Алекс Болдин
Моят приятел от Бронкс

От времето на седемдесетте години имам много мили спомени. Дали защото бях много млад и безгрижен или времето си беше такова на растеж и новини. Руснаците пускаха в орбита космонавти, англичаните бълваха музикални състави. Американците пък произвеждаха както космонавти, така и състави, и понеже новината си е новина и не можеше да се скрие, ние младите първи я научавахме.

Имах един куп приятели, все любители на модната по онова време музика. По тайни сбирки се слушаше Битълс и Дийп Пърпъл. От Югославия се внасяха контрабандно плочите на Пинк Флойд и Юрая Хийп. Излезе и модата на диското, а с него и откачената вълна от почитатели на Бони Ем.

Имаше едно момче в квартала на братовчеда. Те живееха до реката. Баща му току-що се бе върнал от Либия и беше донесъл така търсените долари. Та това момче, братовчеда го наричаше „Дребния“, ни събираше у тях, изваждаше някой албум на Пърпъл и го пускаше на грамофона. Да, плочите и грамофоните още бяха единственото сигурно техническо средство за музикално озвучаване. Моя милост като по-предприемчив, отгладува две-три заплати и си купи първия ролков магнетофон „Унитра“ в махалата.

Ако сте виждали тези първи вносни полски магнетофони, ще се чудите защо и как сме се захласвали по тях. Работата е там, че ние не се захласвахме толкова по техниката, колкото по онова, което тя възпроизвеждаше, а то беше, казано на тийнейджърски език, „супермодерно“ и „суперзападно“.

С Дребния ходехме редовно на съботните дискотеки. Бяхме цяла тълпа от буйни момчета. Аз бях най-възрастния и по тая причина водех и черпех останалите с кола и фъстъци в малките барчета на дискотеките. Полуоглушали от усилвателните уредби танцувахме и крещяхме на дансинга замайващото „О, йе-е-е!“.

В неделните дни пък с въдиците правехме набези към язовира. Кога хванем, кога не хванем риба, важното е да идем и да се навикаме на воля. След туй пак вкупом тръгвахме през билото на Веслец за лозето на Дребния.

Баща му беше спретнал китна вила с малка беседка отпред. Беше едър и работлив човек. Щом ни видеше, изправяше се и викнеше: „Хайде момци, че боба изстина!“. Сипваше на всеки по една паничка ароматен пържен боб и докато ние лапахме ни разказваше за Либия. От жегата и пясъка там си бе увредил зрението. Бяха му направили някаква операция и едва виждаше с едното око. Въпреки всичко бе много жизнерадостен мъж.

Много обичаше сина си, тоест Дребния. За него бе готов да даде живота си, може би поради това, че му бе единствената мъжка рожба. Угаждаше му всякак, с лакомства, с удоволствия, с всичко.

Така съм го запомнил, беше едър и силен, мъж като скала.

После дойде демокрацията, тоест онова, което обърна социалния строй в някаква вакханалия, където не се знаеше кой пие и кой плаща. Тя обърна и много съдби.

Дребният току-що беше завършил гимназия и родителите му се чудеха къде ще продължи да учи. Искаха от детето им да излезе нещо по-добро. Той обаче нехаеше и не искаше да учи. Харесваше му да работи хамалска работа. Това свое желание обявяваше на всеослушание и караше родителите си да тръпнат от безсъние и нерви. Като си помисля сега, той въобще нямаше желание за нищо, защото бе много глезен и имаше всичко дадено на готово. Така е със самотните деца на родители.

Веднъж баща му ми звънна и ме покани на гости. Целта веднага ми стана ясна. Трябваше да придумам сина му да запише нещо да учи. Моето положение също беше неясно. Имах висше образование, но нямах диплома. Въпреки всичко положих върховни усилия да убедя Дребния да учи. Той май повече мен слушаше, отколкото родителите си. Изтъкнах му всички екстри и фаталности на това да имаш, или да нямаш диплома.

Накрая се съгласи и замина за Плевен. Там завърши полувисш институт за начални учители. През есента на 91-ва започна и работа в една от градските прогимназии. Не го влечеше обаче. Музиката му беше, както и на мен, в кръвта. Някой му беше пуснал мухата, че в Америка ще стане много богат и велик. Беше се хванал на тая въдица и работеше усилено за емиграция.

През пролетта на 92-ра се видяхме случайно на улицата. „Заминавам след една седмица!“ — му бяха думите.

Не можех да повярвам, Дребния и Америка. „Няма майтап! Всичко е уредено. Там ще ме чака човек. Намерил ми е и работа. Тук не ми се стои. Гадно е. Много е гадно!“ „Ами вашите какво казват?“ — попитах настойчиво. „Кой ги слуша тях!“ — отсече Дребния и ми подаде ръка за сбогуване. „Поне научѝ някоя и друга английска дума тук, за да свикнеш по-бързо с езика. Иначе ще те подхвърлят и мачкат, та ще се сбъркаш.“ „Като ида ще го уча! Сега не ми се занимава!“ — това бяха последните му думи, преди да се разделим.

След няколко седмици ми казаха, че е заминал. Минаха много години. Нямах никаква вест от него. Никой от бившата тайфа не знаеше как е и къде е. Беше се обадил на родителите си, че никога няма да се върне обратно. Тук било ад. Въпреки всичко аз го помнех и търсех начин да се чуем или свържем. Каквото и да опивах, не вървеше.

Дойде времето на интернет. Купих си компютър, свързах се с интернет, а с това и започнах да търся начин да се чуем или видим. Нищо не ставаше! Никой не знаеше нищо за него.

След десетина години срещнах баща му. Попитах го, а той малко тъжно, малко бодро ми спомена, че сина му е бил в негърския квартал на Ню Йорк — Бронкс. Работел по покривите с негри и се скапвал от работа. Дори получил херния, която не смеел да оперира, за да не загуби работата си. „Ще замина да му помогна за някой и друг месец. После ще се върна, а ще го убедя и той да се върне заедно с мен.“ Така си мислеше тогава горкият човек.

След още две години отново се засякохме. Беше случайно. Заразпитвах го за Дребния. „Не е добре“ — каза. — „Не иска да се връща пък и вече не може. Неговото положение е такова, че ако си дойде няма да може да се върне обратно. Станал е шеф на малка бригада от негри. Вече не работи, а командва. Има си и детенце, момиченце. То не може да говори български. Жена ми ще го вземе за през лятото тук при нас, за да го научи. Тия дни пак заминавам, тоя път за по-дълго.“

Изпратих много поздрави до Дребния по баща му. Той едва не се просълзи. „Сбърка си живота моя син! Сбърка го и мисля, че няма връщане назад.“

Минаха още четири години. Един ден братовчедът се обади и притеснен ми каза: „Абе, знаеш ли, че на Дребния баща му е получил инфаркт в Ню Йорк? Ще си дойде тук, за да го оперират, иначе умира. Пресилил се е да помага на сина си. Ти го знаеш какъв е як, но там работата сигурно е доста тежка“.

Малко след това го видях на улицата. Водеше го жена му. Устните му бяха посинели, едва дишаше. „Оперираха ме“ — каза. „В клиниката на Чирков. Засега съм добре, но прескочих трапа. Сина ми си остана сам, там далече без баща и без майка.“ „Ами жена ти? Тя е тук и е добре, ще ти помага.“ „Ами! Не виждаш ли? Едната гърда й я няма! Рак! Колко ще живеем двамата не е ясно. Ясно е другото, че е жалко да го родиш, да го отгледаш, да го изучиш, а когато имаш нужда от него — го няма.“

Стана ми много тъжно за тези хора. Виждах цялата им болка, физическа и психическа, но не можех да им помогна. Тоя път го нямаше Дребния да го склоня да се върне.

Животът ме завъртя така, че позабравих онези събития. Късно през есента на миналата година ми се обади една позната с тъжната новина. Починала е майката на оня твой приятел дето наричахте Дребния. Станало е внезапно, починала е в съня си, вероятно инфаркт. Много притеснения изтърпя женицата. Как ще издържи баща му не зная. Той от няколко месеца е на легло и тя го обслужваше. Мини да го видиш някой ден. Мъчи се човекът, съседка му купува хляба и млякото.

Не намерих време да ида, просто така се случи.

Десетина дни по-късно ми се обади пак същата позната. „Починал е и баща му. Не е издържал загубата на съпругата си. Сега Дребния наистина е сам на тоя свят. Нали нямаше братя и сестри?“ Отговорих утвърдително. Същата вечер, след работа минах към тях. Прозорецът им тъмнееше. До жилищната им кооперация има една стара черква. На входната врата бяха залепени два нови некролога с техните образи. Бяха един до друг. Дребния не беше намерил възможност да дойде нито за едното, нито за другото погребение. Бяха му казали, но не дошъл. Влязох в черква и запалих две свещици за двамата му родители. Около свещника нямаше никой друг. Пророних една сълза за него пък и за мен, или моите стари спомени.

Така е, всичко свършва с добро или лошо. Спомням си и притчата за децата и родителите и си мисля пак за оня мой приятел, който влачи тежките асфалтови рула по покривите на нюйоркските небостъргачи. Как ли се чувства? Дали си мисли за тях?

Преди два дни ми звънна братовчедът. Беше се преселил в София. Там беше намерил работа, защото тук в нашия провинциален град, нямаше.

— Имаш ли на компютъра си Скайпе програма? — ме попита.

— Имам, защо?

— Ами потърси името (…). Това е името на приятелката на Дребния. Попитай за него и той ще ти се обади. Снощи говорихме почти час. Няма да можеш да го познаеш, братовчед.

— Добре, благодаря ти!

Още вечерта набрах записаното име и позвъних. Получих незабавен отговор. Включих камерата и го видях. Видях Дребния след 18 години пауза. Беше олисял, зъбите му бяха изпопадали. Говореше бързо, на пресекулки. От време на време триеше челото си с кърпа. Зарадва се. Образът обаче беше лош. Едва се разбирахме. Някой заговори зад гърба му. Беше жена. Той й викна да млъкне. Сетне продължихме разговора.

Чух много горчивина и много осмислени истини от устата на моя приятел. Той кълнеше Америка. Обвиняваше я за много злини, едната от които беше лъжата, че там е рая на света. Говореше с много тъга и за музикалната си страст. Показа ми цяла библиотека с музикални дискове от любими състави. И в Америка бе продължавал да се интересува от музика, но за какво му е била? Съжалявал за България, за родителите си, за съдбата си.

Попитах го защо си трие челото. Да не му е горещо? От настинката е било. Мъчел го грип, който още не му е минал. Дори се съмнявал за пневмония, но сега се лекувал… с водка.

Връзката започна да се разпада. Трябваше да свършваме. Вече нямаше проблем да се чуваме. Интернетът даваше тая възможност. Въпреки че компютъра не е бил негов той успял да се научи да борави с него, просто хей така за забавление, както някога се учеше да пуска моя магнетофон. Помнеше и родната си реч, макар и да не бе успял да научи дъщеря си на нея.

Вечерта беше паднала. Там някъде, седем часа назад, в някакво старо жилище на Бронкс — негърския квартал на Ню Йорк — един смазан от работа мой приятел се мъчеше да осмисли живота си. Беше говорил с мен и бе получил, макар и за кратко, светлия лъч на надеждата, лъчът на спомените и на топлата българска реч.

Не мога да кажа, че бях радостен, по-скоро бях замислен за безмилостните ходове на съдбата, за нейната жестока хватка, за това как при някои е благосклонна, а при други зла съдница. Има една надежда обаче. Всеки, макар за кратко, получава шанса да я управлява. Би успял напълно, ако мисли трезво с ум и находчивост.