Станьо Желев
Сянката на Магьосника

Задаващата се буря бавно обви замъка в снежната си прегръдка, скривайки го от поглед. Само очертанията му все още се виждаха ясно — около дузина островърхи кули и укрепления, накацали по него на пръв поглед произволно. Липсата на светлина или видимо движение издаваха, че бе изоставен от много време. Нито звук не се чуваше в празните му коридори, освен воя на вятъра, който си пробиваше път през пукнатините, създавайки илюзията за шепнещи гласове. Самият замък се издигаше като спирала по планината и снегът скриваше чертите му, правейки го да изглежда сякаш е част от самата планина. Заобиколен от масивни крепостни стени и пръстени от остри като бръснач скали, този замък бе строен да устои на всяка обсада, независимо колко е тежка, на всяка зима, независимо колко е люта. И той още стоеше. Неговите обитатели обаче не бяха извадили такъв късмет.

Замъкът беше точно това, което му трябваше. Тишина, спокойствие, сигурност и самота. Той нямаше семейство, за което да се грижи, или приятели, които да се тревожат за него. Той имаше само врагове, от които трябваше да се крие. Той бе Гавин Сайкс.

„Някой ден ще вършиш велики неща“, отекна гласът на баща му. Гавин се размърда неспокойно. Той бе дошъл тук, за да избяга от гласовете и спомените, които го преследваха вече десет години. Защото с тях непременно идваше и вината. После отчаянието. И накрая гневът. Нито алкохолът, с който се тровеше, нито усамотението, което му осигуряваше замъка, прогонваха гласовете. Не можеше да бяга вечно. Идваше времето за разплата.

Внезапно изумруденозеления кристал, висящ на врата му, проблесна ярко. С времето Гавин се бе научил да му вярва повече, отколкото на собствените си сетива и затова когато първият нападател нахлу в стаята му, мечът му вече бе изваден. Нещастникът нямаше никакъв шанс. Гавин съсече лицето му с меча си и той падна на земята с предсмъртен писък. Но идваха други. Чудесно. Възможност да излее гнева си в нещо продуктивно. Помещението бе малко и уединено, затруднявайки неимоверно противниците му, защото не им позволяваше да се разгърнат и да се възползват от численото си превъзходство. Не след дълго земята бе осеяна с техните трупове, а малкото останали се хлъзгаха в кръвта им, правейки нещата още по-лесни. Последният нападател се хвърли с вик, размахвайки меч и брадвичка. Гавин парира брадвичката, наведе се под удара на меча и прониза мъжа в сърцето.

Битката бе кратка. Прекалено кратка. Гневът още бушуваше в него. Гавин заби юмрука си в стената с всичка сила и рязката внезапна болка му помогна да се концентрира.

По дрехите на нападателите му нямаше каквито и да било отличителни знаци, атаката им бе необмислена и некоординирана. Наемници, при това евтини. Гавин се чувстваше почти обиден. Той пребърка джобовете на този, който му приличаше най-много на техния водач и откри торба с жълтици и смачкан пергамент. Разгърна го:

Целта ви е Гавин Сайкс. Това е вашето предварително заплащане, а за главата му ще получите още два пъти по толкова. Как ще го откриете и убиете си е ваша работа.

Лорд Фарадей

— Е, лорд Фарадей — промърмори Гавин. — Мисля, че е време да ви посетя и да разбера защо толкова много ме искате мъртъв.

* * *

Най-страшното на вечната зима, обхванала Уестланд, не бяха дълбоките преспи, препречващи пътищата и отцепващи къщите на хората в малки уединени парченца земя, свързани само като точки на картата, наричащи ги градове. Не бяха замръзналите реки и езера, които бяха своеобразни пътища, не по-малко опасни от затрупаните истински такива. Не бяха дори и лавините, които от време на време заличаваха някое селце или град. Най-страшното бяха ветровете. Колкото и дрехи да навлечеш, те винаги режеха до костта. Ако затвореха очи, хората можеха да си представят свят без студ, глад и тъга. Пукането на пламъците ги отнасяше надалеч от мъката на жалкото им съществуване. Но вятърът се промъкваше през пукнатините в стените и разбиваше мечтанията им с шепота си. Дори и да си запушеха ушите, той минаваше през пролуките в пръстите им. Шепотът ги държеше будни през нощта. Усукваше се около пламъците и изсмукваше топлината.

Имението Фарадей се криеше от ветровете в полите на планината зад самия й гръб, недокоснато от стихиите и бе пълно със светлина и живот.

— Не се месиш с простолюдието, а си стоиш на топличко и спокойно, а? — промърмори Гавин. — Че и прати наемници да ти свършат мръсната работа. Все повече ми се издигаш в очите.

Три дена път през проходите на планината, където всеки дъх пронизваше дробовете на Гавин като кинжал. Най-голямото неудобство, което лорд Фарадей бе изпитал през това време, сигурно бе стомашно разстройство. Той почука на вратата.

Не след дълго вратата се отвори и на прага застана сатир.

Някога волни и енергични пазители на горите, сега те бяха само бледа имитация на някогашното си величие. Историите разказваха, че преди хилядолетия сегашните слуги на хората са били горди и могъщи същества, но това не беше толкова видно сега. Вековете, прекарани в робство, бяха оставили своята следа върху цялата им раса. Крехките им тела бяха прегърбени и изкривени, а лицата им изглеждаха сякаш бяха сдъвкани и изплюти обратно. Според легендите очите им някога са били яркозелени, но сега бяха сиви и празни. Мъртви.

Един такъв чифт очи огледа Гавин от глава до пети.

— С какво мога да ви помогна, господарю? — каза той с кух, но учудващо силен и ясен глас.

— Трябва да видя Фарадей.

— Лорд Фарадей е зает. Ще ви помоля да си тръгн…

— Хайде сега, така ли се посреща гост! — възкликна някой отвътре. — Покани го вътре, сигурно умира от студ!

Сатирът се отдръпна и покани Гавин да влезе с примирен жест. Гавин пристъпи прага и след няколко крачки се озова лице в лице с лорд Фарадей.

Лордът не беше това, което очакваше. Представяше си го като засукан аристократ с гладко лице и високо вдигнат нос. Вместо това пред него стоеше висок, добре сложен мъж с набола брада и вид, сякаш държеше тежестта на света върху раменете си. Той очакваше да го посрещне снизходителната полуусмивка, с която го гледаха благородниците, докато се наливаше в бара. Вместо това видя умореното, изпито лице на мъж, чиито грижи обхващаха много повече от него самия. По лицето му се прокрадваше усмивка — тънка, но истинска. Добродушна и топла. Гавин очакваше тя да помръкне, когато Фарадей го разпознае. Очакваше веднага да заповяда на сатира да го убие. Той обаче остана все така усмихнат, а очите му бяха изпълнени само с любопитство. Кристалът на Гавин дори не проблясваше. Странно.

— Добър вечер! — добродушно каза Фарадей. — Лорд Август Фарадей, на вашите услуги, но вие вече знаете това, все пак сте дошли да ме видите. За съжаление аз не мисля, че имам честта. Вие сте?

— Гавин. Гавин Сайкс.

Гавин огледа внимателно лицето на лорда, но нито едно мускулче не трепна при споменаването на името.

— Познаваме ли се?

— Аз ви виждам за пръв път и макар да изглежда, че и вие не знаете кой съм, аз мога да докажа противното.

Гавин извади листа хартия и го подаде на Фарадей. Лорда го взе и го разгърна. В мига, който го прочете и лицето му се намръщи, мечът на Гавин вече бе изхвърчал от ножницата и върхът му бе опрян в гърлото на лорда.

— Трябваше да се досетя, че ще стане рано или късно — въздъхна Фарадей. — Аз се оглеждах за армията или за стареца с наметалото. Но не се сетих, че той има и други трикове.

— Какво?

— Моето момче, аз не съм убиец. Все още не. Аз съм бунтовник и патриот.

Гавин изсумтя.

— Срещу кого се бунтувате, лорде? И какво общо има това с мен?

— Не знам доколко си запознат с това, но технически цял Уестланд се води под юрисдикцията на един човек. Магьосник, за да сме по-точни. Много малко хора знаят, че животът им е в неговите ръце. Още по-малко са тези, които знаят на какво е способен и какви са намеренията му. Аз не съм един от тях, но моите намерения са да го спра. Ако е и наполовина толкова мощен, колкото чувам, значи трябва да бъде спрян.

— Това е много интересна история, но отново повтарям: какво общо има това с мен и опита ви за убийство?

— Не аз съм се опитал да те убия. Той знае за мен, Гавин, и се е опитал да те насъска срещу мен, сигурен съм.

— Имаш ли доказателства?

— Не, но цялата тази работа е точно в стила на Галдред.

Последва мълчание, което продължи сякаш цяла вечност.

— Галдред ли каза? — промълви Гавин с леденостуден глас, който разчупи тишината.

— Да — предпазливо отговори Фарадей. — Защо? Чувал ли за него?

— Да, чувал съм за него — процеди Гавин през зъби. — Той е човекът, който уби баща ми.

* * *

Никога не бе познавал майка си. Никога не говореше за нея, нямаше и нейни снимки. Той дори не знаеше дали е жива, или мъртва. Никога не бе и питал. Защото знаеше, че този въпрос щеше да изтрие усмивката от лицето на баща му и то щеше да се набръчка от тъга, когато спомените започнат да се изливат. А последното нещо, което Гавин искаше, бе да го натъжи. Баща му бе неговият единствен роднина, единствен приятел, единствен човек, на когото можеше да разчита. Семейството бе по-важно от всичко в Уестланд. Без него ти остава само шепотът и болката. Без него, животът щеше да загуби всякакъв смисъл.

И един ден дойде Галдред. Гавин бе едва на осем, все още незапознат с перипетиите на живота. Нямаше как да разбере защо баща му и стария магьосник с наметалото се караха и за какво. Той виждаше само изкривените гримаси, треперещи от гняв. Никога не бе виждал баща си такъв. И после магьосникът изстреля сноп пламъци от върха на пръстите си, които запалиха къщата им. Гавин успя да се измъкне. Стоеше мълчалив с часове, гледайки как дома му изгаря и не усещаше нито студа на ветровете, нито топлината на огъня. Баща му вече бе мъртъв и животът сякаш нямаше смисъл.

Прекара първите дни свит на земята, разтърсван от хлипове. От време на време разравяше останките на дома си, за да си запали огън. Последните му оцелели спомени от досегашния му живот се превърнаха в подпалки. Дълго време си игра с мисълта просто да се остави на милостта на зимата и да умре. Но една мисъл се прокрадна в ума му и остана там — той трябваше да отмъсти смъртта на баща си. Старият магьосник трябваше да умре. Нямаше друг вариант. И откакто взе това решение, всеки миг, в който магьосникът все още дишаше, бе болезнен за него.

Заради гласовете. Или по-скоро само единия глас. В началото баща му се появяваше в сънищата му като въплъщение на гнева и омразата, със същото изражение, което имаше и когато се караше с магьосника. Той крещеше за мъст и за това как сина му го е разочаровал. Но после прие друг образ. Образът на човека, който току-що бе попитан за съпругата си. Лице, белязано от тъга и болка. Лице, което Гавин никога не бе виждал, но знаеше как изглежда. Тихият глас, говорещ за разочарование и отмъщение, бе многократно по-страшен от изпълнения му с гняв образ. Тогава Гавин започна да бяга. Да се налива с алкохол в сляпата надежда, че така ще избяга от сънищата. От гласовете.

Но едно нещо не се бе променило. Той все още искаше да убие магьосника.

Галдред щеше да умре.

Той трябваше да умре.

* * *

Само пукането на пламъците нарушаваше тишината.

Фарадей се прокашля тихо. Избягваше да го погледне в очите.

— Трагична история. Много съжалявам за загубата ти.

Гавин се размърда, чувствайки се неудобно в креслото.

— Благодаря — промърмори.

— Преди колко вре…?

— 20 години.

— Аха.

Отново настъпи мълчание, което сякаш бе още по-дълго.

После Фарадей го погледна в очите.

— Ще ме убиеш ли? — тихо попита той.

Момент на размисъл.

— Не.

— Тогава, по-важния въпрос — ще ми помогнеш ли?

— Не знам.

— Ти си допълнителна фигура в игра на шах, приятелю. Галдред никога не е предвиждал ти да си нещо повече от моят убиец. Едва ли дори знае кой си всъщност и какво ти е причинил. Успехът ти би сложил край на бунта, докато един провал не осуетява неговите планове и за него е без никакво значение. Той те вижда или жив над трупа ми, или мъртъв с меча ми, забит в тялото ти. Но ако се присъединиш към мен, ти се превръщаш в коз, който ще е от безкрайна полза. Аз съм жив и смятам да остана така още дълго време. Той ще мисли, че си мъртъв. Стига да те скрием от хорските очи, ти ще си като призрак. А нас ни трябва призрак повече от всичко.

Гавин никога не се бе замислял дали магьосникът знае за него. Фарадей едва ли бе далеч от истината с твърдението, че той нямаше никаква представа за неговото съществуване. Мисълта, че той може би не си спомняше и какво бе причинил на баща му, го изпълваше с гняв. Фарадей бе най-близкото стъпало до Галдред, до което бе стигал. Особено имайки предвид, че от толкова години избягваше упорито стълбата.

— Съгласен съм.

— Чудесно. Имам задача за теб.

* * *

Носеше се някаква странна, грубовата и провлачена мелодия и след миг Гавин се сети, че най-вероятно е джуджешка музика. Цялото заведение бе декорирано по вкуса на джуджетата. Беше невероятно горещо. Няколко големи маси, отрупани с питиета и храни бяха отдръпнати настрана, по-близо до стената, покрита с военни трофеи, за да освободят място в центъра, където танцуваха няколко елфки. Дрехите им бяха оскъдни и леко прозираха и макар да си личеше, че мелодията не е по вкуса им, те умело развъртаха бедра и задници под похотливите погледи на обръча от джуджета, който ги бе обгърнал. Старите истории разказваха, че някога джуджетата са таели омраза и дълбоко неверие към елфите, но точно тези, изглежда, нямаха такива предразсъдъци и най-спокойно подвикваха неприлични предложения или подсвиркваха по танцьорките.

В другия край на помещението имаше запалена камина, на която се печеше свински бут. Над нея бе окачен череп на дракон. От лявата й страна стоеше трон, изграден от камък и покрит с вълчи кожи, на който седеше джудже. Беше мускулесто и набито като събратята си и с дълга гъста брада, досущ като техните, макар да се издигаше с почти цяла глава над тях. Погледът му бе замислен, а от устата му стърчеше красиво изработена лула, която бълваше колелца дим. Около врата му имаше огърлица от нещо, което Гавин различи като зъби. Драконови зъби. Той никога не бе вярвал на историите за дракони и смяташе черепа и зъбите за умело направени фалшификати, но не можеше да се отрече ефекта, който постигаха. И без описанието на Фарадей щеше да разбере с кого трябва да говори…

Гавин едва бе направил една крачка към трона, когато в кръчмата нахлуха половин дузина мъже, облечени в дрехите на градската стража: черни наметала, ризници и къси мечове за близък бой. Двама носеха лък и арбалет. Един от стражите, облечен в искрящо чиста месингова броня, застана пред трона. Музиката спря и уплашените елфки се разбягаха. Джуджето го изгледа с неразгадаемо изражение.

— Има ли причина да уплашите така момичетата и да ни развалите забавлението?

— Има, джудже — отговори този, който очевидно бе капитанът на стражниците. — Достигна до нашето внимание, че не си плащате данъците.

— Данъци ли? — изсумтя джуджето. — За какво? Моят род живее по тези места от стотици години. Тази земя е моя собственост. Вие трябва на мен да плащате.

— Тази сграда — натърти капитанът, — е твоя собственост, джудже. Вярно е. Но земята, на която е построена, принадлежи на лорд Блекторн. За добродушието, което ви е оказал като ви е позволил да останете, вие трябва да си платите.

— Тази земя принадлежи на Гилдията от незапомнени времена — тихо каза джуджето.

— Незапомнени е добра дума, джудже. Никой не си ги спомня, ако изобщо са съществували. Този документ тук…

Капитанът извади парче пергамент. Гренън го изгледа свъсено.

— … е вашето последно предупреждение. Имаш една седмица, джуд…

— Не съм ти никакво джудже! — избухна другия. Кристалът проблесна. — Имам си име, човеко! Аз съм Гренън Брайтбиърд, ловец на дракони и последния жив представител на Гилдията! Ти ще се отнасяш към мен с уважение! Разбираш ли, или трябва да ти го набия в главата с юмруци?

Настъпи гробно мълчание.

Капитанът се усмихна.

— За тона на гласа ти — два дена в карцера. За налудничавите бръщолевици за измислени същества и умрели вярвания — шест месеца. За заплахата към представители на властта и закона… — Той извади меча си. — Смърт.

Брадвата на Гренън вече бе в ръцете му. Мечът на Гавин също. Той използва елемента на изненадата и прониза един от стражниците, които не очакваха той да застане на страната на джуджето и го уби на място. Втория едва успя да премине в глуха защита, без да получи никаква милост от Гавин, който го обсипваше с удари. Защитата му се пропука и Гавин съсече ръката му. Мечът падна, последван от главата. С периферното си зрение видя, че капитанът и джуджето си разменяха удари и нито единия, нито другия имаше превъзходство. Не че бяха равностойни, просто Гренън се биеше като обезумял, докато капитанът си служеше с хитрост и избягваше повечето от ударите му. Покрай ухото на Гавин прелетя стрела, която му отвлече вниманието от биещите се човек и джудже. Стражникът зареждаше арбалета си за втори изстрел. Гавин го удари с изключително мощен ритник, счупвайки носа му и прекършвайки арбалета на две. След това го прикова към земята и го намушка. Едва си бе поел дъх, когато върху него се хвърли друг и мечовете на двамата зазвъняха, докато краката им търсеха път през пътеката от трупове. Противникът му бе опитен. Малки капчици пот се появиха по челото на Гавин и зъбите му заскърцаха. Нямаше да умре тук. Не можеше да умре тук. Все още имаше работа за вършене. Пот се бе просмукала в дрехите му. Стражникът го бе приковал в ъгъла, а лицето му бе изкривено в подобие на усмивка, предвкусваща победата. Кристалът на Гавин проблесна още по-ярко и той с нечовешки вик избута противника си на няколко метра назад. Очите му се изцъклиха.

Брадвата на Гренън стърчеше от гърба му.

— Имаше още един — каза Гавин, поемайки си дъх на пресекулки. Огледа се и видя капитанът, който лежеше мъртъв на пода. — Къде…?

— Избяга — изсумтя джуджето. — Сигурно ще повика подкрепления. — После се огледа. — Какво още стоите тук? — изръмжа той. — Омитайте се, барът е затворен.

Останалите джуджета се надигнаха и започнаха да си тръгват. Гавин осъзна, че нито едно от тях не беше взело участие в битката, дори не се беше надигнало от мястото си.

— С колко време разполагаме, преди да дойдат? — попита Гавин.

— Най-много час. Не е лесно придвижването по тези места. Или където и да било.

— Добре. Защото трябва да поговорим.

* * *

— Да видим дали правилно съм разбрал. Твоят приятел Фарадей планира този бунт от години и няма нито помен от армия, с която да го осъществи?

— Фарадей е основал стабилна мрежа от шпиони и връзки из цял Уестланд и разполага с малка група войници. Но те не са достатъчно. Имаме нужда от джуджетата.

— Тогава защо си дошъл при мен?

— Връзките ни уверяват, че си от влиятелен род, който може да окаже голямо влияние върху решението на джуджетата.

Гренън замислено отхапа от свинския бут.

— Какво знаеш за Гилдията на Ловците на Дракони? — попита той.

Гавин се поколеба, чудейки се как да се изрази тактично, без да лъже.

Гренън изсумтя.

— Така си и мислех. Мислиш го за група изкуфели джуджета, гонещи митове и легенди. Нека ти кажа нещо. Някога ние сме били влиятелен род, един от най-влиятелните в Уестланд. Моите прародители са се били с дракони с голи ръце и историите за техните подвизи са се носели из цялата земя. Но после драконите изчезнаха завинаги. Никой не знае защо. Гилдията се разпадна и с времето и репутацията й я последва. Сега аз съм последният й представител, последния, който пази някакви спомени от славните времена. Всички ме смятат за луд. На никой не му пука за мен.

Гавин си спомни как никой дори не помръдна пръст, за да помогне на Гренън в битката.

— И сега наистина оплесках работите. Наруших закона и убих представители на реда. Когато дойдат още, аз ще ги посрещна с брадва в ръка и ще умра. Но не достойно. За мен достойна смърт е само такава в битка с дракон. Мечта, в която вярвам все по-малко с всеки изминат ден. Но пак ще е по-добре, отколкото да се боря за чужда кауза срещу магьосник, за когото не съм чувал и който не ме интересува. Не се сещам и за джудже, което би го направило, освен ако Фарадей не си бръкне наистина дълбоко в джоба. А ако не го направи, мога да се сетя за едно друго място, където може да си бръкне.

— О, ти го познаваш — каза Гавин, пренебрегвайки последната реплика. — Може би не като Галдред магьосника, но знаеш кой е.

— И кой в той?

— Лорд Блекторн.

* * *

— Главнокомандващият войската и стражата полковник Абърнати, престолонаследника лорд Блекторн и Негово Светейшество Тойфел Трети, главата на църквата. Всички те са магьосника Галдред. Дали са илюзии, които той е създал, или истински хора, чиито мозъци е промил, е без значение. Галдред е установил абсолютна диктатура над Уестланд, без никой да си мръдне пръстта. Защото никой не е знаел.

Гренън изглеждаше някак си не на място в имението, но никой нямаше намерение да му го каже. Джуджето още не бе почистило брадвата си и засъхналата кръв по нея го караше да изглежда още по-заплашителен. Той гледаше Фарадей право в очите и поглъщаше всяка негова дума.

— Ако се замислите обаче, е повече от очевидно. Рода Блекторн държи престола от близо сто години без нито дори опит за преврат. Опитни командири и генерали биват пратени на затънтени места, докато Абърнати и наследниците му дърпат конците на войската от десетилетия. В крайна сметка всичко се свежда до един необорим факт — Църквата, войската и трона никога не са влизали в конфликт или дори дребно неразбирателство помежду си. Никога не са се месили в работата на другия. Защо? Защото те са единни в желязната хватка на магьосника.

— Сто години? — повдигна вежди Гренън. — Колко стар е този магьосник?

— Не мога да кажа — поклати глава Фарадей. — Не знам дали става въпрос за един и същи магьосник. Може да са много, които са си предавали властта през годините. Може да е само един, удължил живота си с магия. Това е без значение. Време е да сложим край на това.

— Аз съм с теб — каза Гренън. — Нямам за какво да живея и без това. Но не знам как смяташ да убедиш останалите джуджета. Повечето мразят Блекторн почти колкото мен, но за разлика от мен са улегнали и си живеят добре. Нямат причина да захвърлят това на вятъра.

Фарадей се усмихна мрачно.

— Живеят добре? Това е само затишието преди бурята, приятелю. Магьосникът презира джуджетата и не се опитва да го скрие. Не забелязваш ли, че войниците се държат по-грубо с вас? Че сте отрупани с данъци, многократно по-тежки от тези на другите? Че църквата не ви е включила под своята опека и е на една крачка от това да ви обяви за еретици?

— Мислех, че съм само аз — призна Гренън. — Църквата никога не е одобрявала историите ми за дракони, а войниците ме мислят за луд и опасен. Не са единствените.

— Повярвай ми, не си само ти. Не знам защо, но магьосника наистина не ви харесва. Бавно, но решително, той се опитва да ви унищожи по такъв начин, че когато осъзнаете какво става, вече ще е прекалено късно.

Гавин се чувстваше като натрапник в този разговор. Откъснат от света, той не знаеше нищо за джуджетата, данъците и политическите интриги. Само стоеше и слушаше мълчаливо. Сякаш дори не съществуваше. „Като истински призрак“, помисли си той.

— Да кажем, че това е така — каза Гренън. — Да кажем, че джуджетата ги грози унищожение. Как смяташ да ги убедиш да се присъединят към малкия ти бунт? Не разчитай на мен за това. Няма да се учудя, ако ме накълцат на парчета следващия път, когато ме видят.

— Защо? Защото си бил провокиран? Нападнат? Прогонен от дома си? Последният представител на стар и влиятелен род?

— Не бях нито провокиран, нито нападнат. Напуснах доброволно дома си, а колкото до рода, приказките за Гилдията няма да ме доведат до никъде.

— Аз имам хора навсякъде, Гренън. Не е важно каква е историята, а как я разказваш. Няколко добре подхвърлени реплики тук и там могат да те превърнат от престъпник в мъченик. Легенда, която ще запали пожара на бунта в умовете на твоите сънародници. И ще ми осигури армията, която ми трябва.

Гренън изсумтя.

— Само за това ли ти трябвам? За искра, която да запали бунта ти?

— Първата искра е най-трудна. Ти си опитен боец. Искам те начело на хората, с които вече разполагам. Време е да извоюваме първата си победа.

— Защо не сложиш хубавелкото начело?

Гавин се размърда.

— Твърде рано е да разкривам всичките си карти — отвърна Фарадей. — Гавин ще остане нашата малка тайна. Ти си този, който ми трябва на предните линии, за да подтикнеш джуджетата към бунт.

— Нямам нужда от повече убеждаване. Вече ти казах, че няма какво да губя — с теб съм. Дано планът ти подейства.

— Разчитай на това — грейна Фарадей. — Добре дошъл в Бунта, Гренън! До няколко дни хората ми ще са тук и официално ще ти предам командването.

Сякаш усетил, че ще бъде извикан, сатирът вече стоеше на вратата. Джуджето го погледна със съжаление. Колкото и да бе мъчен животът на едно самотно джудже, лишено от чест и одумвано от сънародниците си, то бе нищо в сравнение с болката, която една цяла раса споделяше от хилядолетия. „Не можем да ги освободим“, бе казал Фарадей на Гавин по-рано. „Робството им е утвърдено чрез закон, писан лично от Блекторн. Ако започнем да ги освобождаваме, Галдред ще ни надуши и с бунта е свършено.“ „Не можем да ги оставим да живеят така!“ „Когато и последният пирон е забит в ковчега на магьосника, сатирите ще са свободни. Но не и по-рано. Не и ако искаме бунта да процъфти. Това е по-малкото зло, повярвай ми.“

— Точно от теб имам нужда! Ела с мен.

Фарадей и сатирът отпрашиха нанякъде. Гавин понечи да ги последва, но Гренън го спря.

— Ти си с мен, красавецо. Трябва да поговорим.

* * *

Намираха се в нещо като склад, пълен с оръжия и провизии, които Фарадей несъмнено събираше за бунта. Гренън избута много от тях до стената, освобождавайки място в центъра на помещението. Започна да чертае и рисува форми по земята и да пали свещи, които забиваше на определени места. Гавин следеше действията му с интерес в началото, но после му омръзна и започна да оглежда оръжията.

Мина доста време, преди Гренън да се изправи с доволно изражение на лицето и да издърпа Гавин в центъра на няколкото преплетени кръга с изписани руни.

— Фарадей каза, че няма значение дали магьосникът е един или много, които са се сменяли. Но всъщност е от най-голямо значение. Имаме си работа с магьосник и е важно дали е такъв със способността да удължава живота си, или е просто евтин фокусник, който дърпа конците с помощта на илюзии. И най-голямата армия на света не може да победи една истински силна магия. Трябва ни защита, момче, иначе сме обречени. Не мисля, че си имаме работа с фокусник. — Гренън се пресегна и сграбчи кристала, висящ от врата на Гавин. Той си остана леденостуден и мрачен. — Мернах това сладурче още в мига, в който те видях. Така разбрах, че си имам работа с интелигентен човек. Магически, нали?

— Блести, когато наблизо има опасност — отвърна Гавин. — На много пъти ми е спасявал живота.

— И откъде ти е?

— Беше на баща ми.

— Моето момче, Фарадей си няма идея от каква полза ще бъдеш. И по-добре да не узнае. Започваме да привличаме внимание към себе си и магьосникът сигурно вече ни следи. Този магически кръг ни крие от него и ще държи този разговор в тайна. Също както твоя кристал крие теб. Ти наистина си призрак, Сайкс. Възползвай се от това.

— Разбирам.

— Наистина ли? Защото ти си сам в тази битка. Армията е само прикритието ти, а Фарадей — човекът с парите. Аз свърших моята роля — дори и да не бях се съгласил да участвам, бунта пак щеше да има своя мъченик. Дали съм жив или мъртъв няма никакво значение. Затова и Фарадей ме праща директно на фронта. Ти си единственият, който може да изненада магьосника. Единственият, който има някакъв шанс да го убие.

— Прекалено добре звучи, за да е истина.

— Понякога животът е такъв. Не че имаш голям избор де — засмя се Гренън. — Бунтът вече започна!

* * *

Първите три седмици донесоха и първите три бляскави победи на Гренън и отряда му. И трите бяха удари по ключови цели, и трите бяха кратки и без много жертви. Атаките оголиха защитата на град Хекстон и ефективно отрязаха местния гарнизон от останалия Уестланд. С малко провизии и без път за бягство беше само въпрос на време гарнизона да предаде града на бунтовниците. А дотогава търговските кервани, които се опитваха да си пробият път до града, бяха безмилостно плячкосвани в името на бунта.

Мрежата от шпиони на Фарадей се погрижи новините около обсадата на Хекстон да обиколят цял Уестланд. Историята на Гренън Брайтбиърд, чието благородно потекло и чест били дълбоко накърнени от лорд Блекторн. Джуджето, надвило собственоръчно група от стражници, насъскани от лорда да го убият и изгорят дома му. В пламенните слова на агентите за потисничеството на цялата джуджешка раса и тиранията на лорд Блекторн, Гилдията изобщо не бе спомената, но никой не забеляза тази малка подробност. Гневът и недоволството, натрупал се в хората през вековете най-накрая бе готов да избухне и Гренън бе искрата, която запали фитила. Всеки ден нови и нови доброволци пристигаха, хора и джуджета от всички краища на Уестланд, за да се присъединят към бунта. Липсата на организация и координиран отпор от страна на армията само окрилиха необучените, зле въоръжени бунтовници и ги направиха още по-дръзки. Техните отряди навлизаха все по-надълбоко и удряха все по-силно.

Но това не беше достатъчно и Гавин го виждаше изписано по лицето на Фарадей. Дори и когато гарнизона се предаде и Хекстон падна, лицето му си остана все така смръщено и наведено над схемите и чертежите, които изпълваха огромната карта на Уестланд.

Имението се бе превърнало в постоянен щаб на бунта. Не беше на най-удобното положение, но определено бе добре защитено. Пък и Гавин не можеше да си представи как Фарадей ръководи бунта от фронта.

— Искам целия гарнизон да напусне Хекстон незабавно. Отправи покана към войниците да се присъединят към бунта. Погрижи се всички, които откажат, да бъдат поставени под постоянна охрана в затвора на града.

— Веднага — отвърна Гренън. — Мислех си да преместим и щаба там.

— Аз оставам тук — отвърна Фарадей. — И Гавин също. Ти можеш да се установиш там, но ние не бива да се разкриваме.

Гренън повдигна вежди.

— Не е ли малко късно за това? Бунтът е в разгара си от близо месец и половина.

— В разгара си? Не сме постигнали нищо, Гренън! Спечелихме Хекстон само защото имахме изненадата на наша страна — изръмжа Фарадей. — Не сме водили истинска битка оттогава! Галдред не ни взима на сериозно и държи ядрото на армията настрана.

— Подценява ни.

— Не, надхитрява ни. Пожарът избухна бързо и се разрасна надалеч, но това е земята на вечната зима и е само въпрос на време той да угасне. Магьосникът е търпелив и може да си позволи да чака. Не след дълго ще започнат размириците и бунта ще се разпадне.

— Какво предлагаш да направим? Вършим всичко по силите си!

— Тези партизански тактики нямат да ни доведат до никъде!

— Тези партизански тактики са единственото, с което разполагаме!

— Наясно съм с това! Трябва ни армия — въздъхна Фарадей. — Армия, с която да се изправим срещу него челно.

— Нямаме армия — отвърна тихо Гренън.

Настъпи мълчание. Бунтът бе обречен, ако не измислеха нещо. Гавин бе на прага на отчаянието, когато в помещението влезе двуметров гигант, гол до кръста, с гола глава и див поглед. Цялото му тяло се тресеше, а устните му изговаряха едни и същи слова:

— Драконите, драконите… драконите сред дъгата!

— Съжалявам, господарю — каза сатирът, който също се бе появил незнайно откъде, — боя се, че този човек бълнува.

— Драконите-е… — изстена мъжът.

— Не можете ли да му помогнете? — попита Гавин.

Гренън поглъщаше всяка дума на бълнуващия мъж.

— За болестта, която го мъчи, няма лек — отвърна сатирът лаконично.

— Драконите сред дъгата! — крещеше мъжът. — Феите танцуват по крилата им… всичките цветове на дъгата…

— Изведи този луд оттук! — безцеремонно отсече Фарадей.

— Разбира се, господарю — Сатирът хвана мъжа в хватката си и го задърпа към вратата.

— Не, чакай! — извика Гренън и се обърна към лорда. — Фарадей, драконите.

Този път мълчанието бе много по-тежко.

— Гренън, драконите са мит — бавно и премерено каза лорда. — Нямаме време за това, моля те, не започвай сега.

— Той каза…

— Той е луд!

— Драконите и дъгата…

— От какво е полудял? — настояваше Гренън. — Ами ако е видял нещо? Ами ако са се завърнали след всичките тези години? Може би те…

— ЗА БОГА, ГРЕНЪН БРАЙТБИЪРД! — избухна Фарадей. — НЯМАМЕ ВРЕМЕ ДА ПРЕСЛЕДВАМЕ ПРИКАЗКИ! В РАЗГАРА НА ВОЙНА СМЕ!

— С драконите на наша страна…

— НЯМА ДРАКОНИ! НИКОГА НЕ Е ИМАЛО! ТИ И ЦЕЛИЯ РОД СТЕ ГРУПА ИЗКУФЕЛИ ДЖУДЖЕТА! АКО НЕ БЕШЕ РОДЕН БОЕЦ, ЩЯХ ДА НАРЕДЯ И ТЕБ ДА ТЕ ХВЪРЛЯТ В ЛУДНИЦАТА КАТО ТОЗИ ТУК!

По лицето на Гренън бе изписана смъртна обида.

— Фарадей, виж… — опита се да се намеси Гавин.

— Няма какво да гледам! — продължи да фучи лорда. — Само някакъв луд, който…

— Спри за малко и погледни.

— Какво да гледам? — тросна се той.

— Виж.

— Не разбирам какво искаш от… О! — Най-накрая Фарадей видя това, което Гавин се опитваше да му покаже.

Времето не се бе отнесло милостиво към господарите на гората. Бе им отнело красотата, любовта към живота и всичко живо и свободата. Оставаше им само болката. Болка, която също толкова лесно можеше да се превърне в гняв. Сатирите бяха във всеки дом, във всеки град, из цял Уестланд. И очевидно бяха достатъчно силни да озаптят двуметров мускулест гигант, обзет от лудост, без видимо усилие, въпреки крехката си форма. Времето им бе отнело всичко, освен болката… и вродената сила.

— Господа — каза Фарадей. — Имаме си армия.

* * *

Гренън седеше до прозореца, наблюдавайки снежните преспи с безизразно изражение.

— Няма да им обещаем нито злато, нито земя — каза Гавин. — А това, от което най-много се нуждаят и за което винаги са бленували: свобода.

Гренън изсумтя.

— Трябваше да го направим още от самото начало.

— Фарадей не искаше да пилее ресурсите си. Винаги е бил малко стиснат в това отношение. Още не мога да го убедя да назначи ескорт на затворниците в Хекстон до тоалетните.

— Кажи му, че ако онези момци продължават да се изреждат в затвора, скоро ще плъзнат зарази. Това ще сложи край на бунта му по-бързо от липсата на войници на фронта.

Гавин се засмя.

— Не е смешно. Арогантното копеле нямаше да освобождава сатирите сега, ако не му бяха от полза.

— Не са важни намеренията, а действията. Той щеше да ги освободи и без това. Сега просто плановете му бяха ускорени. Агентите му вече предават посланието из цял Уестланд. Ако съдим по реакцията на нашия другар, до няколко дни тук ще има хиляди сатири, готови да се бият със зъби и нокти в името на бунта и тяхната свобода.

— Чудесно — глухо отвърна Гренън.

— Добре ли си? Не си мръдвал оттук три дни. Отрядът ти започва да се тревожи за теб.

— Майната им. Не съм им бавачка — отвърна Гренън.

— Гренън, Фарадей планира това от десет години. Запасите му от търпение са на изчерпване, особено сега, когато всичко може да се разпадне за миг. И ние трябва да бъдем също толкова търпеливи към нег…

— Няма да се бия повече, Гавин. Фарадей ми показа, че светът, в който бунтът победи, няма да е с нищо по-различен от предишния. Поне спрямо отношението към мен и моите вярвания.

— Но…

— Сега не ми приказвай как имате нужда от всеки боец. Имате си бунт. Имате си и армия. Вече не ви трябвам. И никога не съм ви трябвал толкова много. Сбогом, хлапе.

Гренън се обърна и си тръгна. Гавин понечи да го спре, да го разубеди, но не можеше. Изобщо не можеше да се движи. Кристалът му сияеше по-ярко от когато и да било. В ума му гръмна глас, който той познаваше много добре. Гласът на Галдред.

— Другари! — каза той. С крайчеца на окото си Гавин видя, че близо до него сатирът също бе замръзнал. Това не бе послание само за него. — Скъпи мъченици! Ние не делим една кръв, но сме единни в нашата мъка! Нашата болка! Твърде дълго служите на тези хора! Твърде дълго слушате празните им думи за свобода и възмездие! Техните лъжи пълнят и тровят умовете ви, правят ви бавни и слаби! И вашата мъка става моя. И вашата болка става моя.

Всяка фибра от тялото му кънтеше с гласа. Това послание изобщо не бе за него.

— Време е да се освободите от това робство! Няма окови, които да ви държат, няма сила, способна да ви спре! Само тази на собствените ви умове! Разбийте оковите на ума, вижте през лъжите на хората и се издигнете, горди и могъщи както в старите дни!

Галдред го имаше предвид в буквалния смисъл. Сатирът започна да се изправя. Изкривената му жалка фигура се пренареждаше и надигаше. Очите му светеха както никога досега. Сатирът се изправи в цял ръст — бе с една глава по-висок от Гавин.

Но промяната бе прекалено рязка, прекалено внезапна, избликът на енергия прекалено голям. Снагата му не издържаше — немощните крака се тресяха, а тялото му се раздираше от болезнени спазми и гърчове. От устата му излетя ужасяващ писък. После очите му се изцъклиха и сатирът падна на земята на смачкана купчинка. Мъртъв.

А Гавин дори не знаеше името му.

* * *

— Всичките? — глухо повтори той.

— До един — мрачно потвърди Фарадей. — Галдред отрови умовете им с магията си и те сами се унищожиха. Ти го видя с очите си. Сега всеки сатир в цял Уестланд… е мъртъв.

Всички мълчаха. Думите им убягваха.

— С тях умира и бунтът — промълви Гавин. — Загубихме армията. Моралът ще удари дъното и малката групичка, която събрахме, ще се разпадне.

— Не — каза Фарадей твърдо. — Тук грешиш. Цял Уестланд стана свидетел на това жестоко масово убийство. Техният потрес ще се превърне в гняв, гневът в омраза, омразата в желание за възмездие. Галдред се разкри пред хората и сега те видяха истинската му същност. Утре към бунта ще се присъединят десет пъти повече. Вдругиден още толкова. И до седмица ще имаме армията, която ни трябва. Тогава ще отмъстим за сатирите. Трябва ни само едно нещо.

— Какво? — попита някой.

— Знаме. Символ, зад който да се обединим. Не парче плат, а идея, девиз, който да остане в ума на хората и да ги тласка напред. Идеи?

— Само една — каза Гавин тихо.

— Каква?

— Смърт за магьосника.

* * *

Фарадей бе прав. Армията бе събрана за близо седмица. Организацията и въоръжаването й отне малко повече време, но пожарът на бунта гореше както никога досега. Броните и оръжията на хекстонския гарнизон бяха безценно попълнение към бунта, което превърна тълпищата от прииждащи доброволци в истинска армия.

Макар да бе минал едва месец, за Гавин той се стори като година. Гласовете на сатири, крещящи за възмездие изпълваха ума му редом с този на баща му, без да му дават миг покой. Нямаше да е толкова нетърпимо, ако имаше какво да прави, но Фарадей не го позволяваше за нищо на света.

— Ти все още си тайният ни и може би най-силен коз. Ако армията се провали и шпионите ни бъдат заловени, все още имаме шанс. Но ако ти се провалиш, с бунта е свършено. Галдред е многократно по-силен, отколкото си мислех. Ще те държа вън от играта колкото се може по-дълго.

Гавин не беше спал от дни. Или седмици? Времето губеше смисъл.

— Шпионите ни откриха скривалището на магьосника — рече му Фарадей.

— Чудесно — отговори Гавин с пресипнал глас.

— Армията е готова — предпазливо продължи лорда. — А ти?

— Повече от готов.

— Радвам се. Защото е твое задължение да го убиеш.

Гавин кимна. Беше чувал тази реч преди.

— Ти си нашият призрак, Гавин. Агентите ми намериха таен проход, който ще те отведе право при него. Армията ще му отвлече вниманието. Всичко зависи от теб. Смърт за магьосника!

* * *

Походът през планината му се губеше. Сякаш в един миг говореше с Фарадей, а в друг седеше пред тайния вход с малкия си отряд, вслушващ се в звуците на битката с войската на Галдред в далечината. Хората му се размърдаха неспокойно.

— Почти е време — прошепна Гавин. — Фарадей каза да изчакаме докато… Аха!

От сенките се появи още една фигура, загърната в наметало.

— Лорд Фарадей! — възкликна един от войниците.

— Да — отвърна лордът. — Нали не си мислехте, че ще изпусна моя върховен триумф? По-скоро бих умрял. Води, Гавин.

Гавин кимна мрачно и поведе през прохода, следвайки инструкциите на шпионите. Не можеше да каже, че одобрява решението на Фарадей, но и не можеше да отрече, че разбира мотивацията му. Ако лорда се бе опитал да го държи настрана в тази битка, Гавин щеше да обезумее. Обикаляха като че ли цяла вечност и Гавин все очакваше магьосника да изскочи зад някой ъгъл и да ги нападне. Но нямаше жива душа и стъпките им кънтяха по пустите коридори. Най-накрая стигнаха до това, което според шпионите бе личната обсерватория на магьосника.

— На три — прошепна Гавин. — Едно…

Войниците се размърдаха.

— Две…

— Смърт за магьосника — прошепна Фарадей.

— ТРИ!

Те нахлуха в обсерваторията.

Цялото помещение бе претъпкано със стотици томове прашасали книги и десетки неизброими предмети в най-различни цветове и форми. Всичко бе обвито в плътен слой преплетени паяжини. Единствената светлина идваше от прозорец, от който Гавин можеше да види бушуващата битка в далечината. А в средата на помещението стоеше Галдред. Висок, тъмнокос и младолик. Толкова различен от мъжа, убил баща му и въпреки това досущ като него. Кехлибарените му очи, пропити с магия, следяха натрапниците зорко. Черното му наметало лъхаше на смърт.

— Най-после се среща… ААААА! — изкрещя Фарадей.

Лордът бе казал, че предпочита да умре, вместо да изпусне този момент. Едва ли бе имал това предвид. Гавин извади меча си от трупа му и с няколко бързи движения съсече и другите от отряда. Те бяха толкова стъписани, че дори не помръднаха.

Галдред се засмя звънко и изръкопляска.

— Какво направих? — изстена Гавин.

— Само това, за което си роден, моето момче.

— Ти… — Думите трудно излизаха от устата му. Кристалът му блестеше. — Ти уби баща ми!

— Не, така си мислиш ти. Истината е… че аз съм баща ти. Е, не съвсем. Ти нямаш баща. Но аз те създадох, така че може да се каже, че съм ти такъв.

— К-какво?!

— Целият ти живот е една лъжа. Аз съм дотолкова баща ти, колкото съм и полковник Абърнати, лорд Блекторн и Негово Светейшество Тойфел Трети. Преди всичко, разбира се, аз съм Галдред. А ти си преди всичко оръжие. Оръжие, което изковах и наточих лично през всичките тези години. Всички си мислеха, че то е насочено към мен, но ти си двуостър и си също толкова опасен за бунта, колкото и за мен. Е, всъщност за мен не си опасен. Ни най-малко. Благодарение на това. — Той посочи кристала. — Директна връзка с ума ти. Чрез него мога да видя, чуя и усетя всичко, което и ти можеш. Но мога и да те контролирам. Помага и за магия на далечно разстояние — номера със сатирите щеше доста да ме поизпоти, ако не те бях използвал като катализатор. Стражникът, който те прикова в бара? Аз го избутах с магия. Доста ефективно е това кристалче, макар и невинаги. Има си и своите засечки. Една засечка. Няма значение. Имаш нещо да попиташ май?

— К-какво?!

— Горкичкият, не ти ли стана ясно вече? Не виждаш ли къде сме? Ние сме в замъка, Гавин. Същия замък, където те нападнаха. Същия замък, в който си прекарал целия си живот. Време, през което те подготвях, за да унищожиш бунта отвътре.

— К-какво?!! — потрети Гавин.

Галдред въздъхна.

— Май ще трябва да започна отначало.

* * *

— Преди много, много време, поне няколко хилядолетия, Уестланд не беше земя, покрита със сняг, а земя, покрита с мир, просперитет и щастие. Златната епоха. Абсолютна. Перфектна. Скучна. От всичките помпозни глупаци, които живееха тогава, най-противни бяха Гилдията на Ловците на Дракони. Те владееха три четвърти от Уестланд и всички ги обичаха. Никой не оспорваше властта им. И само защото пазеха земята от драконите. Не можех да ги понасям повече. Аз едва успявах да свържа двата края, тънейки в забрава, докато те се носеха на крилете на техните зверове високо в небесата. С какво убийството на дракони е допринесло за медицината, науката, изкуството? С нищо. Това не беше епоха на просперитет, а на застой. Те дърпаха човечеството назад, към времената на варварството, когато начело е стоял онзи, чиито ръце погубват зверовете и пазят племето. Това трябваше да спре. Аз призовах първичните магични сили, чиято мощ е толкова невероятна, че дори драконите ги избягват. С тяхна помощ доведох вечната зима, която покри Уестланд. Драконите напуснаха, прогонени от студа и древната магия. Гилдията се разпадна и Уестланд потъна в хаос. С времето се научих как да извличам енергия от собственото си заклинание. Научих се как да удължавам живота си с помощта на първичните сили. Научих се на търпение. И когато хаоса се уталожи, аз поех властта. Превърнах се в лорд Блекторн, повелител на Уестланд. Станах полковник Абърнати, лидер на войската. Бях навсякъде и всичко и всеки ми се подчиняваше. И в началото усещането бе страхотно! Невероятно! Неописуемо! Сатирите, които загубиха всичко, когато горите им погинаха във вечната зима, аз превърнах в слуги на расата, предопределена да господства над останалите — човешката. А аз господствах над нея. С времето обаче този опияняващ ефект се изгуби и остана само скуката. Единствено игрите, които играех с вятъра ми доставяха удоволствие. Въпреки всичките ми опити да го предотвратя, бе настанала втора епоха на застой. Тогава намерих Фарадей. В будния му ум видях надежда, а в плановете му за бунт бягство от застоя. Аз те създадох и изградих лъжата, която ти наричаш живот. Аз пратих наемниците при теб, за да отидеш при Фарадей. Неговите шпиони са мои агенти. Аз подхвърлих идеята за сатирите като армия в ума ти, за да я предложиш на Фарадей. И после аз убих сатирите, за да влея масло в огъня и да превърна малките партизански групички в една единна, обединена армия. Защо? Защото сега те са събрани тук. И те ще вкусят предателството от един от своите. Да, те ще победят в битката. Ще понесат тежки загуби, но ще убият злия магьосник. Или поне така ще си мислят. Аз ще махна заклинанието и зимата ще изчезне. Но мирът, който ще последва, ще е неспокоен. Предателството ще остане завинаги в умовете им и нестабилния им съюз, изграден върху него, ще страда от това. Ще избухне война, дълга и кървава. А войните никога не са скучни. Най-големия прогрес, който някога сме постигали, е дошъл във времена на война. И не си мисли, че можеш да ме спреш, защото вече е късно. Докато аз ти разказвах тази история, ти беше зает. Отвори очи, Гавин…

* * *

Гавин отвори очи.

Бяха на бойното поле. В ръката си държеше кристала, който бе насочил към събралата се армия от бунтовници. От него извираха снопове от унищожителна енергия, които сееха смърт. Чуваха се писъци и викове за милост. Гавин знаеше, че всички го виждат. Галдред стоеше до него и се усмихваше.

„Вече е прекалено късно“, помисли си Гавин. „Да“, отговори магьосника в ума му.

Той виждаше плана му. Някой щеше да съсече Гавин, мислейки го за магьосника и тогава Галдред щеше да развали заклинанието. Убедени в своята победа, бунтовниците щяха да осъзнаят, че Гавин е бил магьосника през цялото време и ги е лъгал. Такова разкритие би накарало всеки да спи с нож под възглавницата и да си пази гърба. Рано или късно това недоверие щеше да прерасне във вражда. А враждата щеше да даде началото на войната. „Точно така“, каза магьосника в ума му. „И ти не можеш да направиш нищо по въпроса.“

„Мога да ги избия всичките тук и сега и няма да има война“, помисли си Гавин и потръпна. „А защо пък не?“ „С какво ще си играя после?“ Това не бяха неговите мисли, а мислите на магьосника. В ума му говореха много и различни гласове, които спореха помежду си. „Той е луд“, каза си Гавин.

Но нещо глождеше ума му, някакъв малък детайл, който бе пропуснал преди или бе сметнал за незначителен… Кристалът! „Има си и своите засечки. Една засечка. Няма значение.“ Какво бе имал предвид магьосника? Каква засечка? Защо вече не чуваше гласовете в ума си? Дали можеше да се движи?

Писъците затихваха, заменени от молби и стонове. Отчаянието на бунтовниците изпълваше умовете им. Галдред го усещаше и му се наслаждаваше. Гавин също го усещаше, но все по-слабо. Връзката му с магьосника ставаше все по-слаба. Същото важеше и за контрола му над него.

Галдред се бе смръщил, но преди да направи каквото и да било, Гавин извади меча си и го намушка. Магьосникът изрева и рухна. Плътна мъгла скри двамата от погледите на армията, преди някой да види какво се бе случило.

— Как е възможно? — изръмжа магьосника.

— Магическият кръг, Галдред — усмихна се Гавин. — Петте минути, които прекарах в магическия кръг. Единствените пет минути от живота ми, в които ти не си ме контролирал. Защото кристалът не действа в него. Това бе засечката, за която говореше, нали?

Галдред мълчеше и агонизираше.

— Тогава за пръв път мислех и действах самостоятелно. И тогава едно джудже сложи една идея в главата ми, която остана там. Идея, която не бе твоя и над която ти нямаше контрол. Че аз съм единственият, който може да те убие. Тази идея, това кътче от ума ми, което не е под твоя контрол ми даде волята да те убия.

— Дори и да е така — изхриптя Галдред, — ти си оставаш предател. Тази мъгла ни скри от погледите на бунта и те никога няма да разберат какво си направил за тях. Със или без мен, война ще има, Гавин Сайкс.

— О, не мисля, че ще има. Аз съм призрак, Галдред, тайния коз, за който знаят само малцина избрани. И сега те са мъртви, изчезнали или умиращи в момента. За тази армия аз не съществувам и никога не съм съществувал. Трябва да се доверяваш на някого, за да бъдеш предаден. Те дори не ме познават. Само ти ме познаваш истински. Аз съм твоят призрак, твоята сянка.

Галдред отново изръмжа.

— И затова си още жив. Кристалът е, нали? Връзката с мен те поддържа жив. Също както първичните сили те поддържаха жив на цената на разсъдъка ти. Готов да убие десетки хиляди, само защото му е скучно. Покрил целия свят със сняг от завист. Нищо чудно, че драконите се боят от тази сила.

Магьосникът изрева. Очите му бяха станали кървавочервени.

Гавин счупи кристала.

* * *

— Този мръсен предател! — изрева Гренън.

Още когато разбра за случило се със сатирите той прие, че трябва да преглътне наранената си гордост. Магьосникът трябваше да бъде спрян и Фарадей и Гавин щяха да имат нужда от цялата помощ на света. Но сега видя със собствените си очи как Гавин, застанал до страната на магьосника, избива бунтовниците. После мъглата ги скри. Той не знаеше защо и как се бе появила мъглата, но едно нещо знаеше със сигурност: Фарадей бе несъмнено мъртъв и той бе единственият освен магьосника, който знаеше кой е Гавин Сайкс и какво бе направил.

Хората трябваше да разберат за неговото предателство. Снегът вече покриваше телата и създаваше илюзията за мир. Оцелелите бяха малко и невероятно объркани. Гренън започна да си пробива път през преспите, издавайки заповеди на висок глас, за да ги извади от шока и да ги върне в реалността. Те се скупчиха около него.

— Заповеди, сър? — каза един от войниците, който бе част от стария му отряд.

— Свободно. Битката свърши — каза Гренън.

— А къде е магьосникът?

— Сигурно е мъртъв — каза някой.

— Не и докато не видя трупа му с очите си — отвърна Гренън. — И знам кой може да ми помогне да го намеря. Момчета, имам лоши новини. Вие бяхте…

Внезапно мъглата се вдигна и Гренън видя нещо, което го накара веднага да забрави за предателството на Гавин. Не беше трупът на магьосника, нито този на Гавин. Той дори не ги забеляза.

Гренън нямаше откъде да знае, че смъртта на магьосника бе сложила край на заклинанието. Нямаше как да знае, че дори и в момента снеговете се разтапяха и зимата приближаваше своя край.

Нямаше откъде да знае, че големият червен дракон бе дошъл, за да види с очите си, че със злоупотребата на древните сили е приключено.

Но едно нещо знаеше със сигурност. Никой тук освен него не знаеше какво да прави. Гледката на величествения звяр ги бе вцепенила. Но той знаеше какво да направи. Знаеше, че няма да оцелее, но и знаеше, че неговата смърт щеше да възроди една легенда от незапомнени времена.

— Момчета, махайте се — каза Гренън. — Бягайте. Този е мой.

— Ние ще се бием с теб!

— Току-що извоювахте свободата си. Не я пропилявайте — ще ви спечеля време, за да избягате.

— Успех, командире.

Бунтовниците се разбягаха.

Драконът го погледна спокойно, сякаш усещаше какво предстои. Очите му бяха хипнотизиращи, пълни с животинска мощ и безкрайна мъдрост. Люспите му блестяха.

Гренън извади брадвата си. Зъбите на дракона се оголиха.

Джуджето се усмихна.

— Здравей, красавецо.

И битката започна.

* * *

И това бе началото на Втората Златна епоха на Уестланд под зоркото и справедливо управление на Гилдията на ловците на дракони, сбор от най-влиятелните джуджешки и човешки родове. Най-дългото и продължително време на мир в историята на света. Първичните сили, въплъщението на хаоса и анархията избледняха с времето. Нямаше какво да ги поддържа и накрая от тях не остана дори и спомен. Историята за героя, победил магьосника и освободил Уестланд се превърна в легенда, а легендата се превърна в мит. Той също избледня с времето. Сега никой не си спомняше вечната зима. Никой не си спомняше битката при замъка, освен някои от най-старите джуджета, най-вече тези Брайтбиърд. Никой не си спомняше приказката за магьосника и неговата сянка, която бе погубена в мига, в който този, дарил я с живот, умря. Само вятъра още я нашепваше през зимата. Единственият спомен от човека, който никога не бе съществувал, но който бе постигнал толкова много. Сянката на магьосника. Гавин Сайкс.