Ангел Каралийчев
Гюро съ дългитѣ мустаци

Гюро бѣше малъкъ човѣкъ съ дълги мустаци и съ писани чорапи. Като всѣки човѣкъ и той си имаше късметъ. Само че неговиятъ късметъ бѣше много ленивъ и затуй на Гюра не му вървѣше. Когато играеше на карти въ кръчмата, късметътъ му стоеше вънъ на пейката и си клатѣше краката, а Гюро губѣше. Когато човѣкътъ съ дългитѣ мустаци закрачеше подиръ ралото на нивата, късметътъ се изтѣгаше на сѣнка подъ крушата и си бъркаше въ носа. Затуй Гюро не можа никога презъ живота си да изрови нѣкое гърне съ имане.

Веднажъ претоварената съ снопи Гюрова кола се прекатури и храната отиде по дяволитѣ. Гюро се почеса по тила и почна да скърца съ зѫби:

— Ахъ, де го този мой късметъ — азъ да го пипна, че да го натикамъ въ кози рогъ.

Късметътъ тъкмо берѣше черни капини отъ синора и ги лапаше. Като чу Гюровата закана той се уплаши много, плю си на петитѣ и побѣгна къмъ село. Дълго тича по безлюднитѣ улици и търси мѣсто да се скрие, най-сетне влѣзе въ отворената врата на кооперацията и се намъкна въ единъ лотариенъ билетъ.

Случи се тъй, че този сѫщия билетъ влѣзе въ рѫцетѣ на Гюра. (Нали случайнитѣ случки случайно се случватъ). Въ сѫбота Гюро купи билета, а въ недѣля отъ вестника разбра, че печели 5000 лева. Толкова много се зарадва, че не можа нито да яде, нито да спи. Рано сутриньта въ понеделникъ Гюро си стегна царвулитѣ, засука си дългитѣ мустаци и потегли къмъ града.

— Бай Гюро, — обади се подире му Радулъ кръчмаринътъ, — да бѣше си оставилъ тука мустацитѣ — да не ти тежатъ по пѫтя.

Въ туй време отъ окъртената сиромашка кѫщурка насреща се подаде като лалугеръ Бѣленката.

— Кѫде отивашъ, Гюро? — попита той.

— За хилядаркитѣ.

— Приемашъ ли ме да ти правя дружина?

— Защо не, тръгвай съ менъ.

По пѫтя двамата съседи поведоха разговоръ и не усѣтиха какъ пристигнаха.

Когато въ града начетоха на Гюра петь хилядарки Бѣленката си глътна езика. Подиръ дълго мълчание, той попита тихо:

— Кѫде ще ги дѣнешъ тѣзи пари?

— Ще си купя единъ конь и една двуколка. Нѣма вече Гюро да бъхти планината пешъ. Само че искамъ колелата да бѫдатъ гумени. Не сѣдамъ азъ на двуколка съ желѣзни шини! И тебе ще повозя нѣкога, — великодушно обеща Гюро.

— Ами, моята бабичка не може ли за малко да седне въ двуколката на крайчеца?

— Не може. А бе ти да не искашъ цѣлия ти родъ да возя? Този конь пари струва. Ако почна всѣкиго да возя — ще смъкна кожата му. Ела сега да те почерпя една ракия.

Излѣзоха на градския пазаръ. Завариха голѣма навалица. Бѣленката спрѣ предъ една каручка, пълна съ портокали.

— Слушай, Гюро, купи ми единъ портокалъ, не ща азъ ракия.

— Че защо ти е портокалъ?

— Ще го занеса на баба Танаска. Много ще се зарадва горката! Тя нали е болна — да си разкваси устата.

— Не може. Не давамъ азъ петь лева за единъ портокалъ. Ако искашъ готовъ съмъ да те черпя шише ракия, то струва само единъ левъ.

— Не ща. Иди самъ се почерпи, а пъкъ азъ ще походя изъ пазара, — рече Бѣленката и сърдцето му се сви отъ мѫка.

Гюро тръгна къмъ кръчмата. Дръпна петь-шесть шишенца ракия на кракъ, купи отъ ловния магазинъ единъ живъ заекъ и потегли за къмъ село. Вървѣше по пѫтя, стискаше съ лѣвата си рѫка заека за заднитѣ крака, главата му люшкаше и отъ време на време бъркаше въ пазвата си, да провѣри, тамъ ли е кърпата съ хилядаркитѣ. Не щѣшъ ли, тъкмо въ гората, му се развърза връвьта на лѣвия цървулъ. Какъ да я стегне съ една рѫка? Пусне ли заяка, за да освободи и другата си рѫка — дългоухиятъ ще побѣгне. Замисли се Гюро какво да стори, напрегна ума си и най-сетне реши да върже съ кърпата си заднитѣ крака на заяка, да го положи на земята и тогава да си престегне цървула. Извади отъ пазвата си кърпата съ хилядаркитѣ — въ възелъ стѣгнати — и полека замота заднитѣ крака на заека. Сложи го на земята, порѫча му да кротува и се наведа надъ цървула. Почна да пъшка.

Заекътъ, като усѣти, че вече не го стиска коравата Гюрова рѫка, полекичка ритна два-три пѫти изкара си единиятъ кракъ и разбра, че е свободенъ. Скочи… Втурна се като стрела между дърветата и отнесе вѫзела съ хилядаркитѣ.

Гюро се изправи втрещенъ. Премигна нѣколко пѫти, изрева като звѣръ и почна да си скубе дългитѣ мустаци.

— Ахъ, де го този мой късметъ — да го натикамъ въ кози рогъ!

Късметътъ му, който вървѣше следъ него, уплашенъ се стѫписа назадъ, хукна направо презъ нивитѣ, слѣзе въ село и се навре въ едно захвърлено пукнато гърне.

— Пакъ азъ излѣзохъ виновенъ! — продума той и започна да трепери.