяше „под карантина“ всеки новопристигнал индивид.

Така или иначе, бъзикани, поднасяни, майтапени с повод и без повод те намираха отдушник в ежедневните си професионални срещи. Видеха ли се, мигом се разтапяха в усмивки. Започваха да си подхвърлят духовити думи и майтапи. Разказваха си вицове. Изпадаха в душевната еуфория, която само една специална житейска среда можеше да породи. Видеха ли се, просто не можеха да се разделят. Бяха си извънредно симпатични един на друг и това личеше от пръв поглед.

Наблюдателният трудов колектив не пропусна тоя интересен момент и го отрази в един смущаващо цветист за мъже прякор. Нарече ги „гаджетата“.

Те естествено не си знаеха прякора, пък и нямаше кой да им го съобщи.

— Енчев, чу ли бе, майка му стара… Между гара Бойчиновци и гара Брусарци е започнало да циркулира из вагоните едно русо същество с прекрасно дупе…

— Сериозно ли бе, Пенчев? И какво прави това русо същество?…

— Ами проверява билетите бе, Енчев…

— Оная ли, дето ме изгони от първа класа бе, Пенчев? Мене да изгони, инженерът с два декара диплома, с успех пет и шейсет по шестобалната система и с безплатна служебна жп карта.

— И мен също изгони бе, Енчев, обаче аз така му се усмихнах, че го накарах да му трепне сърцето. Нали знаеш, че си имам в портмонето една резервна усмивка само за подобни руси същества с кондукторска чанта. Вадя и я показвам. Вместо служебната карта…

— Ама ти и картата ли нямаш навик да показваш? Я покажи как точно му трепна сърцето бе, Пенчев?

— Туп-тап, туп-тап…

— Абе адаш, ти хвалил ли си се за това пред жена си?…

— За кое? За усмивката ли? Пред жена ми?… Шшшт! Тихо! И траверсите имат уши…

И така нататък, и така нататък. Подобен диалог продължаваше до безкрайност или до тоя момент, когато някой от колектива не им свирнеше с една от онези сини пластмасови свирки, подарени на целия персонал по случай сто и двайсет годишнината на БДЖ. В интерес на истината тези свирки свиреха много силно, така силно, сякаш свиреше свирката на стар парен локомотив. Абе дизайнерска конструкция, специално изработена за стар жепейски кокал.

В началото на зимата икономическата криза притегна колективно и трите железопътни фирми. Замириса на безработица и на съкращения. Всяка заплата се харчеше на поразия и като за последно. Парите за разточителство и лукс свършиха като при махане с магическата пръчка на Мистер Сенко. Нямаше пари за принтерна хартия, за работно облекло, за минерална вода и за служебно директорско кафе.

Двата камиона с въглища за отопление с твърдо гориво вероятно щеше да стигне едва до средата на зимата. Газпром и Украинското правителство поставиха ембарго на природния газ за България, а президентът предвеща по телевизията близък апокалипсис. По̀ първите началници от железничарското поделение водеха нескончаеми разговори в столицата. Никой не знаеше какво се крои и какво се мъти.

Все пак, въпреки лошите социални ветрове, около Коледа се заформиха, за кой ли път, традиционните празнични софри и дегустации на всякакви видове домашни вина, ракии и свински деликатеси. Народът, дори и при най-отчайваща ситуация, му бе трудно да повярва на идващото зло, докато то не му се озъбеше директно в лицето. В случая това не стана по традиционния начин, а по един омекотен и фино изпълнен, благодарение на въображението на… абе хайде да разкажа по-подробно…

В ремонтната работилница имаше един индивид, прочут с резбарската си дарба при обработване на дърво и изработване на всякакъв вид псевдостаринни предмети, като хайдушки пищови, битови принадлежности и болярски барбекюта.

Наричаха го Петлето. Вероятно прякорът му се появи от мелодията записана в личния му джиесем. Тя имитираше подплашена, кудкудякаща кокошка, готова да снесе най-специалното яйце в живота си. Петлето беше леко завеян пич. Говореше бързо, майтапчийски и отривисто. Вреше си носа във всичко и навсякъде. Всяко негово творение биваше посрещано с бурни одобрения и поощрения от страна на колектива. Та такова едно творение стана повод за това, да се запомни за век и веков именния ден на г-н Енчев и г-н Пенчев.

Новата година дойде с първия сняг и студ. Синоптиците съобщаваха за люти студове в съседна Румъния и в Кнежа. Кой ли българин е чул за Кнежа? Май само местните жители бяха чули за себе си, защото току-що си бяха пуснали кабелна телевизия, по която се въртяха безконечни латиносериали, кадри от градския площад и коментари за градския социален живот. При тях бяха измерени най-ниските температури в страната, сякаш Кнежа не бе в България, а, да кажем, в Сибир, забравената провинция на бившия братски Съветски Съюз.

Големият варел в общата зала на работилницата, приспособен като отоплителна печка, беше натъпкан до краен предел с чукуровски въглища. Те се бяха разгорели така, че червенееше не само варела, но и кюнците над него. Двете пейки край него бяха запълнени докрай от преяли и препили през празниците жп труженици. Течаха нескончаеми разговори за истории с новогодишни напивания, убити прасета и старобългарски мезета. Оказа се, че нещо все пак липсваше в тая оживена компания.

— Къде е Петлето бе? — попита някой.

— Хей го там, в дърводелната…

— Какво майстори пък сега?…

— Спомена нещо за Ивановден, ама не се разбра точно какво…

— Голям майстор е това Петле, брей!

— Иде му отръки! Вижте! В тоя сняг е дошъл на работа пак с колелото. Няма ли кой да му спадне гумите бе…

— Остави го! Ако го ядосаме още на Нова година, ще му върви така през цялата година. На такъв творец трябва да се носи кафето в сребърен поднос и да се гледа като писано яйце…

— Чухте ли за „гаджетата“?…

— Готвят си именния ден! Накупили са пиенлък и мезелък за цяла казарма. Ще се събират в новата зала. А нас не канят… Еха-а! Ето за такива пичове трябват специални подаръци…

— Кой ще те кани пък теб…? Нямаш вратовръзка, нямаш панталон с ръб, нямаш лачен чепик… Е-е-е-й човеко, там ще бъдат само отбрани… Адашите май ще бъдат поканени да танцуват танго.

— Само нашият началник се е догодил. И вратовръзка си е приготвил, и панталон с ръб…

— Кой каза, че му е вкиснало виното още през ноември?… Станало било на оцет!

— Ето го бе, ето го…!

— Абе, Петле… Къде се загуби бе? Я покажи какво измайстори?

— Плийз… — протегна Петлето двете си ръце напред… Във всяка от тях се мъдреше едно интересно творение направено от дърво. — Гледайте, но няма да пипате, защото лака още не е засъхнал.

Навалицата зяпна изумено. Всичко живо бе притаило дъх. Това, което виждаха очите им надминаваше всяко човешко въображение.

— Моля за малко внимание! — изпя Петлето. — Това е специалният подарък за „гаджетата“. Пуяка, шофьора на шефа ще го подари! Ама да бъде след официалните подаръци, за да има ефект. Хайде намерете две новички кутии да направим пакетчетата. Трябва да са красиви и луксозни, като за имен ден. Боец, тичай до склада. Там май имаше малки кашончета. Тъкмо ще се поберат в тях. Има и някаква бяла хартия за пакетаж. Донеси два листа, а за украсителни панделки може да свърши работа и бобинажна тел. Помагайте де… Хайде де… Умее ли някой да прави хубави пакети? Ето и червен флумастер за надпис… Нещо съм скаран с техническия шрифт, та ще дам подаръците на Цурко, за да ги надпише. Ама трябва непременно да има „ЧИД“ и „от колектива“…

По новия църковен календар Ивановден се падна на седми януари, тоест един ден след Йордановден. Някъде около обяд адашите изчезнаха от полезрението на жепейския персонал. Началниците знаеха за мероприятието и си правеха пас относно служебните им задължения. Личният състав състави личен списък с имената на присъстващите и пусна мълвата за индивидуалната левова вноска на всеки бъдещ присъстващ. Две от най-романтичните счетоводителки бяха извозени със служебния син бус, популярен с прозвището „баничарката“, към центъра на града, за да купят подаръци за именниците.

Тоя ден никой не работеше. Темата „Ивановден“ се разискваше безконечно по всички зали, залички и канцеларии. Някой подхвърли, че е бил по-важен ден и от националния празник. Може и да е така. Ама как да не е така, като го е казал народа?!

Лек ефирен снежец се сееше от оловносивото небе. Покриваше постепенно разкаляните улици, тротоари, замръзналите локви и шосейните кръстовища. От полузапушеният комин на Старата жп гара се виеше черен дим, признак за недоизгорели чукуровски въглища. Парното котле отново се беше задръстило. Пълничкият огняр излезе от стаичката на парното целия очернен и с насълзени очи.

— Тоя комин няма ли кой да го отпуши бе, майка му стара!… — Това възклицание не направи никакво съществено впечатление на околните. На кой ли му пукаше сега за комина и котлето? В залата имаше климатик и то съвсем нов. Натиснеш дистанционното и хоп — готово. Помещението става на баня за петнайсет минути. Забраната за ползване на ел. отоплителни уреди през зимния сезон не важеше в случаите като Ивановден и другите специални дни.

В ранния януарски следобед, един по един или в пакет, персоналът започна да се придвижва към мястото на събитието. Още от пръв поглед интериора изглеждаше прекрасно.

Новичките маси бяха подредени във формата на неправилна буква „П“. Целите бяха отрупани с бутилки, чинийки с мезета, чаши и саксии с изкуствени цветя. Климатикът грееше „на шест“.

Двамата именници, пременени като за модно ревю, стояха усмихнати и приемаха поздравления. Г-н Енчев притеснено вдигаше ръка и оправяше по инерция двете къдрави лимби на челото си. Г-н Пенчев гледаше още по-учудено от нормалното. Усмивката му излъчваше леко измъчен оттенък. Големият плазмен телевизор на стената бе настроен на местния чалга канал и дънеше игрив турски кючек. Атмосферата бе повече от задушевна.

Разляха се първите чаши с алкохол. Вдигнаха се първите наздравици. Опитаха се първите резени от твърдата баница, купена от близкия супермаркет. От време на време външната врата се отваряше и заедно с хапещия мраз и облака от сух сняг влизаха и закъснелите поканени.

В един възвишен момент двете романтични счетоводителки подадоха пакетите с подаръците на тяхната шефка. Първата чаша водка не й попречи да изпълни тържественото действие за връчване на подаръците. Тя опита да чукне с вилицата по полуизпразнената чаша, за да прикани множеството към тишина. Очакваният игрив звън обаче не се чу. Чашите бяха изработени от китайски стирофлекс, отличен заместител на стъклото, който и при най-настоятелно чукане не можеше да пропее с желаните звуци. Това я принуди да се изправи. Огледа тържествено всички присъстващи и понеже бе с ръста на баскетболист и с авторитета на римски император, всички се умълчаха.

— Значи колеги!… — Това „значи“ беше дежурната изтъркана фраза на главната счетоводителка. — Днес честваме именния ден на двамата наши нови колеги. По традиция на такъв ден се подарява не какво да е, а сервиз с чаши за вино. Така че тоя подарък би трябвало значи да ги подтикне към по-активни действия и внимание към така ценното културно растение — винарската лоза. Тя дава оня искрящ и омаен еликсир, за който значи римските императори са говорели с най-висше почитание. Да са живи и здрави и да успеят значи бързо да се адаптират към нашия скромен трудов колектив. Наздраве!

Тя вдигна чашата с недопитата водка, пресуши я на един дъх и това свещенодействие даде знак на главния инженер да усили звука на телевизора. От екрана струеше буен турски кючек. Малка група едрогърди красавици друсаха бедра и чупеха дупета от кръста надолу с удивителен ентусиазъм. Операторската камера игриво следеше дамските дупета от всякакъв възможен ъгъл. Навалицата в залата и на екрана виеше неистово. Алкохолът беше отворил душите на воля. Уискито и ракията се изливаха щедро в жадните гърла, мезетата бързо свършваха, а след броени мигове бяха зареждани отново.

Някои от пируващите започнаха да набират есемеси с идеята да поздравят именниците. Телевизионният канал позволяваше подобно удоволствие. В един момент неостаряващата сръбска певица Драгана Миркович поде някаква нейна стара и страстна любовна песен. Тя охкаше артистично, пъшкаше сексапилно, а народът свиреше с уста и потропваше с крака.

Никой не видя от къде се промъкна Пуяка. Той носеше във всяка една ръка два красиво направени пакета. Разбута насядалите и се приближи до Ивановците. Залата се умълча. Звукът на телевизора беше изключен. Настана върховият момент за поднасянето на специалния подарък. Любопитството на присъстващите достигна кулминацията си.

С едва сдържана усмивка, Пуяка подаде на всеки именник по един пакет. Речта му беше от няколко думи, защото на горкия човек никога през живота не му се бе налагало да държи реч. Усмихнатите именници поеха подаръците и започнаха свещенодействието по отварянето им.

Първи отвори своята кутия г-н Пенчев. Той надзърна в нея, изгледа околните, подсмръкна и върна подаръка обратно вътре. Никой не видя естеството на съдържанието.

Г-н Енчев на свой ред отвори своята кутия, надзърна вътре, потърси с отчаян поглед Пуяка и също пусна съдържанието вътре. Посегна по навик с лявата ръка към двете къдрави лимби над челото си, побутна ги и понечи да седне.

— Да се покажат! Извадете ги де! Покажете ги! Дайте да ги видим! — носеха се гласове от всичките ъгли на залата.

Ивановците се престрашиха и едновременно извадиха своите подаръци. В тоя момент цялата зала гръмна от смях. Смехът и кикотът се носеше на талази. Ту затихваше, ту отново се извишаваше към високия таван. На някои от смях потекоха чак сълзи.

Двамата смутени мъже държаха в ръце две еднакви вещи. Бяха два дървени фалоса, умело закрепени върху тънки подложки, изрязани във формата на сърце. Около фалосите се мъдреше червен надпис: „ЧИД, Иване! Желаем ти много здраве и любов! От колектива“.

Главният инженер усили звука на телевизора. Кръшният кючек се вихреше до премала.

— Да танцуват! Двамата заедно! — подхвърли някой.

— А-а-а не! — отсече г-н Пенчев. — Само това не!

— Адаш, какво ще кажеш за подаръка? — попита г-н Енчев.

— Бива си го! Я дай да видя… Кой е по-дълъг? — заинтригувано го завъртя г-н Пенчев.

— Какво ще ги мериш? Еднакви са…

— Май не са. Моят е с по-голяма глава.

— Така ти се струва. Моето око, адаш, е битер шублер. Еднакви са до милиметър шъ знаеш…

Внезапно едно разтревожено кудкудякане на подплашена кокошка огласи залата. Преди няколко дни Петлето беше записал тая мелодия в джиесема на г-н Енчев. Разбира се, това си бе по негово лично желание. Сега телефонът звънеше на поразия. Кокошката ту спираше, ту отново подхващаше своето уплашено кудкудякане.

Кикотът в залата стана невероятен. Хората тропаха с крака от луд възторг. Главната счетоводителка с насълзени от смях очи скръсти две ръце пред гърдите си. Така силно се кикотеше, че в един момент очилата й се откъснаха от носа и паднаха в чашата с водка. Романтичните счетоводителки гледаха умно. За тях тая ситуация бе леко казано възмутителна.

Никой не разбра кой беше телефонирал. Вероятно бе някой от залата или извън нея. Единствен Пуяка седеше с невъзмутима физиономия на своя стол. Бе скрил ръка под една розова салфетка и с игриви пръсти натискаше ли натискаше бутоните на служебния си джиесем…