Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616

История

  1. — Добавяне

Когато българскитѣ войници минаха границата, въ Добруджа настана голѣмо вълнение. Загърмѣха черковнитѣ камбани. Втурнаха се добруджанци да посрѣщатъ милитѣ братя българи. Задръстиха бѣлитѣ пѫтища на равнината. Развѣха копринени знамена. Конни дружини полетѣха срещу родната войска. Подъ дѫбови арки преминаха стройнитѣ войници, окичени съ вѣнци и китки. Презъ всичкитѣ села минаха освободителитѣ, само презъ Глухаре ни минаха. Два деня стояха глухарчени накрай село съ китки въ рѫце и чакаха. Очитѣ имъ се изгледаха. Цвѣтето имъ повѣхна. Никой не дойде.

— Много ни е далечъ селото отъ голѣмия пѫть, затуй не се отбиха при насъ! — рече Пано кметътъ.

— А бе тѣ, наверно, не знаятъ, че има село Глухаре въ Добруджа, — обади се една невѣста.

— Щомъ като тѣ не додоха при насъ, хайде ние да имъ проводимъ единъ човѣкъ въ Добричъ. Той да имъ рече: добре дошли, братя! — И да се върне, — извика Димо Ковачътъ.

— Кого да проводимъ?

— Кого ли? — Най-стария. Ще проводимъ дѣда Върбана. Нему прилича да свърши тая работа. Стѣгай си царвулитѣ, дѣдо Върбане!

— Ще ида, — съгласи се дѣдо Вър-банъ, стариятъ грънчаринъ. — Защо да не ида? Още утре заминавамъ.

Прибра се старецътъ въ грънчарницата и се замисли. Не може да тръгне съ праздни рѫце. Трѣбва да занесе нѣщичко на онѣзи юнаци съ голѣмитѣ коне. Но какво да имъ занесе? Мисли, мисли, най-сетне реши. Запретна рѫкави, замѣси и измайстори една пръстена паничка. Метна я въ пещьта, изпече я, нашари я съ цвѣтове. Свѣтна оная ми ти паничка — чудо стана. Дигна се сутриньта дѣдо Върбанъ, спустна паничката въ торбичката и тръгна за Добричъ. По пѫтя фучаха автомобили, гърмолѣха каруци, бързаха пешаци. Всички слизаха къмъ голѣмия градъ, кѫдето се бѣха настанили полковетѣ. Надвечерь, капналъ отъ умора, напрашенъ и почернѣлъ, дѣдо Върбанъ влѣзе въ Добричъ. Попита, кѫде се е настанилъ началникътъ, който командува всичкитѣ войници. Опѫтиха го.

Предъ вратата на командира го спрѣ единъ войникъ.

— Какво има, дѣдо?

— Искамъ да влѣза при началника. Глухарчени ме проводиха да му кажа добре дошелъ и да му дамъ единъ мъничекъ даръ.

— Какво му носишъ? — любопитно надникна въ торбичката войникътъ.

— Една паничка му нося.

— Ехъ, дѣдо, твоятъ даръ нѣма да послужи за нищо, защото генералътъ не яде чорба отъ пръстена паница.

— Защо да не яде? — почуди се дѣдо Върбанъ. — Цѣлиятъ български народъ все отъ пръстени паници сърба чорба.

— Нѣщо друго да бѣше донесълъ!

— Какво друго? — попита дѣдо Върбанъ огорченъ. — Слушай, момче, — добави той — какво ще ти кажа. Азъ зная, че моя даръ нищо не чини, но чуй ми приказката. Когато царь Соломонъ се заженилъ — всичкитѣ живи гадини тръгнали да му занесатъ дарове. Опѫтила се и една мравка. Тя пъкъ мъкнѣла на гърба си сухо крилце отъ щурецъ. Попитали я на кого носи крилцето. Тя отвърнала:

— На царя! Тогава всички прихнали да се смѣятъ. Мравката отговорила на смѣха имъ съ следнитѣ думи: — Азъ не му нося даръ споредъ неговото достойнство, а му нося даръ споредъ силитѣ си.

Докато дѣдо Върбанъ разказваше, единъ човѣкъ съ златни пагони на раменетѣ се бѣше изправилъ на прозореца и слушаше.

— Дай тука, дѣдо, паничката! — извика той и излезе да посрещне дѣда Върбана.

Старецътъ се изправи предъ голѣмия началникъ, сне си калпака и съ разтреперанъ гласъ проговори:

— Добре дошли, мили български юнаци! Ние въ Глухаре ви чакаме, но до насъ редъ не дойде да се видиме. Заповѣдай, началнико!

И дедо Върбанъ подаде паничката.

— Благодаря ти, дѣдо! — заговори генералътъ. — Чудо ти е паничката. Много хубаво си я изписалъ. Ще ми кажешъ сега, защо си донесълъ на българската войска паница. Тая работа не е случайна. Азъ разбрахъ, че ти си единъ мѫдъръ човѣкъ. Какво означава паницата?

— Какво означава ли? Паницата, синко, е Добруджа. До сега въ нея сѫ бъркали чужди лъжици. Отъ днесъ нататъкъ отъ тази паница ще сърба майка България.

Генералътъ се усмихна, стисна рѫката на дѣда Върбана отъ Глухаре и го покани вѫтре.

Край