Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616

История

  1. — Добавяне

Когато влѣзе въ учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше кѫде да седне. Срамъ го бѣше отъ другитѣ премѣнени момчета, защото и двата рѫкава на палтенцето му бѣха закърпени. Колко се труди майка му дано сбере нѣкоя и друга пара, че да му купи платъ за ново палтенце, ала не смогна. Лѣтото мина много тежко.

— Ехъ, чедо, да бѣше живъ баща ти, сега нѣмаше да тръгнешъ окърпенъ на училище! — въздъхна тя на вратнята.

— Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старитѣ хора казватъ, че кърпежъ крѣпи света.

Матейчо остана сиракъ миналата година. Неговиятъ баща бѣше зидарь. Ходѣше по градоветѣ да прави кѫщи на хората. Веднажъ, като носѣлъ тухли на гърба си, подхлъзналъ се и падналъ заедно съ тухлитѣ отъ петия етажъ. Падналъ и не станалъ. Тъмно стана въ сиромашката кѫща, кѫдето живѣеха Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очитѣ. Веднъжъ презъ пролѣтьта, у тѣхъ се отби дѣдо Петко, кметътъ.

— Стига, — викна той, — стига, невѣсто, си плакала! Съ плачъ не можешъ върна покойния, ами се запретни, че тръгвай по къра на работа. Гледай да съберешъ малко зимнина.

— Ами на кого ще си оставя момчето? — попита Матейчовата майка.

— Дай го на мене, да ми е ратай. Ще носи вода на жетваритѣ, а подиръ вършидба ще видя тамъ нѣщо да му дамъ.

— Земи го, дѣдо Петко, — съгласи се Матейчовата майка.

Цѣло лѣто малкиятъ ратай тича съ две стомни по нивята — отъ кладенцитѣ до жътваритѣ. Подиръ харманъ, когато дѣдо Петко насипа новото жито въ хамбара, повика Матейчовата майка и отдѣли седемь шиника хубаво червено жито.

— Туй жито, — рече той, — си го изработи твоя синъ.

— Охъ, на мама момчето! — зарадва се сиромашката жена, — то ми е още много малко, ала стана вече печелникъ!

Натовари житото на една количка и го откара въ кѫщи. Матейчо се прибра и почна да се стѣга за училище. Сложи самъ подлоги на царвулкитѣ си. Щомъ удари барабана и барабанчикътъ съобщи, че учебната година почва, малкиятъ ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влѣзе въ стаята — не посмѣ да седне. Срамъ го бѣше.

— Хей, Матейчо, ела тука, при мене има мѣсто! — извика нѣкой отъ най-подирния чинъ.

Матейчо тръгна и щомъ видѣ, че го вика Димчо, синътъ на вѫглищаря Вълко, затече се къмъ него. Димчо бѣше много добро момче. И въ тѣхната кѫща нѣмотията бѣше свила гнѣздо. Баща му горѣше вѫглища въ Балкана, смъкваше ги сѫботенъ день на пазара и колкото пари вземаше — даваше ги за жито и дрехи. Презъ лѣтната ваканция Димчо, намѣсто да скита по улицитѣ, тръгна съ една кошница по къра да сбира узрѣли круши и сливи. Всѣки день продаваше на гарата по една кошница плодъ. Събра цѣла шъпа левове и си ги скри на едно потулено мѣсто.

Минаха две седмици. Бѣше топълъ есененъ день. Презъ отворенитѣ прозорци на учебната стая влизаше тропотъ на коли, натоварени съ царевица и тикви. Надничаха узрѣли жълти слънчогледи. Влѣзе учительтъ. Поздрави децата. Тѣ скочиха на крака, отвърнаха му и се приготвиха за молитва. Подиръ молитвата, вратата тихо скръцна. Показа се училищниятъ слуга, дѣдо Проданъ. Той внесе цѣлъ купъ нови учебници. Ученицитѣ почнаха да викатъ отъ радость. Учительтъ раздаде на всички, които бѣха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена съ чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нѣмаше пари за учебници.

— Дай и азъ да разгъна твоята читанка, — рече той на Димча и като се наведе, рѫцетѣ му се разтрепераха и очитѣ му се налѣха съ сълзи.

На пладне децата се пръснаха като орлякъ врабчета изъ селото. Димчо се прибра въ кащи, седна да обѣдва, ала не можа да преглътне първия къшей хлѣбъ. Мѫчно му бѣше за Матейча. Дълго мисли какъ да му помогне. Най-сетне се удари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно!

Сѫщата вечерь той отиде въ кѫщата на своя учитель. Завари го въ пчелина, ходи между кошеритѣ. Извади отъ пазвата си единъ вързопъ левове — всичкитѣ, които бѣше сбралъ презъ лѣтото.

— Господинъ учителю, — рече той, — тѣзи пари сѫ мои. — Купете съ тѣхъ учебници за Матейча.

Учительтъ не взе паритѣ. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:

— Прибери си паритѣ. Азъ съмъ вече порѫчалъ за Матейча учебници по бедность. Но ти имашъ добро сърдце и ще станешъ достоенъ гражданинъ. Ела сега да ти сипя малко медъ въ една паничка. Не се срамувай. Презъ лѣтото ти си се трудилъ като малка работна пчела!

Край